Ревнувам...
Ревнувам си тихо и само плача, и сигурно вече изглеждам зловещо, но не искам от гордост да си призная и никога няма да сляза там, че да питам, и страшно боли, и се свивам от мъка, но няма да питам и... баси случая! Това пък защо и защо на мен, и как се случи?
Просто усещам заплаха, някак първично, отвътре, без някаква причина, нито повод, нито действие, нито остатък... просто някак усещам, не знам как и защо, и какво...
Господи! Дрънкам като на втора ракия...
Просто се побърквам от чувство - досега непознато.