Разказ за незадоволени душици
Писна ми от невзрачни хорица. Незадоволени душици. Някои са безобидни, търпеливи, не се месят и не пречат на никого... А другите... Вземащи се толкова насериозно, че считат, че целия свят трябва да жадува тяхното мнение. Осъзнавайки собствената си посредственост и безсилие, отглеждат в душата си мания за собственото си величие. Главната им цел в живота е да се изкарат колкото се може по-значими, колкото се може по-интересни и талантливи. Смешни са... дразнят. Разсмиват. Със злобата и жлъчта, която сипят по адрес на недостижимото за тях... именно защото е недостижимо. И те знаят това... Не мога да си опиша какво става в душата на един такъв човечец, какво е непрекъснато да жадуваш да си значим, велик, интересен, правилен, праведен... икона за хората... а в същото време да виждаш в очите на другите колко си жалък, дребен, ограничен, истерясал... вманиачен... Не мога, а и не искам да си го представям... Просто не им обръщам внимание... От което злобеят два пъти повече, защото с безразличието си оценяваме всичките им усилия да блеснат пред другите... но пък и кой ли друг обръща внимание на жалките им дерзания? Безразличието ни ги кара да осъзнават колко жалки и некадърни са всъщност... но... те продължават все така жадно да искат... да скачат... да плюят... да ламтят... Правят гръмки изказвания... обвинения... нападки... Палят се със страшна сила, защитавайки чувството за собствена измислена значимост... И какво от това? Честно казано, на мене лично изобщо не ми пука. Кучетата си лаят, керванът си върви... Сега ме карат да ги опиша и... да ги забравя... Нито ме дразнят, нито ядосват - абсолютно съм индиферентна към инсинуациите, които те сами със жар разпалват. Нека си драскат. Щом ще се удовлетворят поне за миг... Не ми пречат. Не могат да ми отнемат това, което е в мен... нито да станат като мен... нито да бъдат мен... нито за миг да се превъплътят в нещо повече от това, което са... Ако имат късмета, могат да попият някоя и друга дума и да я използват при следващите си напъни на мисълта. Изобщо не ме събарят. Не е възможно да злобееш срещу хора, които са направили и постигнали толкова много в живота си, че единствената им останала цел е просто да се забавляват и да проверят какво още могат. Които с безразличие игнорират досадното присъствие на дребните, незадоволени душици, на невзрачните хорица... където и да е. Не могат дори за миг да си представят колко много може да постигне човек и то само за един живот... който, за съжаление, не е техния... Не е възможно и те знаят, че не могат. Излишно е да се палят срещу човек, който е стигнал до пълната степен на задоволеност - и телесна, и душевна. Невъзможно е да изкарат от равновесието на чувствата човек, който ги е осъзнал в тяхната цялост, зрялост и дълбочина. Не е възможно да накърнят пространството на такъв човек, защото той живее в собствения си, реален, пълен с емоции свят, а не в измисления, въображаем, виртуален животец, който те самите са си измислили и се вживяват в него... взимат го насериозно, фатално и съдбовно... Не е възможно... да... ама това ги кара още повече да злобеят, да осъзнават колко са незадоволени и жалки в опитите си да достигнат каквато и да било хармония... с каквото и да било. Нищо, никога не може да ги спре... Много са... Такива като нас потъват бавно между тях, в тяхната посредственост, биват стъпкани от злобата, завистта и бълвоча им, с който ни засипват ежедневно и отвсякъде. Не им се сърдя - не мога. Знам, че те не могат друго да направят - безсилни са, дори безплодни. Знам, че това, което пиша, също няма да ги осъзнае - най-много да засили съскането и нивото на отровата в тях да се покачи. Да се блъскат как да ме опровергаят и да блеснат в очите на "слепите"... Не ми пука и колко от тях ще страдат в напъни да ме опровергават... Все ми е тая...
Не ги упреквам - от друга страна трябва да има и хора като тях. Как иначе ще разпознаем таланта - късчето самородно злато, което ще заблести между прашните камъни ? Как ще оценим самобитното цвете, разцъфтяло измежду плевелите? Как?
© Мила Нежна Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Мила,съгласна съм с РОМАНТИК(Христо Костов)!Наистина това е най-правилния подход към такива хора и че те са едно НИЩО!А И ТЕ НАЛИ НИКОГА НЯМА ДА СА ТЕБ, нито В ТЕБ,както самата ти си писала!Поздрав за "дребните душици"!
-
добре де, С ГОЛЕМИ БУКВИ Е!
-
Това последното, трябваше да е с по-големи букви!
-
Искам да уточня, че става въпрос за друг сайт, не за "Откровения"
-
Изпращам ти моето възмущение, по повод моят сблъсък с "незадоволени"-те душици:Написах стих, когато бях изпълнена от този стих, в душата, цялата трептя тогава, и знам, че трябва да го видя написан...Започвам и думите намирам - сякаш се уча да ходя, сякаш се събуждам и разглеждам предметите в стаята...така и думите оглеждам и взимам, за да напиша нещо ...Хората наричат това вдъхновение.
Обикновено нищо не идва случайно...На другия ден като отидох на работа, потърсих в Гугъл някакви стихове, просто защото исках да прочета някъде поезия, защото бях огладняла, явно, за поезия, както ми се прияждат понякога ябълки или лешници, и намерих този сайт, в който пиша сега! Прочетох хубави стихове тук, бях потисната него ден - и се почувствах по-добре...Заинтиругава ме сайта - разгледах и други линкове в него - прочетох, че човек може да се регистрира и да изпрати и свои стихове. Тогава изпратих своето "Щастие" - хем да видя какво мислят други хора за моето писане, хем и да изпитат и те естетическа наслада, както аз от стиховете, които прочетох преди това в сайта ...
Посрещнаха ме добре, зарадвах се, опияних се...После имаше и критика, и това също е добре....Имаше и груби редакторски намеси - това не е чак толкова добре! Но животът е такъв - реален, хора всякакви!
Снощи, когато изпартих още свои неща, и започнаха да ги четат потребители, се почувствах, кой знае защо, зле. Осъзнах, че съм изпратила най-интимните си мисли, и сега те бяха изложени на показ. Досега никога не бях изпращала никъде мои стихове...Когато започнаха и да редактират онова, което бях написала дума по дума, колкото и алогично и неправилно като словоред и изказ да беше, все пак съм учила стихознание и езици, както и литературна теория и практика, се възмутих! Не ми е мястото тук!
После като премислих видях, че тук хората стихоплетстват и си играят, за тях нещата не са толокова трагични, както аз ги видях...Вероятно с усмивка и снизхождение са приели моето възмущение!
Да, вероятно! Импулсивно писах вчера в сайта, импулсивно изпращам днес своя гняв... -
за какво ставаше въпрос ???
-
И защо им се пениш толкова? Нали уж не им обръщаш внимание...
-
Поздравления и от мен!!!
-
Поздрав за написаното, Мила!
-
А ти не им обръщай внимание! Толкова е просто! Защото в противен случай се мислят за важни! Повечето именно за това го правят! Някой да забележи, че съществуват! Дано повече хора прочетат написаното тук!
-
"Просто не им обръщам внимание..."
ПОЗДРАВЛЕНИЯ, Мила!!!
Това е най-правилния подход. Да не им се обръща внимание. Само не мога да се съглася, че потъваме между тях. Никога не изпадам до тяхната дребнавост. Просто ги отминавам с безразличие и съжаление. Като едно огромно НИЩО!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
