Хората са обсебени от онова, което не могат да разберат. От години се взират в небето, надявайки се някаква непозната форма на живот да долети на Земята с космически кораб и да ни разкрие тайните на вселената. Понякога обаче така наречените извънземни не се оказват толкова дружелюбни и единствената причина за тяхната визита е нуждата им от някоя суровина, която само нашата планета може да предложи. При всички случаи, в нашите представи, тези непознати същества винаги са на светлинни години от хората, що се отнася до технологиите, които използват и знанията, които имат.

Ето защо никой не се изненада от появата на Джо. Онази нощ нямаше нито грандиозно кацане на флот от космически кораби, нито пламтящи отломки от летящи чинии се наблюдаваха в небето. Джо пристигна съвсем цивилизовано и още по-цивилизовано отказа да даде каквито и да било обяснения за това кой е и откъде идва. Колкото до него, той изглеждаше досущ като хомо сапиенс. Беше среден на ръст, леко пълен и облечен официално. Контакт осъществи единствено с мен, или поне така ми се ще да си мисля аз. Разхождах кучето си, когато ме спря на улицата и ми се представи:

- Добър ден, драги господине, аз съм Джо, а вие?

Първоначално го изгледах стъписан. И защо не, при положение, че хората отдавна бяха забравили този ритуал и рядко се случваше непознати да разговарят на улицата на каквито и да било теми. И тъй, аз се отказах от намерението си да подмина този странен индивид и поех подадената ми ръка.

- Алфред, приятно ми е - отговорих вяло.

Джо доста невъзпитано ме огледа от глава до пети и след това кимна одобрително.

- Имаш ли нещо напротив да мина на ти, Алфред?

- Не, разбира се, че не.

- Искам да ти задам няколко въпроса, ако е удобно.

Огледах се. Бях пропуснал сутрешната разходка на Бъки и се чувствах длъжен да му се реванширам, пък и наистина ме заинтригува този странен тип, който по-късно се оказа, че не бил землянин.

- Ами, давай... - подканих го.

Джо извади нещо, което смътно наподобяваше диктофон, натисна един бутон и след като чухме пиукането на уреда, интервюто започна.

- Как оценяваш технологичния напредък на човечеството на този етап?

- Ами... положително, мисля... Наистина не се интересувам чак толкова от това-измънках аз, леко разочарован от въпроса.

Джо, сякаш веднага долови неудобството ми и рязко смени темата.

- Добрее - провлачи той, - ами отношенията между хората?

Този път наистина ме ядоса идиотският въпрос, но отново реших да запазя благоприличие.

- Мисля, че хората са се отчуждили едни от други. Вече всички се крият за мониторите си. Работят на компютри, хранят се пред компютри... – говорех наизуст, но Джо си го заслужаваше с тъпите си въпроси.

Продължих в малко по-мрачен тон:

- Ходим на работи, които мразим, за да си купуваме неща, които не ни трябват - дори започвах да звуча мъдро, Чък Паланиък винаги върши работа, когато се говори за тези неща.

- Значи не ти харесва това консуматорско общество? Ти част от него ли си?

Ядосах се. Естествено че съм. Кой не е? Провали ми мъдрото изказване. Наругах се, но гледах да не показвам с нищо, че ме е хванал натясно.

- Надявам се, че не - провлачих аз. - Но колкото и да не ми допада, понякога нямам избор.

- А мислиш ли, че може да се направи нещо по този въпрос? Имам предвид, хората се делят на богати и бедни. Едните имат власт, другите нямат. Мислиш ли, че има изход от това?

Какви ги дрънкаше тоя?

- Не знам, човече. Ще ми се да мисля, че има, но... - замълчах.

Джо ме изгледа с безизразните си очи.

- Ами децата, какво ще кажеш за възпитанието на децата?

Вече ми дойде до гуша. Този ненормалник или си правеше някаква тъпа шега с мен, или наистина беше откачил. Нямах нужда от някого, който да ми навира в очите недостатъците на обществото, от кето бях част и аз. Обърнах се да си ходя:

- Начукай си го възпитанието на децата - отговорих му, вече с гръб.

- Благодаря ти - застигна ме гласът на Дж, - благодаря ти, че ми помогна да спася планетата си. Още не е късно и за вас, Алфред, има надежда!