Започваш да се увличаш все повече в мечтите си, превърнати в измислици… именно така живееш. Подхранваш се от лъжите, които отправяш към самия себе си, но в един момент всичко това спира да ти се струва нереално. Ти започваш да вярваш в него. И животът ти се превръща в лъжа. Но ти не го осъзнаваш. Продължаваш да „живееш“. Вече не можеш да спреш. С всеки изминал ден се увличаш все повече и повече. Не можеш да разбереш кое е истина и кое – плод на въображението ти. Ето тук вече идва страшното. Когато в един момент наистина се почувстваш щастлив, ти не можеш да го разбереш. Един вид си свикнал с това и то не ти прави впечатление. Ето как ти се изплъзва истинското щастие, подарено ти от Бог. Изпускаш го. След това отново ти се налага да живееш „щастливо“ с лъжи. Всяка следваща ти се струва по-хубава и по-хубава от предишната. По-силна, по-подхранваща те, предпазваща те от нещастието. А то вече те е завладяло, дори и ти да не го осъзнаваш. Такива хора като теб си мислят, че живеят. Ето това е най-огромната измислица, която са си втълпили. Тъжно е. Жал ми е за тези като теб, въпреки че и аз съм такава. А ти... Ти дали не си измислен? Дали не си просто плод на въображението ми? Вече не знам… Изгубих се в лъжите. Аз никога няма да изпитам щастие.