- Къде трябва да те чака този твой приятел? – попита Глухарьов, докато вървяхме двамата по алеите в най-големия парк в района. 

Бях се обадила на Миша Игорев преди половин час и му бях определила среща в нашия район. За по-удобно. Все пак онази твар живееше наоколо и би било добре да се провери дали извергът не се шляе из градинките. А пък е по-добре да се говори с Миша на неутрална територия. Че иначе има твърде много условности.

- За какво ме накара да купя водка и доматен сок? – измърмори Глухарьов, и размаха плика с бутилките под носа ми.

По неговите критерии водката се пие без разредител и с оскъдно мезе. Обаче нашата цел не беше да спретнем запой. Наистина го бях накарала да ги купи. Все пак на среща не може да ходиш с празни ръце. Освен това трябваше да предразположим Миша. Никой Тъмен не обича да доносничи за други Тъмни. А ние имахме нужда точно от това. 

- Доматеният сок е за него, водката – за нас – отговорих. 
- Че кой нормален руснак пие само доматен сок при наличие на водка? – възмути се моят партньор. – Тоя да не е гей?
- Неее - засмях се аз, – просто не може да пие водка. Ще разбереш като го видиш. 

Миша Игорев беше вампир. Не най-силният вампир в Москва, но Висш вампир, а те не са много. Изобщо не исках да знам как точно е станал такъв, но с него бяхме нещо като приятели, доколкото можеха да бъдат приятели маг и вампир. Миша беше млад, но само на вид, на години беше поне на век и половина. Въпреки това беше същински Дориан Грей – младолик, красив, строен. Мечтата на глупавата тийнейджърка. Тръпки ме побиваха като си помислех, че може да закусва с някоя такава. Аз го бях виждала в сумрачния му облик, така че нямах подобни мераци. Неживите са си неживи, но пък компенсират с разгулен нощен живот. Миша, например, знаеше всички барове и нощни клубове в Москва – от най-добнопробните дупки, където се събират тираджии, проститутки и пласьори да дрога, до най-скъпите, където не можеш да влезеш ако някой не те представи. 

С Миша бяхме приятели, откакто се паднахме на едно нощно дежурство в Дневния патрул и нямаше какво да правим. Той реши да ме стресира като пие кръв пред мен, обаче беше сбъркал адреса. Аз, нали съм шегобиец, си налях доматен сок и се чукнах с него. Последва много смях и много пиене. Оттогава, винаги когато се срещаме, нося доматен сок за почерпка. Това си е нещо като наша шега. От друга страна, когато гледа, че някой друг пие нещо червено, това му действа успокояващо. Впрочем, в Дневния патрул не го обичат много, но там не обичат вампирите изобщо. Така започна нашето странно приятелство – вампирите също нямат много приятели извън себеподобните си. 

Иначе, вампирите не могат да пият водка. По принцип и друг алкохол трудно приемат, но водката им действа като сярна киселина – разяжда ги. Затова и вампири не нападат пияни хора – действа им зле. Така че водката беше за нас – най-вече за Глухарьов, в случай че Миша не е ял скоро. Реших обаче да спестя всичко това на партньора си, поне засега. 

Миша беше вдигнал веднага и бързо се съгласи да се срещнем. Не се бяхме виждали от доста отдавна. Изсумтя като му казах къде ще го чакаме. Той самият имаше жилище в комплекс от затворен тип и не понасяше панелните комплекси, още повече, че районът на Глухарьов е мизерен и изобщо скапан дори по моите стандарти. Помърмори, когато му казах, че няма да дойда сама. Но все пак каза, че ще дойде. 

- Да отидем някъде, където е по-глухо – сръчках аз Глухарьов.

Хората около нас ни заглеждаха, при това не с хубаво. Той се огледа и също забеляза неодобрителните погледи.

- Странно, защо ли ни зяпат така? – промърмори той.
- Как защо, бе, Серьожа? – отговорих му аз и кимнах към униформения му панталон. – Милиционер в униформа носи плик с бутилки. С него млада девойка. Ако не си забелязал, днес съм цивилна. Хората сигурно си мислят, че съм тръгнала да ти плащам в натура, за да ми опростиш някоя простъпка. 

Глухарьов се закова на място и ме изгледа все едно ме вижда за пръв път. Следователският му нюх явно днес не беше на ниво.

- Ама ти сериозно ли? – повиши тон той.
- Напълно сериозно – просъсках аз и го задърпах да върви. – Дай да намерим някое по-глухо място. Не ща да ми четат морал.

Забързахме към по-глухите алеи сподиряни от неодобрителните погледи на бабичките по пейките и тихото им мърморене. 

- Възможно ли е наистина да си мислят подобно нещо за нас? – попита той след като свихме по една тясна и не много почистена пътечка. 

Виждаха се найлонови пликчета, кутии от цигари, захвърлени бутилки бира – обичайното за такова място.

- Напълно. Ако не си забелязал, милиционерите никой не ги обича. 
- Но кой би направил нещо подобно? – недоумяваше той. Спрях и го дръпнах да ме погледне.
- Серьожа, ти от Марс ли падаш? От колко години го работиш това? Новини не гледаш ли? Знаеш ли колко нещастници работят в системата? 
- Знам, знам – кимна той. – Но чак така...
- Да, именно така. Хайде върви, че пак привличаме внимание! – наистина, дори по полуглухата пътека, минувачите ни заглеждаха. Проклета униформа!

Явно моят колега-човек истниски се шокира от моето предположение. Онова, което не му казах обаче беше, че не е предположение. Бях прочела мислите на достолепните бабички по пейките и ми прилоша. При това бях облечена с дънки, а не с къса пола. Ужас. Досега още не ме бяха вземали да уличница. Глухарьов беше искрено скандализиран. 

- Да седнем тук – избрах аз една беседка. 

Беше оградена от три страни с бръшлян и имаше видимост към пътеката. Тук можехме да пием и да си говорим без никой да ни види. И лесно щеше да се сложи Сфера на невнимание. Перфектно. Иначе беше мръсно – спринцофки под пейката, натрошени стъкла по пода, угарки от цигари. Отврат, но добре поне, че никой май не я беше ползвал за тоалетна. Общо-взето, ставаше като за нашата цел.

Седнахме върху вестници – Глухарьов ги измъкна от папката, която винаги носеше със себе си (определено се чудех какво има вътре) – и започнах да разопаковам. Взех плика от него и отворих водката. Бяхме купили и чаши, така че налях за двама ни. На него само водка, за мен водка и доматен сок. 

- Пий! – казах му аз. Той взе чашата и я изгледа критично. – Не се превземай, Серьожа, знам колко можеш да смукнеш на смяна. 
- Добре, добре! – отговори той, чукна се с мен и изпи чашката на екс. Налях му втора. – Това пък защо? Да ме напиеш ли искаш?
- Не, да те предпазя. Пий! – поясних аз.

Така го накарах да изпие към три чаши водка. За всеки случай. Той носеше на значително количество пиене, така че се съмнявах да му се размъти мозъка. А предпочитах да се застраховам пред Миша. Все пак, той едва ли беше изцяло в течение на нещата. Ставаше все по-тъмно и вътре в беседката почти не се виждаше. Можех да запаля Светулка – мъничък заряд Сила – но предпочетох да не се набивам на очи и затова извадих фенера от чантата си. Светнах го и го оставих до себе си. Светлината беше мъждива и странна, някак нереална. Жалко, на Сергей можеше да му дойде в повече, особено като му кажа какво става. Ама и аз съм една...

- Кажи сега, какъв е този твой приятел? – попита Глухарьов докато пресушаваше поредната чашка водка. – Гадже ли ти е? Да не трябва да го сплашвам? – той се изхили.
- Нееее! Миша да ми е гадже?! Глупости! Просто той може да ни помогне с разследването. 
- И как точно? 
- Ами Миша е вампир – обясних аз и наблюдавах как лицето на партньора ми сменя няколко цвята. Първо побеля, после посивя, след това почервеня, някрая пожълтя и се върна към нормалния си цвят.
- Той кръв ли пие? И свети на слънцето? – опита се да се пошегува той. 

Започвах да си мисля, че шегите са неговият начин да излезе от ситуацията и да се справи с нещата, които не разбира.

- Да, той пие кръв, но не свети на слънцето – разнесе се глас наблизо. 

Миша прекрачи прага на беседката и ми целуна ръка. Елегантен, както винаги – скъп костюм, съвсем не на място в този скапан парк, хубави обувки, скъп часовник и ръкавели. Човек би казал, че се е объркал или е дошъл при някой много далечен роднина да подхвърля подаяния. 

- Здравей Наташа. Радвам се да те видя – галантно поздрави той и кимна едва забележимо на Глухарьов. 
- Как точно успяхте да чуете... – заекна моят партньор.
- Вампирите имат много силен слух – поясних аз вместо Миша. 
- С кого имам честта да разговарям? – попита официално вампирът и протегна ръка на Глухарьов. 

Той се поколеба за миг, но я пое, браво на него. Повечето Различни отказваха да се ръкуват с вампири. 

- Майор Сергей Глухарьов, началник следствие в Пятницкото районно – официално отговори той и се ръкуваха. 
- За мен е чест – кимна Мишка и като че ли напрежението почна да спада. Той подуши въздуха. – Водката беше излишна в случая. 
- Откъде да те знам кога си ял? – отговорих аз и се изхилих. Миша ме погледна крайно неодобрително.
- Наташа, oбиждаш ме! Знаеш, че съм хетеро! – Глухарьов гледаше ту мен, ту него неразбиращо. 
- Вампирите обикновено нападат хора от противоположния пол – обясних аз.
- Нищо лично, майор Глухарьов – обади се Мишка и се усмихна. Зъбите му си бяха съвсем като нашите – беше ги прибрал. – Обаче харесвам жени – и отново ми целуна ръка. 
- Ако... – започна Глухарьов и с тона му можеше да се реже ламарина. Побързах да го прекъсна.
- Различните не нападат други Различни, Серьожа. Прибери шпагата! – Миша се изхили. 

Миша Игорев, освен че беше на век и половина, се и държеше като джентълмен от деветнайсти век. Странен изказ, галантен към жените, наперен като петел пред мъжете. Обзалагах се, че в младостта си е бил на не един и два дуела, но нямаше как да го докажа. Никога не съм го питала. Миша, беше ми го казвал неведнъж, много мрази начина, по който представят вампирите в днешно време. Затова бях почти сигурна, че коментарът на Глухарьов го е засегнал. От друга страна, смелостта на партньора ми би трябвало да го е впечатлила. Налях доматен сок в една чаша и му я подадох.

- Наздраве! – казах аз и се чукнахме. Миша отпи и ни изгледа изпитателно.
- Е, защо ме повика в тази дупка? Какво толкова е станало, че ти трябва помощта на един кръвопиец? – вампирски сарказъм, много го обичам. 

Глухарьов се вкисна като чу това за „дупката“, но си замълча. Той е израстнал в този район и познава всяко кошче за боклук. Беше ми го казал онази вечер, когато търсихме момчето Тъмен маг. Обзалагах се, че му иде да напсува вампира, но в случая явно му беше станало ясно, че така няма да стане. Миша можеше да е доста костелив орех. Иначе бях съгласна със Сергей – Миша си беше сноб по душа, може би защото някога, преди век и половина, се беше родил като граф в Подмосковието. Само благодарение на способностите си на Различен се беше спасил от гоненията по-късно, но реално аз си го представях как си харесва някоя красива крепостна за вечерта. Гледах да не мисля за подобни неща, но какво да се прави, имам развинтена фантазия. Сега отново не беше бедняк – за век и половина сам беше натрупал състояние – с фабрики за текстил. По принцип, можеше да разказва много увлекателно, стига да му зададеш правилния въпрос и да е в настроение.

- Кръвопиецът има добри връзки с инкуби и сукуби – обясних аз и лицето на Миша се удължи. 
Париите на Различните често дружат заедно. Малко други Различни обаче знаят за това. Аз си имах свои начини да разбера. 
- А аз трябва да говоря с лидера им – добавих и погледнах изпитателно Миша.

Миша поклати глава и погледна тревожно към Глухарьов, който го гледаше с някаква странна смесица от отвращение, учудване, страх и гняв. 

- Той е в течение, спокойно. 
- Те никога няма да се съгласят да говорят с теб – отговори Миша след малко. 
- Ще им се наложи – отговорих аз ледено. – Ако не искат да ходят колективно на Трибунал. Знаеш, че имам правомощия да ги призова, ако ми откажат съдействие.
- Какво е станало? – явно Миша не беше в течение. 

В Дневния патрул информацията се разпространява по-бавно. И по съвсем други начини. 

- Един изрод от техните напада и убива момичета в този район – процеди Глухарьов и изгледа кръвнишки вампира все едно той сам ги убиваше. Миша не реагира на провокацията. 
- Последната му жертва е била неинициирана Различна. Аз водя разследването и имам благословията на Великите – допълних аз. – Трябва да говоря с лидера на инкубите и сукубите. Затова имам нужда от твоята помощ. 

Миша не отговори веднага. Отпи от доматения сок и се загледа в преплетените клони на бръшляна. Като всеки Тъмен, вероятно пресмяташе какво ще загуби или спечели, ако ми помогне. 

- Мишка... – започнах аз, а той знаеше какво ще последва. 

При нужда мога да го подчиня на волята си. Достатъчно силна съм. Въпросът е дали ще иска да влезе в пряк двубой с мен. Та ние сме приятели, мамка му! Защо винаги трябва да има игра на нерви? 

- Ще се опитам да ти уредя среща – отговори след малко той и ме погледна. Очите му бяха почти прозрачни, мъртви, като тялото му. – Но нищо не обещавам. 
- Ти се опитай – усмихнах се аз и се чукнах с него. 
- Ако успея, ела без ченгето – отговори Миша и погледна злобно Глухарьов. Така, върна му го за светенето на слънцето. 
- Ченгето е мой колега – натъртих аз. – Заедно работим по случая. 
- Все тая. Трябва да дойдеш без него. Валера мрази ченгета – отговори Миша и изчезна. Позьор.

 
Чак забавно ми беше как от архаичния изказ на граф премина към уличния жаргон. Глухарьов се огледа и попита празното пространство:

- Какво, по дяволите, беше това? – досипах му водка и отговорих:
- Това, драги мой, е водене на преговори – Глухарьов ме изгледа все едно съм умопобъркана. – Не само ти имаш връзки с подземния свят – изхилих се аз и отпих от водката.
- Кой е тоя Валера? – попита той. – Познаваш ли го? 
- Не - поклатих глава аз и си долях пиене, – вероятно е лидерът на секс маниаците. 
- Не ми харесва идеята да ходиш без мен при подобни изроди – изръмжа партньорът ми. 
- Спокойно - потупах го по рамото, – той едва ли е такъв глупак, че да ми посегне. Мога да направя всеки инкуб на пух и прах. Хайде да ставаме вече.

Той ме послуша. Дадох му бутилката и му казах да шофира внимателно към къщи. Живееше на три пресечки от парка, но все пак. За всеки случай проверих вероятностните линии. Чисто, добре. Аз щях да си отворя портал към къщи...