Някога съществуваше една земя наречена Елеха. Красива и вълшебна по своему далечна земя. В нея живееше магията. Недалеч  от река Менай, която разделяше земята на две половини, в най-южната й част беше сгушено едно малко селце наречено Дейри. Хората му се радваха на мира и хармонията. Там всички бяха щастливи. Войната и неразбирателството за тях беше напълно чуждо. От южната страна на реката всички бяха равни. Нямаше бедни, нямаше и богати. Никой не беше по-добър от другия, по-умен, по-смел.

  Хората му бяха привикнали с даровете, с които природата ги благославяше.Те бяха работливи, наслаждаваха се на това, което правеха. Когато дойдеше лято- младите и по-зрели жени ходеха на полето за сеитба, а мъжете – отглеждаха овошки и няколко декари лозя, и не на последно място – зеленчуци. На жените им беше забранено да се занимават с тяхната работа.

Дейри беше разположено ниско във вечно-зелена и плодородна долина, намираща се близо до полите на планината Аменай.

  В селцето Дейри разцъфтяваха занаятите. Всеки правеше това, което най-добре умееше. В първата къща, от която започваше Дейри,живееха две семейства. Домът им беше достатъчно голям за да съжителстват заедно. Там живееше млад мъж на име Атен с жена му Амира и трите му деца – Йона, Велана и Амир. Атен беше занаятчия и по цели дни прекарваше времето си в работилницата заедно със големият му син Амир. Двете му дъщери помагаха на майка им с домакинството сутрин, а през деня излизаха на разходка заедно с приятелките си. Йона беше близначка на Амир и често, когато излизаше и срещаше съселяните си й я обсипваха с мили думи и комплименти. „Каква  красива  девойка!“ , „Имаш очите на майка си – сини като ясно небе!“

Тя беше на седемнадесет години. Беше стройна и висока девойка. Косите й бяха с цвят на узряла пшеница, очите и сини, лицето й беше малко и слабо, с чип  нос. а скулите й подчертаваха нейната красота. Сърцето на Йона беше изпълнено с природна доброта и великодушие.

  Тя беше работливо момиче, изпълняваше  на време всички заръки на майка си. Беше всеотдайна и милосърдна. Натоварваше себе си със задължение да помага на всекиго в нужда. Това беше нейната втора природа.

  А колкото до Велана – тя беше най-малката. Беше едва на десет години. Разликата с брат й и сестра й беше голяма, но това не й пречеше да бъде себе си. Тя следваше примера на по-голямата си сестра. Беше послушна, изпълнителна и помагаше вкъщи с каквото може. Велана беше още дете, но разбираше света, който я заобикаляше. За разлика от Йона, тя беше като че ли по-затворена. В повечето дни, тя отиваше до библиотеката на нейния дядо и четеше старите вълшебни книги. Сякаш потъваше в историите написани там. С часове прекарваше в библиотеката, и в повечето случаи беше повиквана от брат си, когато дойде време за обяд или вечеря. Такава беше тя. Обичаше света на приказките повече  отколкото този, в който живееше.

Днешният ден беше такъв. Велана беше седнала на любимото си люлеещо кресло, взела в ръце книга наречена „Старите магически рецепти на магьосницата Каела“. Лист след лист, с интерес малкото момиче четеше. Толкова се беше вглъбила в приказката, че не усети дядо й, който седна до нея и я наблюдаваше.

• - Какво  четеш? – наруши тишината той. Велана се стресна и изпусна книгата на земята. Наведе се и с треперещи ръце я взе и седна.
• - Дядо, не прави така! Уплаши ме!  - намусено отвърна тя.
• - Извинявай, че те уплаших, но ти така се беше отнесла… - каза той, смеейки се. – Хайде, кажи ми, този път коя книга си избрала и така ти е взела вниманието?
• - „Старите магически рецепти на магьосницата Каела“.  – рече Велана, а после допълни  - Дядо, ти познавал ли си някоя магьосница? Защо са тези рецепти? Не ми приличат на такива.

Дядо Иларий се замисли за момент. Взе книгата от ръцете й и я погледна, а после се взря в очите на внучка си.  – Да, познавах, но това е много стара история, дете. Беше много отдавна. – каза той с тежка въздишка.

• - Разкажи ми я! Моля те! Искам да я чуя. Той знаеше, че е упорита, когато си науми нещо. Не трябваше да й отговаря. Сега ще задава един и същи въпрос, докато той не се съгласи да й я разкаже.

Споменът за тази история беше много ясен. В съзнанието му, спомените не бяха остарели и за миг. Сякаш се случваше отново и отново щом си ги припомни.  Беше като прясна рана, отворена и неизлечима. Времето не го излекува. Нищо не можеше.

• - Не сега. – отвърна рязко дядо Иларий.
• - Кога? – попита тя.
• - Тази история не е за малки деца, Велана. Случи се отдавна. Не си я спомням добре. Някой друг път, дете. – тихо каза той, ставайки от стола.
• - Моля те, разкажи ми я. Искам да я чуя! – продължаваше да настоява тя.  – Ще ти я разкажа, когато му дойде времето. Това не е приказка за малки деца, Велана. Не настоявай!
• - Но дядо!  -  хленчеше Велана.  –  Ще ти я разкажа някой ден, но този ден няма да е днес. А ти не спирай да четеш. Когато приключиш тази книга, искам да ми разкажеш какво си запомнила от нея. И може би тогава, ще ти кажа и моята приказка.

Очите на Велана засияха от щастие. – Обещаваш ли, дядо? – Обещавам. – отвърна. Тя взе книгата и бързо отвори на следващата страница. Дядо Иларий  се усмихна и излезе от библиотеката.

Велана беше с черна албаносова коса и зелени като тревата очи. Нослето й изпъкваше напред, а ушите й бяха толкова малки, че едва се виждаха от вечно пуснатата й дълга коса.  Тя беше слабо и дребно на ръст момиче, но с годините това щеше да се промени. Дете, което един ден щеше да се превърне в неземна красавица.

***

• - Къде е Велана? – попита майка  Амира щом видя баща си Иларий.
• - Знаеш къде е.
• - Отново ли е в библиотеката? – попита тя, усмихвайки се весело. 
• - Чете.
• - Тя винаги чете. Радвам се за нея. Тя е умно и добро дете. Прилича на теб, татко. – каза тя, слагайки ръка на брадичката си.
•  - На мен? Недей така. Аз вече съм стар.
• - Но и ти си бил някога млад. Обичал си книгите повече от света навън.
• - Не е точно така, Амира. Обичах света и още го обичам. Ходил съм къде ли не, видял съм много неща. Искам същото и за внучка си, но не мога да я откъсна, от това, което обича. Обичам книгите като нея. Те ми дадоха представа за много неща. Когато бях малък, баща ми не одобряваше да прекарвам времето си в четене. Още мога да чуя как упрекваше майка ми задето ме е ограмотила. Не беше особено щастлив, че аз можех да пиша и чета, а той – не. Вместо това по цял ден ме водеше с него и малката му каручка из съседните села да продава зеленчуци и плодове.  Държеше ме зает. А привечер щом се върнехме, майка ми вече беше приготвила трапезата. Вечеряхме и той лягаше да спи. Нощта беше единственото ми свободно време, което прекарвах в четене. Майка ми Елира беше много добра и скромна жена и ми позволяваше. Дори двамата с нея се затваряхме в моята стая. Тя палеше свещи и се настанявахме удобно – аз в леглото си, а тя на креслото до мен и четяхме заедно. След като минеше полунощ тя ме оставяше и ми казваше думите: „Дочети и тази глава и заспивай. Утре ще е тежък ден.“  - разказа той. В гласът му се усети носталгията. Той се усмихна леко, а след това взе лулата си и я запали. Бяха навън. Дядо Иларий гледаше някъде в далечината.
• - Не си ми разказвал за това, татко. Изглежда баба ми е била  много любяща и добра майка. Взел си го от нея, а сега го предаваш на моите деца. Гордея се с теб, татко. Радвам се, че Велана върви по твоят път.  – рече Амира.
• - Не мога да й се сърдя. Тя е такова упорито дете. Наистина си приличаме! – засмя се той.
• - Така е.
• - А къде са Атен и Амир, впрочем ?
• - Отидоха до центъра. Казаха ми, че трябва да накупят разни неща за работилницата. От сутрин до вечер са там!
• - Работилницата  е важна за Атен, но скоро не съм ги виждал. Редно е да обърне малко внимание на жена си и дъщерите си. – отбеляза Иларий.
• - Не мога да му се сърдя, татко.
• - Не, не можеш. Той е мъжът в къщата и изкарва пари за да прехранва семейството си, но е хубаво понякога да оставя работилницата и да сте заедно.

Амира не отговори. Тръгна напред, затваряйки пътната врата след себе си – Къде отиваш?  - Трябва да отида до пазара. Моля те наглеждай Велана докато се върна. Той кимна. Обърна се и отиде в градинката на беседката.

Той беше умислен. Седна и продължаваше да пуши лулата си. Извади от коженото си горнище медальон. Постави ръцете си върху дървената маса и го гледаше. Отвори го и в него имаше малък копринен портрет на млада, красива жена. Отдолу под портрета бяха гравирани инициали – „Т.Е.- Татя Ерлен“. Коя ли беше тя? Иларий затвори очите си. Лицето му беше насълзено. Така и не можа да забрави спомена за първата си любов…

***

Йона беше излязла рано сутрин на разходка. Често ходеше до планината Аменай сама. Колкото и да обичаше да е сред хора, предпочиташе да бъде сама щом ходеше някъде, и не за друго, харесваше и да запази само за себе си гледката, която изпълваше душата й, да усеща планинския въздух по кожата си, да чува птичите песни някъде по дърветата, и да пие вода от бистрите извори.

Йона често ходеше  по една стръмна пътечка, която я отвеждаше до водопада обграден със зелена трева, билки и широколистни дървета. Около него имаше скали, които го обграждаха като кръг, и тя с плавни движения сядаше на една от тях. Шума от водопада  не можеше да заглуши мислите й. За нея беше успокояващо. Нали всеки има свой свят, за който никой никога не разбира, и предпочита да бъде?

Мина се време. Йона се беше отнесла. Не усети приближаващите стъпки зад нея. Изведнъж усети до нея раздвижване и се обърна. Изплаши се и извика: „Помощ!“.  Пред нея стоеше бял вълк, който я гледаше. По нищо не издаваше, че ще я нападне. „Помощ!“. – извика Йона отново и в следващият момент пред нея застана полугол мъж.

• - Не викай! Няма да те нараня! -  каза мъжът със студен тон, взимайки наметалото си от кожа, което беше на земята.
• - Кой си ти!? – изненадано извика девойката като се дръпна на страни. Знаеше, че ако направи още една крачка щеше да падне в дълбоката вода. Ръцете й трепереха.
• - Аз живея тук. Името ми е Ренар. А ти коя си? Какво правиш сама на такова място? – попита той, намятайки дрехата върху себе си. Доближи се до нея.
• - Не ме приближавай! Аз съм от близкото село. Разхождах се.
• - Не би трябвало младо и красиво момиче като теб да идва в горите сама. Може да ти се струва, че тук е спокойно, но те са опасни. – предупреди  я той, приближавайки се към нея. Йона не можеше да направи повече крачки назад. Все още трепереше. „Кой е този мъж?“ – помисли си тя. – Извинявай, ако прозвуча грубо, но какво си ти? В единият момент видях бял вълк, а в следващият се преобрази.

Той се засмя. Подаде й ръка да слезе от скалата. Колкото и да не й искаше, го направи.  – Явно не си срещала такива като мен преди. Аз съм друид. – Друид ли? – засмя се тя. В погледа й се четеше насмешка.

• - Не вярвам в приказки! Кого заблуждаваш? Магията не съществува. Тя е за децата.
• - Засрами се! – отвърна той грубо.  – Явно ти си единствената, която не е запозната с моя свят. Семейството ти е трябвало да ти разкаже. Не са го направили и си израсла като невежо момиче. – продължи той, скръствайки ръце.
• - Кой си ти? И защо ми говориш безмислици?
• - Не са те научили и на обноски. – констатира той.
• - Груб си. Не съм ти дала причина да го правиш.
• - Проявих добра воля като ти помогнах да слезеш от водопада. Можеше да паднеш и да се удавиш. Младите девойки като теб не ходят сами из горите, а са вкъщи.  – отбеляза мъжът, който я гледаше с удивление.
• - Както казах, обичам да се разхождам и не виждам защо трябва да ти давам обяснение.  – Нямаш никакви обноски. Външността ти е красива и омайваща, но отвътре? Ха-ха. – добави той, смеейки се.
• - А ти странен и груб! – възрази тя. Йона вече не трепереше. Беше събрала куража си да се изправи пред странника. – Всеки има своите трески за дялане. Не бива да идваш сама в планината. Следващият път може да не съм аз, а някое диво животно. Бъди умна иначе ще се нараниш.– отвърна той.
• - Мога да се грижа за себе си, страннико.
• - Семейството ти знае ли къде си? – каза той. Гласът му се промени. Тя усети. Не беше студен, а странен. Да, странен за нея.
• - Знае. – рече Йона.
• - Лъжеш. Сърцето ти бие бързо. Съветвам те да се връщаш обратно. Аз трябва да тръгвам.
• - Не отговори на въпросът ми, страннико. Кой си ти?
• - Казах ти името си, казах ти и какво съм. Ти си тази, която не повярва. Мога да те попитам същото.
• - Казвам се Йона.
• - Красиво име, също като носителката му. – каза той, приближавайки се към нея. – Какво правиш? – в очите й се четеше въпрос. Ръцете й отново потрепереха. – Няма да те нараня. Ще те изведа от тук. Трябва да се връщаш. – отвърна той, хващайки ръката й. – Не се плаши. Колкото по-скоро се прибереш, толкова по-добре.

Тя не се отдръпна. Остави го да хване ръката й. Тялото й не я слушаше. Сърцето й биеше бързо, но не защото се страхуваше от него. Беше нещо друго. Срещата й с този странен тип заинтригува ума й.

Докато вървяха никой не обели и дума. Съвсем скоро стигнаха началото на гората. От там се виждаше селото.  – Можеш да продължиш сама. Тръгвай преди да се е здрачило.  –рече той със спокоен глас. Гледаше я. Очите й отместиха поглед от него. Той знаеше, че тя ще се върне сама въпреки предупрежденията му. Заинтригува се. Искаше да я опознае, но също така знаеше, че е най-добре повече да не се виждат. И двамата бяха коренно различни. Ренар знаеше, че тя трябваше да продължи живота си както до сега. Колкото по-малко знаеше за неговия свят и света на магията, толкова по-добре за нея. По този начин щеше да бъде в безопасност.

         - Ще те видя ли пак? – тихо попита Йона. Думите й се откъснаха от устата й.  Той даде вид на изненадан.

         - Защо да се виждаме?  -  Нямам представа. Щом дойда пак, ще те срещна ли? – последва друг въпрос, който Ренар се надяваше да не каже.  -  Кой знае…може и да се срещнем. За теб е най-добре да не се.

          - Но защо?  - Твърде много въпроси задаваш, Йона. Хайде, връщай се! -  последно каза той, връщайки се назад. Потъна в сенките на дърветата.  Йона остана сама. „Каква глупачка съм! Защо казах такива неща?Не съм на себе си!“-  възмутено прошепна тя и тръгна към вкъщи.