Това е една абстрактна история, опитваща се да припише човешки образи и черти на всичко, онова което ние прекалено удобно определяме като дума в женски род, макар че зад думата да стоят несъпоставимо големи концепции.

Преди много години, далеч преди на земята да властват хората, далеч преди рибите да се качат на сушата, още преди първите микроорганизми да започнат клетъчно делене, някъде из неизвестно кое измерение на времето и пространството се появили „първите“. В такива времена било трудно да се определи „първите“ какво, тъй като липсвали прекалено много неща – липсвало самосъзнанието на развит интелект, което да осъзнае съществуването, липсвала концепцията за информация и съответно необходимостта от нейното записване, но най-много липсвал кой да осъзнае тези липси.

Най-първа от всички се появила „Реалността“ – като първа тя все още била толкова неразбираема и трудна за възприемане, колкото и тя самата не разбирала и не възприемала себе си. Реалността имала за цел не до толкова да населява пространството, колкото тя самата да се превърне в него – да е едновременно първата от всички, но и тази, в която от тук нататък ще се появят останалите. Затова и нейна била трудната задача да е първа и в още нещо – първата майка.

Нейната първа дъщеря била „Вселената“. След появата си тя можела единствено да се учи от майка, и затова Вселената направила точно това. Но за съжаление в случая за пръв път се потвърдило правило, което щяло да се измисли след невъобразимо дълго време, а именно че всичко което ученика научава, не е всичко, което учителя знае. Затова и Вселената успяла да се превърне в Реалността само дотолкова, до колкото успявала да я възприеме. След време дошъл неин ред да се превърне в майка.

Родила и се дъщеря – „Природата“. Цикълът вече клонял към затваряне и затова на Природата й оставало единствено да възприема всичко което собственото й самосъзнание и позволява. За разлика от майка си обаче Природата си поставила собствена цел – да разшири своето потомство дотолкова, че тя самата да се превърне в първоизточник на всичко останало.

Родили й се две дъщери – „Земята“ и „Жизнеността“. От самото начало обаче Природата осъзнала че прекъсвайки цикъла, нищо нямало да бъде като преди. Земята и Жизнеността нямала за цел да копират майка си повече от необходимото. За всичко останало разчитали една на друга или на себе си. И така минали много години, до момента, в който самите те не трябвало да се превърнат в майки. Но това било невъзможно, защото цикъла бил прекъснат. Никоя не можела сама да стане майка. Никоя не можела и сама да съществува. Затова и след мислене как да поправят грешката, трите накрая решили – независимото им съществуване не било такъв приоритет, доколкото възстановяването на цикъла и продължаването му в бъдеще. Затова и Природата се сляла с дъщерите си – Земята и Жизнеността, превръщайки се във всичко, което била преди, но със знанието какво иска да бъде –„Майката-Природа“, онази която е и Земята и Жизнеността.

Прекалено много години след всички тези събития, Земята вече бил пълна с Жизнеността, съществували прекалено много различни живи организми – от най-дребните бактерии до огромни същества съставени от милиарди клетки, със свои собствени системи, които да ги поддържат живи и управляват действията им. Появили се даже хората, с които Майката-Природата се гордяла особено много – това били нейните най-висши творения – индивиди, които веднъж създадени били независими и можели да продължат съществуването си без значение дали тя участва в процеса или не. Но заедно с Жизнеността, довела до раждането на всички живи организми, Майката-Природа се принудила да роди една последна дъщеря, която да следва старите закони – „Смъртта“.

Смъртта била първата дъщеря, която свободно избрала да придобие свой образ – без да изненада майка си, тя избрала човешкия образ и се превъплътила в човек. Майката-Природа знаела каква ще бъде ролята на последната й дъщеря – да отнема Жизнеността от всички създания, които са живели прекалено дълго. Тя трябвало и да бъде своеобразен съдник за времето, което протичало, защото тряб3вало да отнема Жизнеността през относително равни интервали – без да облагодетелства или ощетява нито един жив организъм.

Но Смъртта се бунтувала – тя била родена по старите закони, затова и не възприемала новите, който майка й се опитвала да й налага. Тя си поставила за цел да промени всичко това и с течение на времето го постигнала.

И от тук истински започва нашата история, защото веднъж, някъде отново из неизвестно кое измерение на времето и пространството Смъртта решила да събере всичките си дъщери, които родила през времето, за да види коя как се справя със задачата, за която съществувала. За целта тя възприела съществуването на една огромна празна зала, възприела съществуването на огромна софра с най-различни ястия и гощавки, които само абстрактните концепции, можели да намират за вкусни и седнала, възприела и огромно кресло, след което седнала и зачакала.

Първи при нея дошли нейните най-възрастни дъщери. Тя ги била още когато се зародила идеята й да преустанови равномерното отнемане на Жизнеността, с което Майката-Природа я била натоварила. През възприетата за съществуваща врата на огромната празна зала първа влязла висока и мускулеста жена. Тя била с коса с цвета на слънцето, а в очите и горели пламъци. В ръцете си държала щит и меч, които символизирали мястото и – да бъде „Войната“ С решението си Смъртта да копира външния вид на хората, тя индиректно се погрижила всяка от дъщерите й да има ясно дефиниран наподобяващ човешкия образ.

-          Как си, дъще? – разрушила тишината майка й.

-          По-щастлива от всякога, майко – усмихнала се Войната – от както онези глупаци, хората, хванаха в ръцете си моите щит и меч, от тогава работата ми никога не свършва.

-          Радвам се, дъще – кимнала майка й. Смъртта не била зла, нито пък дъщеря й Войната, просто такова било мястото, което те заемали в естествения ред на нещата.

-          Вярно е че нещата не са като преди – започнала Войната – няма ги вече кръстоносните походи и войните с милиони жертви. Но за щастие последно време все се намират хора, които да отварят стари рани и подклаждат нови конфликти. В най-скоро време очаквам третата, както я наричат човеците, световна война. Цялата земя ще пламне, а това ще ме направи по щастлива от всички.

Смъртта кимнала одобрително и с жест поканила дъщеря си да седне до нея. Войната непоколебимо заела мястото си и се пресегнала към блюдото си – загубените животи на майки и деца, пострадали от бомбардировки.

Следващата дъщеря влязла през вратата. Образът й не напомняше силата и самоувереността на Войната. Тя беше слаба и дребна, с бледа кожа и тъмна коса, залиташе като стъпва и дишаше тежко. Ако така изглеждаше човек, всеки би се притеснил, но истината е че Смъртта нямаше причина да реагира – все пак срещу нея стоеше „Болестта“.

-          Как си, дъще – повтори въпроса си майката. Предстоеше й да го зададе много пъти. Болестта се прокашля и с немощен глас каза:

-          Много добре, майко. Радвам се на хората, майко. С всеки изминал ден измислят нови и нови начини за да умират, майко. – засмя се тя – помниш ли чумата.

Смъртта кимна. Спомняше си годините, в които лично се разхождаше по човешките земи заедно с дъщеря си. Всичко живо пукясваше и нищо не можеше да ги спре.

-          Сега дори не ми се налага да обикалям сред хората – продължи Болестта и се приближи до масата – сами се тъпчат с какви ли не боклуци. Знаеш ли колко много се увеличиха болните от диабет, алергия и затлъстяване. Признавам в началото не вярвах в тези болести, но в момента ми стават любими.

Обяснявайки това Болестта се пресегна към блюдото си – на затлъстели американчета примесени със хив-позитивни африканчета. Беше любимото и ястие.

Веднага след това през вратата влетяха две дъщери. Бяха близначки, но това не личеше особено много от външния им вид. Едната беше с огнено-червена коса, къдрава и буйна, движеше се сякаш сама. От очите и хвърчаха искри, почти като гръмотевици. Лицето и беше издължено. Сестра й също имаше къдрава и буйна коса, но доста по-малко жива. Очите й бяха скрити за огромни очила, а лицето и беше кръгло и подпухнало. Докато първата ходеше гордо изправена, втората се беше пригърбила и държеше книга. Това бяха „Стихията“ и „Случайността“.

-          Как сте дъщери мои? – попита смъртта.

-          Не много добре – отвърна Стихията – все по-малко хора умират от бедствия. Тук там някое цунами или земетресение, но хората стават все по умни.

-          Не съм съгласна – противопостави й се Случайността – хората са по-глупави. Не внимават какво правят, карат коли като ненормални, не четат предупредителни табели. Самоубиват се по невнимание.

-          Знам че ти никога не си съгласна с мен – ядоса й се Стихията – как ще са по-глупави, като вече се научиха да се пазят от гръмотевичните бури; видят ли торнадо бягат, а вече дори не се заселват край вулканите.

-          Успокойте се – прекъсна ги войната – имам добра новина, сестро моя. Хората са измислили начин как да предизвикват стихиите. Скоро сами ще правят бурите.

Стихията грейна. За нея не беше проблем дали умират воювайки, стига да умират от природни бедствия. Случайността също се зарадва – поредното технологично изобретение. Значи още нещастни случаи и неспазени правила за безопасност. Чакаха я щастливи дни. Двете се настаниха срещу Войната и Болестта, от дясната страна на майка си. И двете се храниха с едно и също блюдо – лекомислените хора, които подценяваха природните бедствия и не обръщаха внимание на битовите инциденти.

Това бяха най-възрастните дъщери на Смъртта и тя се гордееше с тях. Независимо от разнообразието във външния си вид наподобяваха жени на средна възраст. На година отнемаха най-много животи и така беше от хиляди години. Всяка нейна следваща дъщеря съумяваше да се грижи за отнемането на Жизнеността, но в много по-малък размер. Въпреки това за всяка имаше място около софрата.

Скоро се зададе следващата група. Тя беше съставена от видимо по-млади на вид жени, които сякаш тепърва навлизаха в зряла възраст. Първа влезе слаба жена с къса коса и изнервен поглед. Докато вървеше към масата изпукваше пръсти и оглеждаше пренебрежително останалите. Не седна а почти легна в стола. Дигна си краката на масата и започна без обноски да си чисти зъбите с клечка. Това беше „Яростта“. След нея влезе друга, със сходен вид но различно поведение – тя беше много висока, също слаба, но вместо с къса коса беше с гола глава. Лицето й красеше странна усмивка а очите й блуждаеха в празното пространство. Приближи се до масата, каза няколко странни неща и седна. Това беше „Лудостта“. Последва я ниска и трътлеста жена, с видимо излишни килограми и не подходящи за фигурата й дрехи, тя имаше стилна прическа, бижута и маникюр. Приближи се с превзета грациозност и седна на самия ръб на стола. Притесни се когато видя че стола тръгна назад, затова отстъпи и го придърпа. Не каза почти нищо освен да поздрави и обърна поглед към вратата. Това беше „Завистта“.

Последната, която влезе беше най-красивата от всички. От нея просто струеше светлина, чистота и непорочност. Имаше съвършено тяло и прекрасни черти. Имаше дълга коса, сочни устни и безкрайно дълбоки очи. Когато влезе всички се обърнаха към нея. Майка й и големите й сестри проявиха интерес, но малките й сестри – Яростта, Лудостта и Завистта в миг показаха кой стои срещу тях. Това беше „Любовта“. Всяка една от тях припознаваше себе си в Любовта и затова реакциите им бяха недвусмислени – Яростта изсумтя, Лудостта започна да се смее, а Завистта извърна поглед. Мразеха я, защото тя не нараняваше никого. Тя беше добрата сестра, която само засаждаше семенцата, които после те жънеха. Тя никога не беше цапала ръцете си и затова не ги разбираше. Когато седна със съвършена грация тя разкри какво беше блюдото на четирите сестри – разбити сърца на изстрадали души.

Скоро през вратата преминаха още от дъщерите на смъртта. Дойдоха „Болката“ и „Самотата“, като тяхното място на масата вече беше заето от други, затова и само обикаляха между столовете, показвайки косвено така принадлежността си навсякъде. Дойде „Религията“, стара посестрима на Войната, която също чакаше своето възвръщане сред най-тачените дъщери. Дойде „Зависимостта“ и започна да разказва истории от най-далечни земи – за наркотиците, за алкохола и психологичните разстройства. Всички слушаха в захлас нейните истории, защото тя беше една от следващите, които ще заемат почетно място до Смъртта.

Дойдоха и няколко недобре дошли – провалените експерименти на Смъртта, аутсайдерите, за които никой не искаше да говори. Смъртта ги обичаше но беше проумяла че мястото им вече не е тук – те вече не бяха отговорни за отнемането на жизнеността на хората, поне не толкова като преди. Една от тях беше справедливостта, властвала преди много време, когато хората казваха „Око за Око, Зъб за Зъб“ и се наказваха със смърт за други прегрешения. Дойде и „Радостта“, позната от времето когато гладиаторски битки бяха забавление на хората. Дойде и „Истината“, много странна дъщеря от времето на подтисничество, когато властваше Религията. Дойде и сестрата, която свали последните от власт. Това беше „Науката“. Тя убиваше малко хора, все по-малко с времето. Тя не понасяше нейните убийства да се приписват на по-големите й сестри като Стихията и Случайността, но никой не се вслушваше в думите й, че тя е тази, която покосява хора.

След като всички се събраха Смъртта се изправи и каза на висок глас:

-          Събрала съм ви тук за да ви представя новите ви сестри. Няколко пъти вече правих същото, всеки път когато някоя от вас се присъедини към нашето семейство. Но истината е че този път е различно. Всички знаем че с времето човешката цивилизация се променя и създава нуждата от съществуването на нови и нови от вас.

През вратата влезе първата. Младо момиче, което видимо още нямаше и двадесет години. Тя беше като кукла – с прекрасно чисти и скъпи дрехи, перфектна прическа, грим и маникюр. Тя беше красива, макар и по различен начин от Любовта. Нейната красота беше външна и то нанесена като боя върху празно бяло платно.

-          Приветствайте „Слава“ – каза Смъртта – Тя ще покосява известните, отдали се на порочния живот, такъв какъвто само някои от вас могат да предизвикат. Тя ще покосява и слабите идолопоклонници, които дълго ще страдат за това че искат да бъдат до или като своите кумири.

След нея влезе друга. Също младо момиче, тя беше облечена в официално бизнес облекло. Косата и беше прилежно прибрана, лицето и усмихнато но сдържано. В ръцете си държеше куфарче, а на очите си имаше много по красиви очила от тези на Случайността.

-          Приветствайте „Политика“ – каза Смъртта – тя ще покосява алчните, които с измама вземат властта и решават живота на милиони. Тя ще покосява и техните глуповати последователи, гласували им доверие избори след избори до момента, в който не погинат в нищета.

Третата, която се присъедини не наподобяваше нищо познато досега. Имаше човешки образ, но не беше истински човек. Влизайки всички ахнаха, защото пред тях не стоеше нещо, което бяха виждали. Дрехите й бяха като нарисувани, чертите й неестествено неподвижни. Тя пристъпи и спря и в момента, в който го направи заприлича на статуя.

-          Приветствайте „Виртуалност“ – каза Смъртта – Трябваше ми много време докато проумея нейната необходимост. Допитах се до най-старата от всички нас – Реалността. Виртуалността ще покосява хората, които отказват да живеят истински живот. Тя ще убива хората, които бягат от истинският контакт, истинското изживяване и истинските усещания. Тя ще убива бавно, ще посява семена, които други от вас ще пожънат. Остана само още ...

Всички затаиха дъх. Очакваше се едно последно влизане. Който познаваше Смъртта знаеше че предстои изненада. Но никой не очакваше това, което последва. Вратата се отвори и през нея с тежки стъпки се приближи фигура, която шокира присъстващите.

-          А това скъпи мои дъщери е вашият брат – каза Смъртта – неговото име е …

-          Моето име е Край – прекъсна я мъжа. Смъртта нямаше нищо против – Аз няма да покосявам хората. Аз ще покосявам идеите. Аз ще покосявам концепциите. Аз ще покосявам и вас. Ще ме видите само още веднъж, за някоя скоро, за друга след хиляди години. Но този момент ще дойде за всяка, защото рано или късно хора ще преодолеят слабостите си и края на живота ще се превърне в избор. Не вие ще вземате решение кога да покосявате, а единствено майка ни – Смъртта.

Във всяка друга среда присъстващите щяха да останат ужасени или уплашени от казаното. Но това все пак не бяха хора, а абстрактни концепции. Много от тях бяха щастливи от заниманията си, но осъзнаваха че с времето нещата се променят. Те приветстваха идеята на майка си, защото разбираха че за всичко, което съществува, трябва да дойде Края.