- Ох, налага се вече да реша. Прекалено напечена става ситуацията и много хора ще бъдат засегнати, ако продължавам така. Крайно време е да избера. Писна ми, ще тегля чоп!
- Ти си луда! – каза Юлето и направо ми се изсмя в лицето
- Ох, не ми се подигравай, а ми дай една монета!
- Аз имам. - обади се Ирен и ми подхвърли 50 стотинки.
- Ези ще бъде Да, а Тура ще означава Не. Е, какво избираш? – попита ме Юлето
- Хмм, не знам. Ези беше това с картинката, нали?
- Боже! И това ли не можеш да решиш? Просто кажи Ези или Тура? - сопна се Иренчето.
- Добре, добре! Нека бъде Тура. – казах аз и подхвърлих нервно монетата.

   Тя полетя нагоре. Движеше се леко и бавно. Левитираше във въздуха, но когато стигна връхната си точка, сякаш рикошира в невидима стена и се върна надолу с огромна скорост. Не успях да я уловя и тя се заби в пода. Започна да се върти. Правеше оборот след оборот с невероятна честота. Всички бяхме се вторачили надолу, когaто изведнъж тя просто спря. Закова се. Балансираше на ръбчето. Като на филм. Не беше Ези, нито Тура.

- Мамка му! – изкрещях аз. – Просто не е истина!

   А всички в стаята избухнаха в смях. В друг момент бих се присъединила към тази еуфория, но ми дойде в повече. А те се забавляваха. Трябваше да изляза. Събрах си нещата и си тръгнах, без да кажа нищо.
Излязох навън. Беше привечер и беше студено. Клоните на дърветата бяха покрити със сняг, а улиците бяха същинска пързалка. Реших да повървя. Имах нужда да помисля. Беше ми тъжно. Забих нос в земята… и тук историята става още по-шантава.
   Погледнах надолу, улицата се беше превърнала в кристален лед. Лед като стъкло. Прозрачен. Стори ми се,  че виждам фигура под него. Помислих, че е собственото ми отражение. Наведох се и обърсах леда с ръкавица. Не беше отражение. Зад този кристален под се криеше нов свят. Или беше същият, но обърнат. Огледален. А човешката фигура, която видях, бях аз. Аз, обърната с главата надолу. Там обаче беше лято. Всичко беше зелено и светло. При мен се показваше луната, а при нея грееше слънце. Дали тя ме вижда? Дали другото ми аз знае за мен? Клекнах и погледнах през леда като през прозорец. Сетне почуках. “Еей, чуваш ли ме? Ании?!”. Никакъв отговор. Mоже би тя не се казва така. Опитах се да напиша съобщение на този импровизиран прозорец, но ледът беше мокър кристал и очертанията се губеха. Изправих се безнадеждно. Плачех. Това не можеше да бъде истина. Сигурна бях, че сънувам. Чувствах се като Алиса. Оставаше само да срещна Чеширския котарак. Да попея с цветята или да потанцувам с Лудия Шапкар. Сетне да ме затворят в чайник. Не, това със сигурност беше сън. Плачех неистово с едничката надежда, че сълзите ми ще разтопят леда. За да се срещна с другото ми аз и да ù поискам съвет. Какво да сторя? По кой път да поема? Страх ме е, че някой ще пострада… В този миг в края на улицата светна първата нощна лампа. Пред замъгления ми от рев поглед, точно под мъждукащата светлина, видях решението. Избърсах страха от очите си. Беше се появила малка златна вратичка. Малка надежда. Знаех, че зад нея се крие отговорът. Изборът, който така ме измъчваше. Лекарството за моето колебание беше в ключалката. В нея вече имаше и ключ. Желанието стигаше чак до върха на пръстите ми и те се устремиха към решението. Но краката ми не помръдваха. Погледнах надолу и видях. Другото момиче стоеше неподвижно. А аз сякаш бях завързана за нея. Стъпалата ми бяха се превърнали в метални буци, а нейните в два мощни магнита. Стоеше на едно място, а ръцете ù гледаха в другата посока. Какво да правя? Всичко зависеше от нея. Сякаш аз бях образът в отражението. Господи, бях затворена зад огледалото! Не можех да избягам. Не можех да помръдна, докато тя не реши. “Моля те, вземи решение. Моля те,  кажи какво искаш?” Помощ! Отново заплаках. Силно. Защото ме болеше. Умирах. Умирах от страх... Но се събудих. В моето легло. Беше кошмар. Наистина трябваше да реша. Знаех това. Усещах го. Но се обърнах към стената и реших да поспя. Не ми се ставаше. Не исках да започва денят. Да правя лесни избори, от които боли.

     Въпреки че страдах насън. Не от решение, от липсата му.