Двадесет години по-късно.
В предутринният здрач една фигура ходеше бавно по улиците на града. Дългата роба и качулка скриваха чертите му, а ръцете му бяха покрити с ръкавици. Почти не виждаше пътя, но навика го превеждаше безпогрешно, както го беше правил стотици пъти.
Стражите, които го срещаха по време на патрулите си, го отминаваха и гледаха с презрение капките, които падаха нарядко от ръкавите.
Все по-напред се движеше силуета, спускайки се по наклона, докато не стигна до най-голямата забележителност на града. Малкото езеро, сгушило се между сградите и стръмният склон на планината. Някога Наместникът на Светлината го бе осветил и веднъж годишно епископа от близкия голям град пристигаше, за да прибави благословията си на яркосините води. Всяка сутрин закачулената фигура съзерцаваше езерото. Помнеше как отначало стражите го спираха, страхувйки се, че ще се потопи, замърсявайки чистотата на водите, което винаги го караше да се усмихва горчиво под качулката. Оттогава разбраха, че това ...