Стоя пред входа на панаира, с лице към булеварда и залязващото мартенско слънце. Колата, изминала около двеста километра, съм паркирал в малка уличка отсреща. В джоба на изтърканото ми кожено яке има мартеница. За нея.
Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката ù е почти момчешка. Прегръщаме се.
Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.
- Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката ù ме е пронизала.
Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим ...