- За последен път те питам, къде са родителите ти? – повторих въпроса си аз, като натъртвах на всяка дума.

Над главата ми се клатеше крушката и хвърляше мъждива светлина ту върху мен, ту върху момчето. Това беше същото онова, отвореното, от сутринта, но сега не беше никак отворено. Сега ме гледаше с големи уплашени очи, а още по-ококорено гледаше Олег. Вече от половин час се опитвах да изкопча някаква информация от гаменчето в стаята за разпити, но то само клатеше глава и мълчеше. Това започваше определено да ми действа на нервите.

Сямо няколко минути след началото на разговора със следователя Антон беше станало ясно, че аз съм излишна, така че Глухарьов побърза да ме разкара като пътьом ми даде и работа за вършене – да изкопча от малолетните гаменчета координатите на родителите им. Беше ми наредено да повикам Олег за подкрепление – в случая за милиционерски авторитет (въоръжен страшен милиционер никога не е излишен) – и да ги водя един по един в стаята за разпити. Реших да започна от най-отворения, противно на всички правила. Ако пречупя него, няма да си губя времето после с другите две идиотчета. Освен това, видимо той беше тарторът на групичката пък и му бях набрала от сутринта.

Така че реших да се махна от главата на мъжете и да ги оставя да пият на спокойствие – защото очевидно Антон се стесняваше от мен (представях си какъв му е нормалния изказ в такъв случай) и реших да посвърша малко работа. Олег също се учуди на нареждането, но дойде да помага – наказанието на Карпов все още беше в сила, въпреки че бях напълно здрава. Все пак, аз не мога да ги влача тези идиотчета за врата – момчето срещу мен беше малко по-високо от мен (и имах лошото подозрение, че пуберските хормони го правят и по-силен) така че нямах нищо против малко помощ.

Момчето мълчеше – като партизанин на разпит. На мен почваше сериозно да ми писва от това. После ми дойде една гениална идея. Извадих камата от канията и я поставих на масата пред себе си, така че момчето да може да я огледа хубаво.

- Щом като не искаш да говориш с добро... – започнах аз и тръгнах да си играя нехайно с камата – може да те накарам да проговориш и с лошо...

Олег явно усети накъде бия, защото от позицията си при вратата се премести до мен и се опря на масата, гледайки детето заплашително.

- Говори момче – започна тихо и плашещо той – иначе ще я оставя да те накълца. В свободното си време дере заподозрените живи – той направи драматична пауза, за да може момчето да се ококори. – Много е добра.

Така... сега ще стане страшно. Аз продължих да си играя с камата, дори започнах да си чистя ноктите с острия й връх. Олег продължи да гледа момчето, а аз замахнах с камата към скръстените на масата ръце на нашия арестант.

- Ччч...чакайте, чакайте! – вдигна ръце хлапакът. – Всичко, всичко ще кажа, само не ме режете, става ли? – той ме погледна много жално. Аз не реагирах – нали бях лошото ченге.

- Давай тогава! Обяснявай къде са вашите! – обади се Олег в ролята на доброто ченге.

Аз продължих да си играя с камата и да я прехвърлям от ръка в ръка. Леле, какви филми гледаха тия деца? Сериозно ли вярваха, че в милицията дерат хора живи? Ужас! Хлапакът ме погледна, после погледна Олег и се предаде.

- Не знаем къде са – отговори той и наведе глава.

Олег удари с юмрук по масата. Момчето подскочи, а аз замалко да го последвам и да изляза от роля. Не очаквах да си изпусне нервите, после съобразих, че това също е част от играта.

- Ти занасяш ли ме, бе, пикльо?! – повиши тон Олег и го изгледа заплашително. – Говори или... – процеди той и сви ръка в юмрук. Почвах да разбирам защо работи като оперативен – добре му се получаваше.

- Ние сме изоставени деца! – почти изплю фразата момчето, сякаш е нещо токсично. – Не познаваме родителите си.

- От дома ли избягахте? – попитах аз, противно на ролята си на лошото ченге.

Момчето се ухили – все едно са го хванали да прави някаква много увлекателна беля. Затова ли бяха натворили всичко това?!

- Какъв ти дом, това си е затвор. Ние искахме да живеем свободно – обади се важно той.

- И затова попрестояхте в кафеза – философски заключи Олег. – Голяма свобода, няма що! В такава каша сте се забъркали...

- Какво ще стане с нас? – попита момчето, браво на него – явно поемаше отговорност и за двете по-малки деца.

- Ще ви заведат на отчет към детска педагогическа стая и ще ви върнат обратно в дома – отговорих аз и прибрах камата в канията.

Момчето, противно на желанията си, въздъхна шумно. Май наистина се беше хванал на номера с дрането. Какво ли не прави една остра кама. Странно – имаше други доста по-страшни милиционери – мен, примерно, Карпов много повече ме плашеше като дойде на работа махмурлия. А това дете се страхуваше от един нож – вярно, никой от другите милиционери не ходеше въоръжен с кама, но все пак. Ех, детски фантазии. Станах и момчето стана с мен.

- Какво ще правите с мен? – гласът му леко трепереше.

- Нищо – отговори Олег. – Ти ще стоиш тук и няма да правиш глупости, а след малко ще дойде друг колега да се заеме с теб.

Момчето кимна сериозно – май най-накрая беше разбрал, че това не е шега работа.

- И няма да ходя в затвора? – попита то и погледна ту мен, ту Олег.

Пак тия филми. С Олег се спогледахме – как ми се изкаше да го наплаша и да го излъжа, но сърце не ми даде. Те бяха преспали в кафеза – бяха се нагледали на разни неща за тая вечер, защо да ги плашим още.

- Няма, няма – махна с ръка Олег и отвори вратата. – А вие не правете повече глупости. Защото след три-четири години наистина може да се озовете в затвора. – добави той след малко. Момчето кимна.

Излязохме от стаята за разпити и заключихме момчето вътре. Въздъхнах, а Олег набра номера на дежурния колега от детска педагогическа стая. Колегата не зададе много въпроси – все пак малолетни престъпници колкото искаш и най-често от домовете за сираци. Така че можеше да се каже, че хлапаците са в сигурни ръце. След кратък разговор Олег затвори и ме попита:

- Сега какво?

- Да вървим при Грухарьов – свих рамене аз. – Свършихме си работата, поне да докладваме.

В крайна сметка, бяхме изпълнили нареждането – щяхме да приложим протокола от детска педадогическа стая и делото се водеше приключено. Идеално. Значи можех да рапортувам за добре свършена работа. Така че се опътих към кабинета на моя колега и Олег ме последва.

Кабинетът на Глухарьов обаче се оказа празен. Нямаше го нито него, нито Антошин, нито пък приятеля му Антон. Любопитно къде бяха отишли всички? На клавиатурата ми беше оставена бележка с надпис „отидете с Олег на този адрес, търсете Тихонов“, надраскана с кривия почерк на моя колега. Бележката беше откъснат лист от тефтер – Глухарьов имаше такъв – вероятно доста е бързал, защото неговият компютър все още беше включен – наведох се да го изключа. Прочетох отново бележката – къде ли ни пращаше? Самият адрес не ми говореше нищо, затова го дадох на Олег. Той хвърли един поглед и кимна.

- Сещам се къде е, но не разбирам защо трябва да ходим там. При това двамата.

- Защо? – попитах аз, докато си навличах палтото. – Какво има там? Двамата сме, защото някой трябва да ме закара – уточних аз и си взех и чантата.

Олег се покашля. Обърнах се да го погледна – целият се беше изчервил.

- Хайде де, казвай! Какво става?

- Ами, това е АГ болницата за няколко района. Това е адресът на сградата.

Защо Глухарьов ни пращаше на това място, предстоеше да разберем. Както и кой е въпросният Тихонов. Нямаше смисъл да гадаем, така че без повече разсъждения се метнахме в колата на Олег и тръгнахме натам.

..............

По принцип мразя болниците. От всякакъв вид. Но в случая ставаше още по-странно, защото нещо не ми се връзваше с нашия случай със сукуба. По пътя към 14 районна АГ болница просветих Олег в част от случая. Че ни е възложен от горе и е желателно да намерим тоя изрод, нищо че иначе би било работа на Прокуратурата, и че имаме три смъртни случая и десет нападения само в един периметър. Олег, противно на иначе цивилизования си изказ, пусна доста пиперливи псувни по адрес на изрода, при това без за миг да отклони вниманието си от пътя. Бях напълно съгласна с него, така че нямаше проблем. Да псува – тъкмо да му висне черна фуния над главата на оня изверг – току-виж го намерим по-лесно. Не казах на Олег, че търсим свръхестествено същество – все още нямах право да разкривам подобни подробности. Пък и да му кажех първо имаше шанс да се блъснем в нещо и второ – Олег едва ли щеше да ми повярва. Да не говорим, че тази гад трябваше да я търсим с човешки методи, така че другото не беше от особено значение.

Затова изминахме пътя до спретнатата бяла сграда без много повече коментари. Честно казано, беше ми малко неудобно пред Олег – за един Висш Различен загубата на контрол си е нещо доста срамно – в моя случай аз тотално откачих и то пред абсолютно непознат мъж. Който, на всичкото отгоре, ми харесваше. Вярно, беше паник атака, но все пак – кой Различен изпада в паника при нищо и никакво раняване?! Неопитната Различна, която са пратили да се занимава с оперативна работа, от която нищо не разбира, ето кой.

Тръснах глава – това пък откъде дойде? Явно от онзи следобед нещо мозъкът ми се е размътил тотално, макар че Олег наистина хващаше окото – висок, строен, рус и синеок, хубавец общо-взето. За такива мадамите се избиват. Както и да е, с него бяхме просто колеги и толкова.

Олег паркира пред входа на болницата – подозирах, че сме в някакво нарушение, но никога не съм се задълбавала в правилника за движение по пътищата, така че си замълчах – и се насочихме към входа. Болницата беше абсолютно типична – такава може да има и в Москва, и в Мурманск – бели стени (относително скоро варосани), носилки или пейки покрай стените, мозайка по пода. По коридорите скитаха сестри с бели престилки и неизменните касинки на главите. Относително чисто, нищо особено.

- Мога ли да Ви помогна с нещо? – попита любезно сестрата от регистратурата като вдигна поглед от екрана на компютъра.