Край морето, там, където цъфтят лилави, бели и жълти цветя от пролет до есен, живеел в края на селото беден рибар. На времето бил лошо дете, обиждал грозно майка си и се карал с баща си без причина.

Един ден те изчезнали. Останал сам, той трудно се справял с живота. По цял ден кърпел мрежите, останали от татко му и излизал вечер в морето за риба.

 Животът му бил тежък и момъкът неусетно се озлобил към хората. Спрял  дори да общува с тях. Разговарял само с един храст нар, растящ до входа на неговия скромен дом. Всяка сутрин го поливал и се зарадвал, когато видял, че ще  разцъфти. Чакал с нетърпение да се разтворят чашките със златисти тичинки в средата и не спирал да мечтае как ще обере плодовете наесен, ще ги продаде в града и ще спечели  пари, за да си купи нова лодка и мрежи.

Не след дълго цветовете грейнали. Сякаш и колибата на рибаря се усмихнала и изправила рамене весело. През нощта се извила страшна буря, лодката се откъснала и се разбила в близките скали, а от мрежите останали да висят на коловете нищожни парченца. Колибата оцеляла като по чудо, килната на една страна, а върху клоните на наровия храст светело едно-единствено цветче.

Заплакал рибарят, започнал да проклина съдбата си и своите родители, които са го  довели на този свят с такава орис.

-А може би твоят късмет не е толкова лош – чул  нежен глас момъкът и вдигнал глава.

Чудно момиче стояло пред него – с червени коси, алени бузи и устни като узрял нар. Очите му били  с цвета на морето, което тихо се полюшвало като в танц след бурята.

-Коя си ти и какво знаеш за мен и моя живот? – извикал гневно момъкът. – Погледни, бурята унищожи лодката и мрежите, едва не отнесе колибата, в която живея, а върху наровия храст остана един-единствен цвят. Какви пари ще спечеля от него и как ще забогатея?

-Помисли какво искаш и може би всички твои желания ще бъдат изпълнени – усмихнало се загадъчното момиче.

-И как ще стане това? – ядосан се изправил рибарят. – Не вярвам нито в магии, нито във вълшебници, които правят добрини. Цял живот се трудя и живея мизерно, а богатите в селото са от охолни-по-охолни, щастливи и безгрижни.

-Искаш ли и ти да живееш като тях? – попитало тъжно момичето с коси и устни като нар.

-Разбира се, че искам! – извикал беднякът.

-Само това ли желаеш? – поискало да се увери още веднъж чудното създание.

-Това ще ми бъде достатъчно – отговорил той.  – По цял ден ще лежа, ще ям и няма да мисля за нищо.

-Наистина ли няма да те интересува друго? – вече почти разплакано извикала красивата девойка.

-Ти ми дай богатство, друго не искам. – уверено заявил момъкът.

Прелестното момиче изчезнало, а рибарят си легнал гладен. Преди това погледнал към храста до вратата, посаден от майка му, прокарал пръсти по тънките клончета замислен и влязъл в колибата да спи.

На сутринта тих шепот го събудил. Изненадан, отворил очи. Слуга с шапка с пискюли стоял чинно до леглото, застлано с копринени постелки и чакал неговите заповеди. В малка чинийка до главата му имало зрънца от нар, просветващи усмихнато. Момъкът ги взел едно по едно и ги разгледал любопитно. Приличали на скъпи рубини. Подхвърлил ги от радост нагоре, а после ловко ги уловил. Едно от тях се изтърколило и се скрило до крака на дървеното легло.

-Сега ще си живея царски – възкликнал радостен рибарят и безгрижно поел към града, оставяйки  всичко на произвола на съдбата.

С месеци ял, пил и се веселил с хайманите в близкия град. Харчел наровите зърна рубини за удоволствия, без да мисли, че някога ще свършат. Не се сещал нито за своя дом, нито за онова храстче до входа му. Мислите му били заети с това къде да гуляе на следващата вечер и в какви по-хубави дрехи да се облече.

Дошла есента и рубините свършили. Приятелите, с които прекарвал дните си, изчезнали. Рибарят останал сам. Разпродал скъпите одежди и предмети, закупени преди време, но парите стигнали за кратко. Останал отново на улицата, хората му се подигравали, където и да минел.

-Да те видим сега, като нямаш пари, как ще гуляеш по цяла нощ? – смеели се те. – Бързо-бързо ще намериш пътя към селската колиба.

Заваляло дъжд и момъкът потърсил подслон. Никой обаче не искал да го приюти- такъв прахосник на никого не бил нужен. Прогизнал от влага и вкочанен от студ, той се запътил към своя изоставен дом. Вървял и се чудел дали наровият храст не е изсъхнал от жега през лятото, дали колибата не е съборена от ветровете. Със свито сърце приближавал към мястото, където бил прекарал най-хубавите години на своето детство. Тогава баща му бил жив и ловял риба, а майка му я продавала на пазара. Пред колибата имало насадени цветя, а в огнището винаги къкрела вкусна рибена чорба. Споменът го ударил в сърцето. Ако той бил по-добър към своите грижовни родители, те нямало да си тръгнат от него.

    Отдалече съзрял колибата, килната на една страна и  храстът, пресъхнал от чакане. Напоил го с вода от близкия кладенец, а единственият нар погалил с треперещи ръце. Кората му била като косите на майка му и устните на онова чудно момиче, с което се срещнал преди да го връхлети вълшебството.

-Да можех пак да върна онова време, когато мама и татко бяха тук, а аз бях дете – пожелал си горещо той.  – Ще бъда най-добрият син на света!

Влязъл в колибата и започнал да разчиства насъбраните боклуци. Когато се навел да оправи килнатия крак на дървения нар, съзрял скритото рубинено зърно. Взел го в ръце и хукнал към пазара. Но не отишъл в кръчмата, както правел преди, а право при търговецът на лодки – купил такава, каквато имал баща му, взел мрежи и всичко необходимо за риболов.

Прибрал се усмихнат и легнал да спи, но преди това не забравил да полее и погали растението до входа на колибата.

Събудил се от тих шепот и божествен аромат. Отворил очи и дъхът му спрял. – Колибата се била превърнала в скромен здрав дом, а в огнището къкрела вкусна рибена чорба, каквато само майка му можела да прави.

Той скочил и изтичал навън.

Баща му изписвал върху купената от него вчера лодка думата „нар“, а майка му и синеокото момиче с най-прекрасните устни на света засаждали цветя пред  къщата.

-Ти ли направи това? – обърнал се той към чудната девойка.

-Не аз, а ти – отговорила с усмивка тя и изчезнала.

Момъкът прегърнал майка си и отишъл да помага на баща си. Защото най-голямото богатство е да бъдеш  добър с тези, които са ти дали живот и са били мили с теб, дори когато ти си бил лош.