Тя имаше големи, сини очи. Русите ѝ къдри галеха плахото, като на сърничка лице. Москва-река бе нейното оправдание, а Евтим я съзерцаваше като икона на Богородица, с уважение и страхопочитание.
На седмия час учителката по английски ги раздели по двойки и Маша седна срещу руменото му от възбуда лице.
И какво ще прави сега. Случайността го принуждаваше да ѝ говори. Какво да ѝ каже. Всичките баналности, че е прекрасна, вълшебна или че много си пада по нея му се струваха ужасни. А девойката с езерния поглед стискаше коленцата си срещу него и мило му се усмихваше.
Ужас! Дойде редът им. Първият опит на Евтим да членораздели някаква реч се оказа пълен провал. Прокашля свитото си гърло, разхлаби ризата около врата и успя да изрече с последната останала воля:
- Ду ю спиик инглиш? - Маша се взираше с разбиране в отворената му уста. Дори му се стори, че услужливо се опитва да му помогне, когато от червените ѝ устни се откъсна
- Дую, но плохо...