Релакс ли?

    Бяхме изминали едва трийсетина километра, когато в колата се появи непознат мирис. Известно време с Жана се преструвахме, че атмосферата е нормална, но нещо ми подсказваше, че това няма да продължи дълго.

    Беше август, наближаваше обяд, а слънцето ни беше взело на мерник. Климатикът не работеше от години и след като пътуването започна с приятелски спор кои от прозорците да са отворени, изпробвайки различни комбинации, накрая се споразумяхме да ги спуснем всичките – за радост на Сашо, малкият ни тригодишен син, като, странично, колата ни заприлича на кабриолет. Хубавото на това решение беше, че вътре стана толкова шумно, та изобщо не се чувахме. Иван, големият брат на Сашо, си забучи слушалки в ушите и влезе в мрежата , а Сашко, унесен вероятно от фученето на вятъра в купето, заспа - и без това десетте години разлика във възрастта на наследниците ни, не ги предразполагаше към дружеско общуване.

    След като съпругата ми се примири с факта, че засега не може да ме поучава кое как е в живота, извади фотоапарата и се зае да документира прелитащия покрай нас ландшафт в кадри. Тъкмо реших, че ще съм рахат и с лекота ще шофирам още около двеста километра, когато разбрах, че жена ми със жестове ме информира, че минаваме покрай уникални природни формирования. Обясни ми също, че в движение снимките не излизат достатъчно добре, та да бъда така любезен да поспирам от време на време, за да щраква по някоя групичка изключителни (най-обикновени според мен) дървета или някой щръкнал мъх и да запечата по този начин за идните поколения (които бяха на задната седалка и ако единия не спеше, а другия си беше извадил главата от телефона, съвсем лично можеха да се полюбуват на тези обекти) началото на нашето пътешествие към природата. Всичко това Жана ми го обясни без да промълви и една дума, което ме наведе на мисълта, че голямата любов понякога е безмълвна.

     Случайно или не, най-интересните ракурси към някой плешив хълм например, се оказваха на някой от многобройните завои. Харабийски спирах за момент с включени аварийни – както на колата, така и в главата. Естествено, от едва зародилото се задоволство от едно приятно и спокойно пътуване не остана и следа.

    Изведнъж странната миризма, въпреки отворените прозорци, се втвърди. Започнахме с предположения за нейния произход, като първото, опирайки се на миналогодишния ни опит, викайки с всичка сила, изказах аз:

   - Сигурно отпред се движи камион с прасета! Нали си спомняш, как веднъж карахме близо час след един такъв?

   - Как ли пък, не! - сряза ме по навик жена ми. - Първо, отпред няма никакъв камион и изобщо, като изключим трактора, който половин час щедро ни обсипваше със слама, всички превозни средства са далеч пред нас, и второ – тук не мирише на прасе, а по-скоро на кравешка тор. Сигурно са наторили обилно наоколо, но пък... - Жана се взираше в пейзажа вече с неохота. – Тук няма и една нива!?

   - Няма ами – злорадо се съгласих аз. - В планината обикновено не се занимават със земеделие.

     В продължение на около два километра оставихме мълчанието да ни съпровожда.

   - Ей, не ви ли мирише на нещо? - провикна се изведнъж Иван без да си сваля слушалките.

   - Направо ще умра – дереше се той и демонстративно си защипа носа с пръсти.

     И в този момент чухме, явно пробудилия се, Сашо да крещи:

   - Мамо, тате, бати май се наака...

     Планината да се беше срутила, нямаше да ни оглуши толкова, колкото тишината която ни обгърна – дори и вятърът в колата замръзна от неудобство. Тъкмо започвахме да се съвземаме и той продължи:

   - Ама неговото по-лошо мирише... - Надявах се базата му за сравнение да е нещо произлязло от неговото тяло.

     Боязливо погледнах към Ванката. С облекчение забелязах, че слушалките му си стояха на мястото – очевидно не беше чул предположението на брат си. Видях, че за да елиминира още едно от сетивата си, си беше напъхал, навити на фишек, носни кърпички в ноздрите. Сашо вече го гледаше с възхита и предположих, че скоро ще започне да се оглежда за нещо, което да натъпче в носа си. Трябваше да спрем някъде и да започнем основно претърсване.

     Настоящото пътуване се случваше в резултат на внимателно планираната от съпругата ми, едноседмична семейна почивка в сърцето на Пиринеите – градчето Сорт. Щяхме да отседнем в уютна на вид дървена хижа с басейн, ресторант и достатъчно тревни площи за игра на гоненка. Съдейки по снимките в туристическия сайт, това бе идеалното място, където морното ми тяло да отпочине, а семейните взаимоотношения да се бетонират в една градираща хармония. Представях си как по цял ден лежа до басейна и вдъхвам наситения аромат на летния планински въздух, и как единственото усилие, което правя, е да повдигам пълната с бира чаша, гледайки с умиление енергичните игри на Жана с децата. И как привечер, след лежерната отморяваща разходка покрай тихата река, ще седнем на една от масите в градината на ресторанта и докато слушаме бръмченето на насекомите и водим остроумни разговори ще се наслаждаваме на светлината на свещта, поставена в средата на отрупаната с планински дарове маса...Нищо от това не се случи, или почти...

     Забелязал съм, че пътните отбивки имат неприятната способност да се появяват, когато изобщо нямаш нужда от тях, и обратно – когато на някой неистово му се припишка или пък жена ти те е помолила да отбиеш, за да си направи задължителната десетминутна тренировка по йога (като да е антибиотик, че да се взема в точно уречен час), те загадъчно се скриват. В продължение на дълги, изпълнени с отчаяно взиране километри, следваш пътя по който няма дори и банкет, и ако рискуваш да спреш, ще изложиш на опасност неизвестен брой невинни живота. Подозирам, че някоя зла шайка от хора без работа, но с излишни средства и извратено чувство за хумор, всяка седмица тръгва по пътищата и размества отбивките, като понякога в продължение на километър, монтират десетина места за отдих, а през следващите сто километра не поставят нито едно. И ако се случи да пътуваш отново по същия път, уверен, че вече знаеш къде можеш да спреш ако се наложи, се оказва, че грешиш и че отбивките са се преместили на съвсем различни места, а ти започваш отново да си мечтаеш за онази автокаравана, която толкова често те спохожда в сънищата ти.

    Бях започнал да се отчайвам, когато след един от завоите, пред очите ми вдясно, изникна широка поляна с накацали върху й дървени маси – място за отдих! Тъй като съм добър шофьор, успях навреме да направя ловка маневра и да отбия елегантно, като врязвайки се между един очукан микробус и ситроен с френска регистрация, натиснах спирачките само секунда след като бутнах челно двуместната детска количка поставена между двете превозни средства...Жана започна да пищи, двете жени, които се суетяха покрай най-близката маса се разпищяха също, само че на френски, а аз бях онемял. Съпругата ми се изстреля от колата към преобърнатата количка – жените летяха от другата й страна. Не можех да мисля, не можех да реагирам – бях се вцепенил. И тогава видях, че жените, включително и моята, започнаха да се смеят и прегръщат, мокрейки се взаимно със сълзи (като че ли смъртта на две бебета – близнаци беше най-смешното нещо на света?). Възмутен, постепенно започнах да идвам на себе си, тоест да се ядосвам.

     Кой идиот, по дяволите, беше оставил детската количка на паркинга?

     И в следващия момент идиота се появи, слизайки със широка идиотска усмивка от страничната врата на микробуса, гушнал две напълно еднакви и засмени френски, предположих, бебета. В крайна сметка, след десетина минути всички седяхме заедно на масата и дружески разговаряхме – оказа се, че един от предците им е с бесарабски корен, та намерихме общ език и успяхме да обменим известно количество информация относно живота, който си тече тук и там. Моите двама юнаци, които така и не разбраха, че бях на косъм от това да вляза в затвора за дълги години, се присягаха редовно към едрото сочно грозде, щедро предложено от новите ни приятели и видимо се наслаждаваха на чистия въздух.

    По едно време бебетата, които щастливо пълзяха в краката ни под масата, ревнаха пронизително в хор. Веднага си помислих, че след като не успях да ги размажа с колата, все пак съм съумял да ги настъпя едновременно. Поглеждайки към останалите обаче разбрах, че се е случило нещо далеч по-страшно...

    Всеки един стискаше здраво ноздрите си и бягаше към близката горичка, в това число, както машинално отбелязах и двете бебета, които явно прескочиха досадния етап с прохождането и направо пробягаха, водейки колоната.

Единствено аз останах невъзмутим на мястото си. Задъвках едно зърно от чепката грозде, която бях започнал да си подхвърлям от ръка на ръка и направих кратък анализ на ситуацията. Първо: появи се вятър откъм паркинга. Второ: този именно вятър стовари върху ни опасната (вече) миризма от нашата кола, само че умножена десетократно. С тези две точки разборът ми се изчерпи, така че аз реших да действам решително. Осъзнавах, че в такава отровна атмосфера е трудно да се извършват издирвателни действия, но аз имах придобит имунитет, както подозирах. Запретнах ръкави, което си е чиста метафора, тъй като, преди да потеглим, се бях спретнал с един от официалните си потници и се хванах за работа.

     В колата ни имаше няколко ниши, предвидливо поставени там от фабриканта с цел да се улесни живота на жените. Нашите например бяха запълнени с кремове, гребен, боя за обувки, огледало, няколко дамски списания, упътване за работа с прахосмукачка, както и комплект от много тънки, опасни на вид ножчета, които отбягвах да мисля за какво служат, и още около два килограма различни предмети, които не се побираха в дамската чанта. Една от нишите, единствената незаета, мисля, че служеше на шофьора да си остави изкуственото чене, ако, разбира се, има такова – плоската му извита форма ме навеждаше към този извод. Лошото в нашия случай беше, че освен известните дупки имаше и още няколко, които само Сашо знаеше къде са. Случваше се понякога да се отприщи и да ревне, че му се е загубила дъвката. Никога не уточняваше дали е дъвкана преди да я загуби или не. Спирах колата и след като претърсвах основно, с образа пред очите ми на добре размазана дъвка, и не намирах нищо, най-неочаквано Сашко пъхаше пръстче някъде в тапицерията и доволен изваждаше полепналата с трохи и прах дъвка, и преди да успеем да реагираме, цъфтящ от задоволство, си я пъхаше в устата.

     Претършувах основно предната част на купето в посока на часовниковата стрелка и после, за всеки случай, наобратно, но нищо не открих. Оттук - нататък положението ми се усложняваше – за да си свърша работата както трябва, се налагаше първо да сваля всичкия багаж от задната седалка, багажника на колата и допълнителния двуетажен, монтиран на покрива. Методично обходих всеки милиметър по два пъти: Нищо!, а миризмата ставаше непоносима дори за мен.

    Започнах да губя хъс – бяха изминали три часа в безрезултатно претърсване и поглеждайки към горичката видях, че отшелниците там се готвеха да опъват палатки – явно вярата им в мен като търсач беше нищожна. Междувременно, периферно забелязах как няколко автомобила отбиваха, с цел вероятно хората да си отпочинат за малко, но току, преди да спрат, изведнъж шофьорите форсираха двигателите и с неразумно висока скорост отново изскачаха на пътя. Не виждах, може би ужасените им лица, но до мен достигаха виковете на хора преживяващи нечовешки, сковаващ страх. Сигурно си мислеха, предположих, че подреждам разфасовани, добре разложени трупове в колата – учудващо беше, че все още не се беше появила местната полиция.

     На петия час вече започна да се смрачава и аз сериозно обмислях как да доближа колата до някой вир и да я бутна вътре, а после да помоля новите ни приятели да ни закарат до хижата, която все повече ми изглеждаше като мираж.

Изведнъж, иззад купчината от куфари, изскочи един целеустремен талибан – терорист, с омотан на главата шарен тюрбан и маскиран така, че да изглежда много нисък. Тъй като по природа съм хладнокръвен, реших да не му прекършвам врата веднага, а да го оставя жив още две секунди, за да видя какво ще направи.

   - Тате, тате, дай ми Можко! - изчурилика малкият Сашко, а моето сърце тласна с такава сила, че кръвта във вените ми направи три пълни оборота.

   - Кой беше Можко, тате? - вече поуспокоен попитах аз, отбелязвайки си мимоходом да обясня по-късно на Жана, кога може да дегизира децата като талибани и кога не, тъй като бях сигурен, че това беше нейна инициатива.

   - Ами, мечо блю, дето има хралупа в корема – обясни ми Сашко. - Мама каза, че бил в големия ръфан куфар с другите играчки.

   „Аха – казах си, - не ми стига другото, ами сега ще изравям и мечка.“ Блю! Така, сетих се рязко, Сашо наричаше едно рошаво синьо мече. Макар и тригодишен, вече знаеше една английска дума – факт, който ме изпълваше с бащинска гордост; аз на неговите години знаех по-малко, но очевидно наследствените гени се подобряваха.

Какво да правя – напъхах се в големия куфар на който му викахме „ръфания“ понеже беше оръфан и след като го прерових целия, накрая, на дъното му напипах Можко – мечо блю. Хванах го за ушите и го подхвърлих на малкия „талибан“. Сашко го улови и с радостен възглас се затича към палатковия лагер в гората. Седнах върху разхвърляния куфар и невиждащо гледах към нищото. Въздъхнах, станах и реших да започна да бутам колата към реката. И тогава, откъм горичката се чуха крясъци, раздиращ плач и шум от падащи предмети. Погледнах натам и това, което видях не ми хареса, но пък прозрях всичко. Всички бягаха отново, но този път в различни посоки, като в епицентъра стояха Жана и Сашо, гушнал Можко, и плачеха неудържимо.

    Сърцето ми се скъса. С два скока (поне толкова преброих) вече бях до тях, прегърнах ги, и докато с едната ръка бършех сълзите им, с другата дръпнах мечето, което явно беше източникът на убийствената миризма. Казах на Сашко, че тати ще се върне след малко, целунах ги, и отпраших към реката. Преплувах я бързо и излязох на другия бряг, където се надявах да намеря някоя много дълбока цепнатина в земята. И наистина, след десетина километра бягане в пресечената местност, почти полетях в най-тъмната, но за щастие достатъчно тясна, за да не пропадна в нея, дупка.

Бях се заклещил в областта на кръста. Напрегнах мишци и успях да избутам планината надолу, та изпълзях от дупката. Хванах отново проклетото мече и понечих да го метна към този вход към преизподнята, но в последния момент си помислих за Сашо и травмата, която изчезването на Можко щеше да му причини. Реших да отворя „хралупата“, както синът ми наричаше корема на плюшеното мече. Това всъщност беше джоб със цип, където децата да си крият някакви неща. Дръпнах ципа и видях това, което Сашко беше скрил там...

     Преди време с Жана се бяхме уговорили, когато решим да минаваме на диета, да готвя аз, а за децата тъй като те все пак трябваше да ядат истинска и вкусна храна – да готви тя. Не че ТЯ някога имаше нужда от диета, но от време на време вдигаше теглото си с около сто и двайсет грама и тогава решаваше двамата (аз от солидарност, бидейки нейна половинка) да спрем да преяждаме за две седмици, като за тази цел трябваше да готвя АЗ.

Редовно, след всеки подобен кулинарен апокалипсис, губех половината от телесната си маса, което, казва Жана, ми се отразявало положително от естетическа гледна точка, но на мен ми се струваше, че губя същността си, която беше един объркан конгломерат (но мой!) от малкото полезни и повечето вредни навици, които притежавах.

    Веднъж, подтикван от любопитство, реших да дам недокоснатото, сътворено от мен подобие на руло „Стефани“, на две навъртащи се под балкона улични котки от женски пол, привличани там като магнит от чара на нашия пъклено неотразим котарак Пепон. С разбиране ги наблюдавах как, приближавайки се предпазливо до странната смесица от кайма, случайно подбрани подправки и неизвестни за мен зеленчуци, помирисаха гнусливо и побягнаха към съседния квартал видимо жестоко потресени. Цяла седмица след това не се появиха под балкона, за да правят серенада на Пепон, но в края на краищата, подвластни на могъщото излъчване на косматия непрокопсаник, отново подновиха заниманията си.

     Та, преди половин година, в края на един двуседмичен изтощителен маратон около котлона, бях озарен от вдъхновяващата идея да измайсторя мъфини с банан и стафиди...

     Готвенето за мен е сравнително лесен процес. Започва с отварянето на любимия ми готварски сайт „Гладният готвач“. Оттам избирам ястие, чийто завършен вид на снимката ме грабва и кара да почувствам моментален глад. Отбелязвам си на листче необходимите продукти, отивам до магазина, където установявам, че съм загубил листчето и затова купувам някакви неща по памет. Вече в кухнята, следвайки стриктно инструкциите, смесвам всичко, като си позволявам съвсем мъничко да проявя въображение и да подобря по този начин рецептата. Когато ястието е готово, то има специфичен завършен вид, коренно различен от този на оригинала от снимката. Съпругата ми го поглежда, като понякога в пристъп на безгранично доверие дори го опитва, след което ме поглежда и очите й се насълзяват. Аз също опитвам, след което мълчаливо се отправям с тавата към кофата за органични отпадъци. После вечеряме филии поръсени със зехтин, а синовете ни доволно похапват от това, което Жана предвидливо им е приготвила от преди. И така две седмици, докато жена ми не прецени, че е влязла във форма и вече не е необходимо да гладуваме.

А злополучните мъфини ме плениха веднага още с наименованието си и като допълнение, на снимката изглеждаха така, че аз долавях апетитната миризма на току що изпечен мъфин. Хванах се за работа както си знам, тоест, вместо да следвам сляпо рецептата като един къртик, приложих в действие силната си интуиция и тънък кулинарен усет. Развихрих се и приложих няколко оригинални прийома от които сега единствено си спомням находчивата замяна на стафидите с черноморска гамба...

     Когато след един час отворих фурната, оттам вместо апетитни, леко препечени мъфинчета със златиста коричка, ме гледаше с напуканото си око безформената жълтеникава маса на разплут тестен охлюв - хермафродит. Веднага затворих вратичката на фурната и реших късно през нощта, по тъмна доба, да стана и да изнеса нещастното творение до кварталната кофа за боклук без никой да ме види.

За зла участ не се сетих да си навия аларма за през нощта, а на следващия ден напълно бях забравил за съдържанието на фурната...до този първи ден от нашата почивка.

     Вечерта, вече в хижата, Сашо ми разказа как тогава, преди половин година, Можко бил гладен и той решил да го нахрани. Разровил хаоса в хладилника, но там нямало нищо, което да се хареса на мечето му. Отворил фурната и „о небесни бонбони!“, там имало нещо, което според него било приготвено специално за Можко. Напъхал храната в „хралупата“ и потърсил подходящо убежище за мечето, където вече със сит стомах, да прекара тежките зимни месеци. След това забравил за Можко.

     До вчера, когато се сетил, че ще е добре да го вземе със себе си на почивка. Притичал до моята стая, повдигнал едно клатещо се парче от ламината, точно под леглото, извадил Можко и го метнал на дъното на големия куфар. Оказа се, че половин година съм съжителствал с разлагащ се мъфин! Това обясняваше изключително силния ми имунитет, както и наличието на видимо натровени хлебарки под леглото ми.

     Сега, стоящ до ръба на дупката, виждах, че мъфинът се беше трансформирал в едно твърдо кафяво топче. Засилих се и пратих буцата към дъното на планината.

     След години в един информационен бюлетин излезе съобщение, че в тази част на Пиринеите от глъбините на земята се носят смъртоносни миризми, силно наподобяващи марсиански въглероден диоксид, и се изказваше любопитното предположение за евентуално присъствие на недоброжелателен извънземен разум...Така и не се обадих, за да изясня нещата – на хората им харесва да вярват в разни необясними неща и не исках да ги разочаровам.

     Към полунощ най-после се добрахме до хижата. Възпротивителните ни реакции бяха до такава степен притъпени, че съвсем нормално приехме факта за подмяната на добре изглеждащата от снимките слънчева стая на втория етаж с единствената оказа се, останала мансардна стая (с полегат таван), точно под акумулиралия дневната светлина покрив. И за да не стане радостта ни френетична, любезната жена от рецепцията ни информира, че в хижата, поради екологични съображения, няма асансьор... Огледах се и апатично прецених, че ако наистина всичките куфари, чанти и денкове с одеала и чаршафи, с които беше задръстено пространството пред рецепцията, са наша собственост, то приблизително за около два часа ще успеем да качим всичко до петия етаж.

Междувременно Сашо отново беше заспал, а аз гушнал го с едната си ръка, започнах да подписвам някакви бланки посочени от служителката, като мислено организирах изкачването ни към върха, когато Жана ми прошепна в ухото да спра, тъй като съм бил подхванал да подписвам каталозите вече и от втората редица на етажерката, подпряна до рецепцията. Спрях и игнорирайки обиждащо веселите проблясъци в доскоро сънените очи на рецепционистката, се засилих към първия изпречил ми се куфар с намерение да го вдигна...

     Дори и години след това пътешествие, не успях да достигна до разумно обяснение, кой, как и кога е успял да качи този куфар в колата, а след това и да го свали. Жана и синовете ми твърдят, че това съм бил аз. Склонен съм донякъде да се съглася, че под влияние на еуфорията от предстоящата почивка съм придобил исполинска сила...,но едва ли? Мисля, че просто не си спомням, но със сигурност съм наел двама добре отпочинали хамали, които да ми помогнат да го натикам в колата, което, разбира се, не обясняваше загадката с тайнствения му преход от багажника на колата до рецепцията. С напредване на годините, неусетно спрях да мисля за това – нови необясними феномени бяха избутали тази мистерия от съзнанието ми.

     Та, държейки Сашо с лявата ръка, хванах с дясната здраво куфара и вече мислено бях изкачил няколко стъпала, когато усетих, че куфарът е монолитна част от покрития с изкуствен мрамор под. Под влияние на инерцията и мисловния устрем, пускайки в движение дръжката на проклетия куфар, стремително, наистина изкачих три от стъпалата, но за белята, поради липсата на балансираща тежест отдясно, се почувствах лек и несигурен като патешко перце подхванато от прашния ветрец. Загубих равновесие и се видях да летя надолу – там откъдето бях тръгнал. Инстинктивно, за да запазя живота на Сашо поне, падайки, успях да се извъртя, така че да падна по гръб, а горкото ми, вече осиротяващо дете, лежеше върху удобния ми корем. Помислих си, че в най-добрия случай, ако не умра, ще остана вероятно парализиран до края на дните си, когато усетих как най-после главата ми се блъсна в нещо много твърдо и неподдаващо се на натиск...Куфарът?! Замириса на стружки и тогава загубих съзнание.

     Когато си отворих очите видях, че лежа на пода все още гушнал малкия си син, а над мен са се надвесили Жана, Иван, жената от рецепцията, някакъв хипарлив тип държащ празна халба от бира и още двайсетина човека с подобен аспект вероятно гости на хижата или случайно отбили се странстващи природолюбители. Замириса ми на бира, облизах си устните и започнах да се оживявам. След като стана ясно, че не съм умрял, настана веселие граничещо с еуфория; дръгливия индивид каза, че се казва Джон и че отива за още бира, тъй като оказа се, че за да ме свести е лиснал халбата си в лицето ми. Подочух, че някой предложи всички заедно да ни помогнат с багажа. За няколко минути всичко (почти) беше пренесено в мансардната стая. Жана раздаваше парчета домашна баница на добрите самаряни и отвред се носеха видоизменени кавъри на някои от парчетата на Бийтълс. Долу във фоайето остана само куфарът със загадъчното си съдържание – дори и задружните усилия на тълпата не успяха да го отместят от мястото му, а и не разполагах с шперц, за да отключа големия ръждив катинар блокиращ ципа.

     Естествено, стаята нямаше тераса, нито странични прозорци, а само една капандура на тавана – точно под слънцето през деня и под звездите нощем: Романтика! За да пуша тайно, трябваше да си изкарвам главата и едната ръка през тесния отвор, но и това беше нещо. Пушейки малко по-късно, след като всички морно заспаха (Сашо така и не се събуди, та периодично го проверявах дали диша), се чудех дали да накажа Иван или да си трая. Бях започнал да подозирам каква ще да е работата и затова под заплахата от отнемане на правото за неограничена консумация на сладолед, изтръгнах пълни самопризнания от него. Изваждайки ключа за катинара от джоба си, той ми каза, че куфарът е пълен с дъмбели, дискове, два сгъваеми лоста и още дискове – всичко с общо тегло двеста килограма. С облекчение донякъде (винаги може и да е по-лошо) си припомних как, малко преди да тръгнем, видях сина ми да разглобява лежанката, та успях да го спра навреме. В крайна сметка, този куфар до края на престоя ни си остана във фоайето, като в един от ъглите Иван устрои фитнес ъгъл и учудващо, но всяка сутрин там се извиваше опашка от хора, които малко преди това са унищожили килограми с храна в столовата.

Може да се каже, че си легнах спокоен, уверен, че утрешният ден ще настъпи ведър и изпълнен със заслужен релакс. Лъжех се.

     Току-що бях заспал, както ми се струваше, а всъщност явно вече беше сутрин, съдейки по щедрите лъчи, които слънцето ни изпращаше откъм капандурата, когато силно думкане по вратата ме събуди. Заслушах се в кънтящите звуци и предположих, че някой блъска по вратата с главата си. Отворих си лявото око,а после станах и отворих и вратата. Веднага разбрах, че не съм много далеч от истината в предположението си – излъчващ непринуден чар, ухилен до липсващите му мъдреци, там стоеше Джон, моят спасител с бирата. В двете си ръце (нямаше как да е почукал по вратата с някоя от тях!) държеше по една огромна халба с бира.

    - Breakfast, friend! - изрева той и бутна под носа ми едната от халбите.

Нямаше как да откажа – бях му задължен, - затова излязох в коридора и там, подпирайки се на стената, поех първата (за Джон не беше първата) порция от закуската, като с него положихме основите на едно здраво бъдещо приятелство. След около час Жана ме издири в бара и след като се озъби на новия ми приятел, ме натири обратно на покрива. Там ме избута в банята, тъй като децата все още спяха, и след като уточни временните си виждания по някои тривиални въпроси, като пиенето на бира сутрин например, ми обясни, че със спонтанното ни приятелство с Джон е свършено. После, за да ме довърши, без заобикалки, както си й беше в стила, ми обясни графика, който, бях сигурен, щяхме да следваме до дупка. За момент си помислих дали нямаше да е по-добре вчера – там долу, да си пукна някой важен шиен прешлен и така да си спестя усилията, които ме очакваха...

     Оказа се, че река Ногера съвсем не е кротко ромолящата рекичка от моите представи, а една забързана, напориста и както ми се стори донякъде злобна река, по протежение на която разни луди хора се забавляваха с рафтинг. С уплах разбрах от Жана, че на третия ден имаме час, място и водач с който да се хвърлим в капризите на съдбата. Опитах да сключа сделка, та поне децата, макар и останали сираци, да оцелеят и да не участват, но Жана ме отряза, казвайки ми, че идеята за рафтинга идва от Иван и е прегърната с ентусиазъм от Сашо и от нея, така че да не развалям ваканцията на децата, отнемайки им радостта от живота, а според мен единственото, което щях да им отнема беше възможността да умрат толкова млади на това диво място.

     През първия ден, оказа се, щяхме да се запознаем с местните хора, обичаи и нрави, както и да обходим някои от козите пътеки около градчето. Досещате се, тази последна част от плана, внесе смут в отвореното ми към кротки разходки същество, но си мислех, че докато бродим из уличките все някак ще успея да си изкълча глезена, та да се скатая.

     Закусихме в столовата на хижата, като храната се оказа разнообразна и питателна, но аз нямах апетит и едва сдъвках половин варено пиле (останало от вечерята, предположих) и няколко малки сандвича със шунка, а с децата, които първо унищожиха една кошничка с кроасани, си поделихме печените наденички, неумело скрити в нещо като двайсетлитрова тава за лютеница. За десерт хапнахме една малка (около половин метър в диаметър) плодова пита покрита (за да не се вижда) с дебел слой сметана, но не ни стигна, та си взехме по един омлет, за да залъжем глада си донякъде. Силно се надявах днешната разходка да ми събуди апетита, така че в края на почивката да не се превърна в олюляващ се от слабост скелет. След като Жана, която през цялото време се правеше, че е случайно с нас, си хапна купичката с овесена каша и резен лимон, излязохме на разходка из градчето.

     Сорт е един симпатичен малък планински град, разсечен на две от неспокойната река Ногера. Тук бяха разположени повечето от фирмите, организиращи рафтинг, както и две конни бази; старата част е осеяна от тесни калдъръмени улички и невисоки каменни къщи в приземната част на някои от които се бяха скътали уютни семейни ресторантчета. Обикаляхме, зяпахме по витрините на пълните със сувенири магазинчета, като междувременно изядохме по два сладоледа (без Жана). Влязохме в един музей с постоянна експозиция на местните земеделски сечива, запалихме свещ в тукашния католически храм, а аз така и не успях да си навехна някой крайник.

     Наближаваше единайсет часа и вече бяха изминали цели два часа откакто закусихме, когато аз почувствах първите признаци на енергийна недостатъчност предизвикана от недохранване, както предполагах, та затова предложих да обядваме и след това да следваме стриктно програмата. Жана обаче имаше сърце от камък: каза, че първо, след като си обуем туристическите обувки, ще минем по известната пътека на „Дивия пръч“ или аз поне, така си преведох каталунското наименование...Каза също, че трябвало да се стегна и дам най-после един положителен пример на децата. С тези си думи успя да ме убоде дълбоко, засягайки бащинската ми загриженост. Стегнах си здраво връзките на обувките и докато останалите още се помотаваха, вече бях изскочил на пътеката. Взех тон за една несъществуваща, но сърцата планинарска песен и когато останалата част от компактното семейно тяло стъпваше на пътеката, вече бях извъртял две пълни обиколки.

    Всеобщо беше учудването, че целият съм мокър и от ушите ми се стичат струйки вода, а в обувките ми плуват малки рибки... Предположихме, че това е вследствие на обилното потене на което се радвам през летните месеци, пришпорено, естествено от нечовешкия ритъм, който си бях наложил. Тази догадка обаче се изпари подобно на едра капка дъжд върху нагорещен асфалт, когато, следвайки пътеката, стигнахме до дървено мостче над немощен ручей, вливащ се по-надолу в буйната вече река. Осъзнах, че подтикван от справедлива ярост, вследствие хвърленото в лицето ми обвинение, без да видя моста, съм преплувал през поточето, и то два пъти. Разбира се, аз не споделих прозрението си, още повече, че гледайки надолу от височината на дървеното мостче, установих, че дълбочината на ручея е не повече от половин метър...Погледнах към Жана и зървайки смеещите се огънчета в красивите й очи, разбрах, че тя знае, но нищо няма да спомене пред децата. Гневът ми се стопи – вече бях физически и душевно балансиран, така че без да се огъвам, някъде след петия километър, метнах уморения Сашо на раменете си, абстрахирайки се от липсата на съчувствие, излъчващо се във високомерните крачки на Иван.

     Трябва да призная, че има нещо силно пречистващо в съприкосновението с дивата и дори не толкова дива природа. Вървиш, дишаш и ако можеш по принцип да го правиш – мислиш, а ако си с любими хора - говориш и най-вече слушаш това, което те ти казват. Засилваш слуха си и чуваш и това, което заобикалящата те природа, чрез поклащането на клоните на кривите дървета, шумоленето на вятъра в изсъхващите храсти или цвърченето на цикадите скрити в тревата, ти нашепва. И тогава разбираш от колко малко се нуждаем, за да сме живи, за да сме доволни и примирени, за да обичаме и да позволим да бъдем обичани...А още с пристъпването си отново в така нареченото цивилизовано поселище от което си избягал преди няколко часа, забравяш за цялата вълшебна, пречистваща сила на природата и бесът на консуматорския живот те обзема с пълна сила.

     Уморени, но със зачервени бузи и усмихнати, се прибрахме в хижата, където хапнахме леко и (о, божества!) се закотвихме до басейна. Аз всъщност хвърлих моята котва вътре в басейна и не излязох оттам до последно – само така успях да отбягна припкащия до бара и назад Джон, носещ тежки кани с бира и подканящ ме съблазнително да изляза, за да споделя няколко от тях с него. Накрая той се отказа от опитите си и мисля, че се отрече от мен и възложи надежди и усилия в приятелството си с една видимо перспективна група френски младежи с вид на начинаещи алкохолици. По-късно вечеряхме набързо под мекото сияние на кротката луна и си легнахме рано – знаехме, че утрешният ден ни чака зареден с емоции.

     На сутринта обаче аз се събудих с нелепото предчувствие, че този ден ме дебне беда. Лежах по гръб, загледан през тесния прозорец към синьото безоблачно небе; заслушах се в нестройния хор от похърквания на синовете ми и си казах, че няма нито една причина, за да започна деня с черни мисли. „Е – досетих се аз докато размествах схванатото си от вчерашния маратон тяло, - може би има една.“ Тя се коренеше в следващата точка от плана: Днес е денят за езда!... Изтръпнах, но тялото ми беше толкова вкочанено, че спокойно можех да лежа на темето си вместо по гръб и да не усетя никаква разлика. Реших да смачкам мрачните очаквания и да съживя отново тялото си. Охкайки наум, с приплъзване успях да се добера до банята. Реших да не рискувам с ваната, за да не се удавя, така че, изпружен на една страна върху плочките, успях да достигна крана на душа и след няколко серии от гореща и студена вода успях да седна, а впоследствие и да се изправя на краката си, като накрая живнах дотолкова, че съвсем неразумно започнах да си припявам популярни мелодии от недалечното минало. Почти веднага от стаята се чуха гневни викове и освирквания.

   - Тате, тате...спри! – ревеше малкият Сашо.

   - А бе, баща ми, знаеш ли какво е да те събудят толкова кофти? - боботеше Иван.

   - Леонид! - извика Жана: винаги, когато ми беше бясна, тя ме наричаше така – иначе ми казваше галено Лео, или пък, в определени моменти, даже Леон... - Спри за бога! Веднага спри и нищо лошо няма да ти направим!

     Спрях. С потисната горест, за пореден път установих пълната липса на музикален слух у любимите ми хора, но тъй като бях свикнал, не позволих това да прекърше чудесното ми настроение. Обаче, за да не остане безнаказано това грубо отхвърляне на музикалните ми способности, връхлетях в стаята и организирах бой с възглавници.

     В крайна сметка, след половин час, всички с приповдигнато настроение влязохме в столовата. По пътя предпазливо се озъртах за Джон готов, ако го видя, стремглаво да побягна в обратната посока, но учудващо от него нямаше и следа. След закуската (оказа се, че съм започнал да възвръщам апетита си, та се наложи снабдителят на кухнята да направи още един курс до склада за допълнителни провизии от които метаболизмът ми се нуждаеше) се отправихме към конната база.

     От четирима ни, аз бях единственият, който не се беше качвал на кон, и ако зависеше от мен можех спокойно да продължя в живота и без да го правя. Но нямах избор – от една страна се бях захванал сериозно да давам положителен пример на децата, от друга – след като зърнах нашата водачка, реших, че ще е проява на малодушие да се отказвам от някаква си езда тъкмо сега. Опирайки се на истината, ще кажа, че съм отдаден духом и телом на жена си. Това обаче не ми пречи да констатирам по мъжки - безпристрастно, една женска привлекателност, когато я забележа и да й се порадвам за един оскъден момент съвсем платонично, разбира се, от разстояние и предпазливо, без да прекалявам във фантазиите си...Накратко, младата жена, която ни инструктира и щеше да ни съпровожда по пътеките, беше нещо средно между сухоземна русалка и амазонка – пацифист. Когато заговори обаче ме споходиха отдавна забравени спомени за сънища в които ме преследва пресипнал кентавър, та мимолетният ми интерес стремглаво се снижи и по този начин успях да се съсредоточа във финалната част на обясненията.

     След като конете бяха разпределени и видях, че на Сашо предоставиха симпатично жълто – оранжево пони, свенливо намекнах, че няма да се обидя ако и аз получа подобно, но Лара – водачката, само се усмихна (сигурно си помисли, че се шегувам) и ме игнорира. На Жана и Иван връчиха огромни, видимо мъжки коне, а на мен се падна една неспокойна на вид кобила. Моите хора ловко скочиха върху конете си и след като Лара и двамата коняри навъртащи се наблизо, успяха да ме натоварят на гърба на кобилата – потеглихме...Правилно е да кажа, че другите подкараха конете си, а аз, клатейки се опасно, все пак някак се закрепих, макар и нестабилно и веднага направих грешката да се огледам отгоре. Помислих си, че са ме измамили и вместо на кон са ме покачили на някой телеграфен стълб – от онези старите, които са дървени и при най-слабия ветрец застрашително започват да се клатят. Не смеех да мръдна – знаех, че тялото ми е една сложна съвкупност от крехки кости и чувствителна душевност.

     Изведнъж кобилата се раздвижи и започна да се върти в кръг. В този момент се сетих, че се казваше...Галоп?!...„Хайде сега“ – помислих си. „Дали пък името й не идваше от нещо, което много обича да прави?“ Нямах време за по-нататъшни размишления защото усетих как някакво въже се усуква около врата ми. Не смеех да извикам, за да не се изложа; огледах се и разбрах, че Галоп се върти около едни въжета, опънати, незнайно защо, между няколко дървета в двора на конюшнята. Започвах да се задушавам, когато спонтанно дръпнах юздите и кобилата спря да се движи. Видях я как завърта главата си наляво и присмехулно, както ми се стори, да ме поглежда с голямото си око. Реших да не се засягам и след като успешно размотах въжето от врата си, се озърнах и видях моите хора да се отдалечават спокойно в посока към гората. Нямаха никаква представа, че бях съвсем близо до смърт от задушаване. Отказах се да хиперболизирам опасната ситуация и някак успях да подкарам Галоп по пътеката, макар и да ми се стори, че тя сама взе това решение, игнорирайки уменията ми.

     Клатех се върху гърба на телеграфния стълб, наречен кон и се чудех как на някои хора им се отдава толкова лесно да обяздват другите животни, а такива като мен трябва да изложат на риск живота си, за да станат накрая опитни жокеи.

Навлязохме в гората и само едно едва дочуващо се далечно пръхтене и откъслеци от весел смях ми подсказваха, че се движа в правилната посока. Започнах да се успокоявам и дори да си мисля, че напразно се обвинявам в жокейска некадърност, след като ето! – кон и ездач бяхме едно цяло; явно дремещите досега гени на конния народ от който произхождах се бяха събудили...Заблуждавах се! Изведнъж Галоп рязко смени посоката и врътна встрани по една тясна пътечка, която се виеше между непознати за мен нискостеблени дървета. Изглежда бях загубил контрол (не че преди го имах, но се наслаждавах на сладката самозаблуда, че аз съм водачът). Пътечката беше толкова тясна, та предположих, че е дело на много малки лисици или на група дресирани хамстери избрали пътя на свободата. През цялото време се опитвах да избягвам коварните шибащи удари на гъвкавите клони и в същото време много внимавах да не падна отвисоко – чувството за акрофобия не ме напускаше. След известно време, явно решила, че е достигнала до подходящото място Галоп спря и започна кротко да пасе, а аз не смеех да мръдна, за да не я ускоря в смъртоносен спринт.

     На втория час започнах да се отегчавам сериозно, чудейки се защо моите хора все още не бяха организирали спасителна акция (отбягвах да мисля, че просто са забравили за мен). Реших, че няма да е лошо да дремна, когато се сетих, че в един от тайните джобове на горските ми панталони имах една скрита цигара с клечка кибрит. Внимателно, за да не изнервя Галоп, започнах предпазливо да претърсвам тайниците. Не намирах цигарата и тъкмо мислех да се откажа, когато напипах втвърдено издължено образувание в долния край на десния крачол. Разпорих конеца и със смесени чувства се вгледах в безформената, но видимо здрава (прекалено) цигара и клечката залепнала за нея. Отлепих клечката, пъхнах подобието на цигара в устата си и се огледах къде мога да драсна клечката, та барутът да се запали. Избрах един видимо грапав и твърд участък от предната част на седлото, много близо до главата на кобилата. Присегнах се и драснах клечката...Това беше последният ми спомен от тази първа и надявам се, единствена езда в живота ми.

     Събудих се с бинтована глава и охлузвания по ръцете, краката и изобщо навсякъде по нещастното ми тяло. Лежах, учудващо, не в моргата, не дори и в болнична стая, а в леглото в нашата стая и надвесени над мен, отново бяха моите любящи хора, Лара, Джон и още неколцина местни сеирджии. Започнах да изпитвам чувство на дежавю.

Всички, изглежда, се радваха на поредното ми възкръсване и по предложение на Джон се отправиха към барчето, за да отпразнуват макар и безславното ми завръщане в света на живите. Децата ме целунаха по бинтованото чело и казаха, че отиват на басейна, а Жана усмихвайки ми се любящо, ми разказа накратко...

     Подплашена от запалената клечка Галоп се впуснала в див галоп през гората. Аз явно съм съм се килнал още в началото и за щастие (или не?) единият ми крак се закачил за стремето. Търсейки обратния път към конюшнята, влачейки ме, кобилата проправила (с помощта на главата ми) просека чак до входа на обора. Всички се чудели как съм останал жив, а местните природозащитници упорито отказвали да повярват, че повалените дървета са резултат от съприкосновението им с (нормална) човешка глава. Настоявали, че широката два метра пъртина е проправена от нелегален домашен булдозер управляван от силно нетрезвен, току-що избягал от затвора престъпник.

     След тази интересна за мен информация Жана каза, че тъй като по чудо нямам счупени крайници и очевидно с всяка минута се чувствам все по-добре, няма да се наложи да променяме плановете си, и на другия ден ще отидем на рафтинг. Усмихнах й се сладко и й казах, че аз съм човек, който живее винаги с нетърпеливото очакване на утрешния ден (мислех си как през нощта ще се измъкна през капандурата и ще избягам много надалеч...). От силните емоции обаче съм спал като сит бухал и на сутринта се събудих в леглото. Замислих се за миг и реших, че каквито и предизвикателства да ми хвърли днешният ден, да бъда на ниво и да не се огъна от нищо, което не ме убива.

     Излишно е да описвам спускането с надуваема лодка по течението на бърза, нервна река, наречено рафтинг. Това е едно от нещата, които трябва да се преживеят реално, тъй като всяко описание ще е твърде далеч от истинските емоции, които човек изпитва, стиснал здраво греблото и опитващ се по време на подскоците и пропаданията на лодката между речните камъни, да не се хлъзне зад борда. Пръските ледена вода целещи се в широко отворените ти, под влияние на адреналина, ноздри, възторжените викове на уплах и облекчение издавани от гърчещите се в тясното пространство безумци, мирисът на речна тиня и непосредствената опасност от една болезнена, но бърза смърт, са не твърде комфортна, но неизбежна част от това лудо удоволствие.

     Тези и още възторгващи детайли, емоциите от които се четяха по щастливите им лица, ми споделиха Жана и Иван след като се върнаха живи от спускането си по маршрута за възрастни (Иван обичайно беше излъгал, че е на шестнайсет години – лъжа, която поради необичайния за възрастта му ръст, всички приемаха за истина). Аз изразих огромното си съжаление, а очите ми излъчваха искрена завист (бях се научил да излъчвам завист още преди години, без за жалост да я изпитвам) за това, че нямах възможност да си поиграя със смъртта, тъй като се бях жертвал и се качих заедно със Сашо и още няколко малчугана на една от лодките за деца с която преминахме в спокойно веселие детският маршрут на реката.

     За да изчистя героичния си имидж, който беше слабо пострадал след злополучната езда и, за да не си помислят синовете ми, че се страхувам от някаква си смъртоносна, бясна река, аз смело се наредих на опашката от един човек (аз!) върху люлеещият се въжен мост опънат над реката в близост до пристана. Бях забелязал, че водачите на лодки неуморно подкачаха хората да се престрашат и да скочат от близо десет метра в осеяната с остри камъни река. Казваха, че между три (видимо зли според мен) камъка, мястото е достатъчно дълбоко и трябва да се скочи точно там, а след това е лесно – течението те поема и ти трябва да гребеш само с дясната ръка, за да излезеш невредим и обновен на левия бряг. Хладнокръвно си закопчах каската и след като един от младежите помагащи на туристите, ми кимна без никаква проява на респект в погледа и каза „Скачай“, аз скочих...

     Има хора на които постоянно им се случват кофти неща и не знам дали причината е, че са разсеяни или просто съдбата ги е белязала, но пък за щастие винаги се разминават с фаталния край; в крайна сметка случващото се с тях впоследствие е повод за весели спомени, остроумни коментари и в повечето случаи незлобливи забележки по техен адрес. Мисля, че аз съм един от тези избраници на забавляващата се съдба и нямам нищо против на който му е весело, да се посмее за моя сметка – не страдам от излишна гордост и напъни да съм непременно важен: ако бях птица нямаше да съм паун, а врабче.

     Тези мисли ми се мотаеха в главата, докато летях надолу към реката. Разцепих повърхността на водата с каската си и устремно се понесох към дъното. Бях с отворени очи, но не виждах нищо. Потъвах все по-надолу. Помислих си, че съм попаднал в някой подземен канал, когато усетих удар в областта на челото, преобърнах се и ми се стори, че започвам да се издигам нагоре. След няколко отчайващо дълги мига в обезкуражаващата тишина, почувствах как силното течение ме пое и изтласка на повърхността. Стори ми се, че чувам възторжени викове и видях как екипажите на няколко лодки бяха вдигнали греблата си, размахвайки ги въодушевено. Сетих се, че трябва да греба само с дясната ръка; така и направих и след минута се озовах в прегръдките на Жана, синовете ми и безцеремонният до преди скока, младеж от моста.

     Учудих се, че нещо толкова тривиално, като скачането от люлеещ се мост на десет метра от подивяла река, при което трябва да уцелиш пространство не повече от метър на метър, заобградено от остри камъни, предизвиква толкова емоции, но след малко всичко ми се изясни. Оказа се, че съм единственият човек в историята на скоковете от този мост, който е скочил с главата надолу...Изобщо не бях разбрал, че се скача със задницата напред. Е, казах им, че съм решил да скоча с най-твърдата част на тялото си, а не с най-меката. Направиха гипсова отливка на главата ми, и я заковаха с гвоздей над съблекалнята – бях влязъл в паметта на местния фолклор.

     Вечерта, на рецепцията на хижата, от фирмата за рафтинг получихме благодарствена картичка, която представляваше снимка на краката ми, от коленете до ходилата, подаващи се от водата. С признателност ме информираха, че след като замерили дълбочината на пространството между камъните, се оказало, че благодарение на сблъсъка на главата ми с дъното, то се е слегнало с един метър и че мълвата за този дързък скок се е разпространила и вече имало наплив от безумци, желаещи да се мятат на това, вече историческо място.

Накрая вежливо ме канеха да посетя и другите им две бази, за да демонстрирам уменията си и то напълно безплатно, но аз, посъветван от вродената си скромност, бях решил да откажа.

     Оставаха ни само три дни до края на престоя, а аз дори не бях започнал да си почивам. Копнеех да се върнем и да започна работа, за да си почина от почивката. Жана обаче ме изненада и следващата сутрин ме събуди с целувка, като след това ми показа един ситно изписан лист – графика на мероприятията, хвана го здраво и го накъса на малки парченца. Казах й, че я обичам и тогава погледнахме към капандурата – там беше кацнало едно дребно птиченце, което ни гледаше весело и чуруликаше божествено, поздравявайки нас и шарения живот, който щеше да продължи по един или друг начин...