Стоейки сама в тъмното, си мисля колко ли е красива смъртта и колко ли грозен изглежда животът, погледнат в последните си мигове. Мислейки, се унасям и потъвам в непознати светове, светове на мрак, огньове, писъци и кръв, светове, пълни с хора, които не са осъзнали грозотата на своя земен живот, дори и в последните си мигове от него. Вървя между хората и гледам измъчените им лица, изкривени от болка, покрити с рани, почервенели от стичащата се топла кръв, гледащи ме с неописуема болка и молба за помощ, но аз дори не мога да ги достигна, за да им помогна, но и защо ми е да им помагам, след като те не са си помогнали през целия си живот. Замислям се дали и тези, които са осъзнали всичко това са на по-добро място, но се съмнявам, защото няма човек, който да не е грешил в живота си или да не е прекрачил поне една от Божиите заповеди, но все пак ако има такова място не искам да съм там, защото тогава животът ми на Земята ще бъде скучен.