Част 11 Някъде навътре в гората
Работата за горският цар не секваше, три години си бяха три години. В гората се плетяха интриги и всеки си дърпаше в негова посока. Мусаил беше против жестокото правосъдие, както го раздаваше предишния цар, змея Горянин, затова внимателно изслушваше дори врабчетата преди да предприеме нещо по-крайно. Нямаше създание без проблеми, самодивите и горските девойки захождаха по селата и градовете някои правеха пакости, на други им правеха деца. Какво щеше да прави толкова много бебета, наполовина смъртни. С кърмата на майките си щяха да заякнат и да станат добри воини и добри поданици, които се надяваше да му служат, защото от другата страна човечеството също се разрастваше. Хората все повече застрояваха и сечаха царството му и трябваше да се отбраняват, но не открито както правеха дивите юди, а да възпрепятстват строежите по по-деликатен начин, с урагани или да насочи някоя река там, магии и порядки, имитиращи бедствия. Най-болната му тема беше Горан и пълната свободия, в която бе оставил дивите люде да правят каквото си искат. Щеше да му отнеме доста време и жертви за да ги вкара отново в строя, а главатаря им да си понесе наказанието. Големият мъж не изглеждаше много доволен, когато царя го извика и му съобщи, че трябва да прави обходи на няколко планини всеки ден и да дава отчет лично на него. Въпреки негодуванието си, изпълняваше примерно задачата.
Една сутрин малко преди съмване Горан нахълта в леговището на царя като го завари да къпе Вихрен с вода от ручея.
- Царю – изрече с басовитият си глас. – Намерих нещо.
Мусаил извърна глава към него и попита:
- Какво?
- Магия – отвърна все така монотонно и грубо. - в средата на Родопите има толкова силна магия, че и орел не може да хвръкне отгоре.
- Видя ли някой магьосник, курдуш? Кога се е появила?
- Никой не знае от кога е, а гората там е толкова гъста, че не се вижда нищо.
- Разбирам – отвърна със спокоен глас и се приближи до него. – Покажи ми.
Горан поведе Мусаил през гората и двамата продължиха в светкавичен бяг през дърветата и шубраците. Преведе го до гъста гориста местност недалеч от Дяволското гърло. Царят без да знае се блъсна в невидимата стена и падна на земята по гръб.
- Значи за това ми говориш – каза изправяйки се. – Трябва да го обходим.
- Обходих го – отвърна Горан. – Свършва малко след пещерата.
- Значи и пещерата е с бариера?
- Да. Човеците няма как да разберат, защото магията е само за такива със змейска кръв.
- Ясно – изрече само Мусаил и се загледа през бариерата с цел да види нещо. – Не се знае дали използва силата на пещерата или магията е хванала и нея за да не можем да я проследим, от там минават много хора да я гледат – пое си дълбоко въздух и каза с леко повишен тон. – Горски птици, елате, говори вашият цар!
За миг из гората се разнесоха различни пойни песни, а по клоните на дърветата се наредиха стотици пернати, от гарга, през орел до врабче.
- Поклон пред вас, царю! – чу се глас на гарга.
- Тук има магия, през която и вие не може да преминете, затова искам да кръжите около нея и да ми казвате всичко. Муха да мине, искам да знам!
- Така да бъде, кралю – обади се един орел.
Мусаил кимна и всички птици се разлетяха в различни посоки. Горан все още стоеше като куче пазач до него.
- Свободен си – каза му спокойно и безчувствено.
- Кралю… - покорно се поклони и изчезна между дърветата.
Фактът, че въпросния магьосник бе избрал точно Дяволското гърло много тревожеше Мусаил. Пещерата служеше за пряк път към долната земя. Досега се разказваше, че само един смъртен е успял да се върне жив и то преди хиляди години, а именно Орфей. Царят не можеше да коментира, защото не го беше видял с очите си, легендата бе по-стара от него. Преди десетина дни самият той излезе от там след заточението си на долната земя, но не усети никаква магия. Ако имаше бариера нямаше да му позволи да изплува и да излезе почти невредим. Задължително трябваше да разбере какво се случва и единствения му вариант оставаше Родопския параклис. Колкото и да не му се искаше трябваше да се обърне към тях. За малкото време в царството си, повечето му задачи се пресичаха с тези на бившите и настоящи пазители. Без да мисли повече обърна гръб на омагьосаната земя и се запъти към дома на Доротея. Там цареше пълна тишина и спокойствие. Нямаше нито една кола отпред, а олтара в малката постройка си гореше. Чуваше се само течението на чешмата до него. Мусаил пристъпи към вилата като привлече вниманието на Бъки, който дремеше на стълбите. Кучето бавно се приближи до вратника и загледа умно. Горският цар впери искрящите си очи в него и каза:
- Извикай някой.
Бъки излая в знак на съгласие и се върна при къщата. Отвори си входната врата и влезе вътре. След минута излезе сам и поклати отрицателно глава.
- Анелия къде е? – запита Мусаил и получи отговор без глас, че е долу.
Обърна се и навлезе отново в гората като се обърна към птиците:
- Чуйте своя цар говори! Къде са пазителите от Родопския параклис?
Отново се събра ято с птици и един орел проговори:
- Симеон води едни хора в пещера в другата планина.
- Вероника е с момчето и момичето в града – съобщи врабче.
- Доротея бие вампири в една хижа в гората – каза изразително славей.
Горският цар въздъхна, Доротея беше най-близо и с най-удачната задача. Не можеше да се пръкне насред града, нито пред група хора.
- Води ме при Доротея – каза на славея.
Птицата литна и Мусаил след нея. Локацията не беше много далеч, само на няколко километра. Там навътре в гората се намираше фермата на местен бизнесмен, които отглеждаше крави и обработваше дървесина. Имаше сигнал, че нещо мори кравите и им пие кръвта. На параклиса не им бе трудно да отгатнат, че се е заселил вампир. Доротея очакваше да е млад и още да не се е окостил за да го убие лесно, но за съжалениe бяха два и то много опитни и свирепи. Гониха се из фермата цяла нощ, докато не изгря слънце и не ги приклещи в стара плевня. И все пак не се даваха, движеха се като сенки и двамата жадни за нейната кръв. По принцип не се виждаха с просто око, но с опита на младата жена и това, че бе преживяла трагедия в събота можеше да ги забележи. Успя да съсече единия с късия си меч и създанието се пръсна като балон, изхвърляйки голямо количество кръв. Другият бягаше ту долу при сеното, ту горе по дъските, принуждавайки я да се катери и скача като маймуна. Отпред кравите и говедата не спираха да нервничат, а двама ратаи се чудеха как да ги успокоят. Мусаил се промъкна покрай хората и влезе през малка дупка отзад. Завари вампира да налита на Доротея, която търсеше удобен момент да го прониже. Горският цар извади дясната си сабя и с един замах разполови тъмния силует на вампира като плисна прясна кръв право в лицето на младата майка. Тя се забърса с опакото на тениската и впери поглед в него.
- Нали не очакваш да скоча в обятията ти? – попита саркастично.
- В гората има много силна магия и ние не можем да преминем – започна Мусаил направо с безчувствен глас. – Искам да знам какво има там.
- Аха….. – отвърна Доротея безгрижно. – Няма да отида цялата омазана с вампири, така, че ще чакаш да се изкъпя.
- Хубаво – Мусаил напусна плевнята през същата пролука.
- Сранно – почеса се жената и излезе от двукрилната врата.
Добитъка вече беше спокоен и ратаите можеха да се върнат към задълженията си. Тя отиде в малката пристройка, в която чакаше чорбаджията да си получи възнаграждението. След като и двамата останаха доволни се насочи към Самурайката, мислейки се как ще се изкъпе и ще легне да спи. Сърцето й щеше да изкочи, когато видя Мусаил на предната седалка до шофьорското място.
- Кво правиш бе?! – сопна се.
- Не може ли да ме закараш до параклиса?
- Нямаш ли си елени или крака да си тичаш? – повдигна вежди.
- Може и да имам.
- Пфу!... Няма значение – завъртя очи и се качи да кара. – Все тая – извърна глава към него. – Що не си ходиш?!
- Не искам.
Лицето му беше все така безизразно, но в Доротея се улавяше ясно раздразнение.
- Изчезвай!
- Не мисля, че можеш да заповядваш на горския цар.
- А, аз не мисля, че горския цар се вози със Самурайката! Слизай!
- Няма.
- Сериозно ли?!
- Да.
- Защо ме караш да си ходя пеша?
- Не те карам, искам да ме закараш.
- Няма да се кача в една кола с теб!
- Защо?
- Даже и питаш?
- Наистина не разбирам.
- Сигурна съм! Няма как да разбереш, ти нямаш чувства! – повиши тон и се приближи до лицето му.
- Ще ме закараш ли? – отвърна със същия строг и безизразен глас.
Дора потегли с мръсна газ и по неравния път, джипа се тресеше и гумите му подскачаха. От пасажерът й нямаше никаква реакция. Излезе на асфалтовия път с пилежи, а ръмженето на двигателя наподобяваше излитащ самолет. Тръгна да изпреварва камион малко преди опасен завой и друга кола в насрещното я засече.
- Копеле тъпо, нещастник мръсен! – продължи с по-вулгарни псувни. – Върви на майка си в г**а! П****аст!
На Мусаил му трябваше секунда да осъзнае, че тя не псуваше шофьора на другия автомобил.
- Ти знаеш ли, че едвам завърших, нещастник?! Изчезна като….. като… не знам като какво се изпари!
- Не беше по мое желание – каза горският цар в своя защита.
- А на кой желанието?!
- Извикаха ни в Змейково и ни заточиха на долната земя. Ако до три години не се бях върнал, щяха да изберат нов цар.
- Аха… И ти, що се върна?! Що не си остана долу да си гниеш като боклук!?
- Не знаех какво се случва тук.
- Нямахте ли си вестник шок на долната земя или някой орел да разнася клюките!?
- Не. Не знаех нищо.
- Леле, голямо си дърво, винаги си бил дърво! Сигурно във въглищата има повече чувства отколкото в теб!
- Не мисля, че двете неща могат да се сравнят.
- Не мислиш ли?! – Доротея се засмя злобно. – И аз не мислех много неща, ама вече ги мисля! Благодарение на теб! Само малко си пр***ах живота!
- Съжаляваш ли?
- Дали съжалявам – още един злобен стон излезе от устата й. – Недей да кривиш фактите!
- Не кривя нищо. Можеше да направиш аборт.
- Нима?! Това ли би искал?!
- Не съм казал, че го искам.
- Можеше, но прецених, че това не е само мое решение! Очаквах, че ще се върнеш!
- Съжалявам.
- Съжалявал. Що не кажеш, опа, по-изразително ще звучи!
- Все пак се върнах.
- След три години, когато нямам ни най-малко намерение да се занимавам с теб!
- Но аз имам.
Мусаил я гледаше със сериозен и безчувствен поглед, а Дора бленуваше да види и зрънце емоция в тези жълти строги очи. Просто трепет, но те бяха все така пронизващи, влиятелни, студени.
- Какво искаш? – попита с малко по-спокоен тон.
- Искам да се запозная с него.
Доротея въздъхна дълбоко и смекчи тона:
- Хубаво. Щом искаш, нямам нищо напротив – прониза го с поглед. – Но не очаквай, че ще ти го дам да си живеете със самодивите! Той е с мен и ще остане при хората!
- Не бих искал такова нещо.
- Добре – пак въздъхна. – Няма да е днес, защото е с Вероника и Гергана в града.
- Когато кажеш.
- Хубаво, ще ти кажа. Сега отивам да се изкъпя, преоблека, ще се обадя на Симеон и ще те намеря да се разберем да ходим на онова място.
- Дадено.
Неусетно бяха стигнали параклиса и двамата слязоха от джипа.
- Ще чакам – заключи Мусаил и тръгна към гората.
- Отивай да спиш, ние ще те намерим – отвърна жената, докато се отдалечаваше.
Дора се загледа в гърба му. „Не беше толкова зле“ – помисли си – „Добре, че карах, може би щях да му скоча на бой“. Сърцето й щеше да изкочи, не знаеше какво изпитваше. Завари баба Анка да се качва от камината носейки няколко преписки за отвари.
- Къде ходиш, ма?! – попита сопнато.
- Бих вампири. Ти къде ходиш? – отвърна тя. – Мусаил е идвал до къщата. Каза, че някакъв магьосник е сложил бариери при Дяволското гърло.
- Трябваше да извадя две рецепти за талисмани – каза старицата. – Дяволското гърло, а? Сигурно някой си изхвърля боклука.
- Сигурно, ще се обадя на Симеон и на Верка да им кажа – изрече Доротея и се качи по стълбите.
Симеон служеше за бодигард на група туристи тръгнали в малко известна пещера край връх Свобода, които разследваха някаква легенда. В последния момент ги хванало шубето и повикали бившият войник, пък и го правеше за приятел. Дора го хвана точно на излизане, когато имаше малко покритие. Звучеше по-заинтересован от това как двамата са останали сами, отколкото за магията.
- Няма да си дойда по рано от три-четири – обясни й по телефона. – Ако искаш отивай сама, после ще ми разкажеш.
- Не искам да оставам с него насаме! – сопна се Дора. – Не мога! А, Вероника е с Боян и следобеда ще спи у тях.
- Няма да си сама, Бъки ще е с теб….
- Не се ебавай!
- Тогава ще чакаш.
Нямаше нищо против. Взе си един душ да отмие размазания вампир от косата си и отпра кръвта от дрехите си. После легна на дивана на долния етаж и си пусна някакво научно популярно филмче за горските животни, като заспа на рекламите.
Събуди я грубата мантия, която Симеон хвърли по нея.
- Дорке, ставай да намерим бившето ти гадже и да я видим тая магия.
- Ох…. Много смешно, Симеоне – каза с досада.
Лениво се надигна от дивана и разтърка очи. Партньорът й, й подаде кафе, което изпи с една цигара, след което отиде да преоблече късите баскетболни гащи и потник. Обу си обичайните леки дълги панталони с много джобове и тениска с поредния надпис “Off the hook” . Симеон извади рога, който Мусаил им беше дал да го призовават и го наду колкото може. Чу се рязък глух стон. Двамата излязоха пред параклиса заедно с Бъки, до чешмата, а след минута се появи и горския цар яхнал Вихрен. Изметна глава в знак на поздрави.
- Дора ми каза за някаква магична бариера при Дяволското гърло – започна Симеон.
- Карайте натам, но ще спрете преди пещерата – отвърна Мусаил. – Аз ще ви чакам там.
Натовариха се на Самурайката и потеглиха през тесния път осеян със завои. Отне им около час, а горският цар ги чакаше в една отбивка до реката. Без да дава обяснения тръгна нагоре по скалите, след което се озоваха в гъста иглолистна гора. Спря насред нищото и се обърна към придружителите си:
- Аз мога да стигна само дотук – каза безизразно.
- Искаш да кажеш, че нататък сме ние – повдигна вежди Симеон и наметна мантията. – Трябва да очертаем периметъра.
- Ако тръгнем да бележим, може да се усети – намеси се Доротея.
- Ще извикам лисиците и ще им кажа да се наредят по границата на магията – каза Мусаил. – Така като видите лисица, ще знаете, че там е края.
- Дадено, шефе – подметна Симеон и излезе напред.
Бъки не беше поданик на гората, нито магично същество, затова също премина от другата страна заедно със стопаните си. Доротея взе пръчка и започна да рови в земята.
- Не виждам следи от копано, така, че не е с ясни граници. Талисмана е някъде по средата – обясни тя.
- И е много яка магия щом и животните ти не могат да минат – допълни Симеон и потупа Бъки. – Хайде сега да намерим пакостника.
Кучето заби нос в неравната земя и тръгна между дърветата. Пазителите обърнаха гръб на горския цар и тръгнаха след него. Отведе ги до гъста местност на километър между самата пещера и реката. Там едвам забележима върху скалите имаше дупка.
- Това трябва да е – прошепна Симеон потупвайки Бъки по главата.
- Няма да влизаме, нали? – попита Доротея.
- Не, засега само ще наблюдаваме.
Те притихнаха в храстите. Това беше най-досадната работа за екипа на параклиса, клечането, както баба Анка го наричаше. Някои задачи изискваха следене с дни, или със седмици, докато се уверят, че е време да действат. В тези случаи използваха новите технологии, а именно камери. Намираха се прекалено далеч за жива връзка а мобилното покритие бе оскъдно, но можеше някой да идва веднъж дневно да вади записите и да сменя батериите. След като почакаха около час и нищо не се случи, Доротея извади от раницата си две камери големи колкото ябълка. Едната провисиха от високо дърво така, че да хваща входа, другата сложиха срещу първата камера като Дора се покатери още по-нависоко да се вижда повече пространство около дупката. Увериха се, че няма нищо, което да смущава сигнала и после потеглиха наобратно.
- Искаш или не, ще се виждаме с Мусаил - говореше Симеон докато сновяха през гората. – Някой ще трябва да язди Вихрен, не ми се кара два часа и нещо по тия завои.
Бъки надуши една от лисиците и веднага тръгна да я гони. Заедно с нея се разбягаха и останалите. Симеон пристъпи като се опита да овладее кучето и се спря точно на ръба. Намираха се над пътя за пещерата. Трябваше да походят няколко километра в обратна посока за да стигнат до Самурайката. Мусаил ги посрещна малко преди отбивката, а Бъки се го подуши и се отърка в него като котка.
- Какво има там? – попита.
- Дупка – отвърна му троснато Доротея, а той само повдигна вежди. – Сложихме камери, утре сутринта някой от нас ще дойде да вземе записите.
- Обаче трябва да ти ползваме елена – каза сърдито Симеон. – На никой не му се кара толкова време от параклиса.
- Вихрен може, само ако аз го яздя – отвърна Мусаил безчувствено.
- Аз няма да се возя при тоя! – викна Доротея. – Това, че се съгласих да те запозная със сина ти, не означава, че ще сме си приятелчета!
- Нищо не съм казал – отвърна горският цар без да помръдне. – Нямате ли вихрогон?
- Верка не е много добра в правенето на такива животни – отвърна Симеон. – Последния й опит свърши доста зле. Едвам го убихме онова животно, което излезе.
- Утре ще ви докарам един самодивски кон – съобщи Мусаил.
- Ще ни свърши работа – съгласи се мъжът.
Горският цар изчезна в гората оставяйки ги двамата на път за джипа. Прибраха се по тъмно, където ги чакаха останалите членове на параклиса заедно с Боян. Разказаха им какво се е случило накратко, после всеки си пое задълженията. Доротея изкъпа сина си и двамата легнаха да спят. Симеон и Верка си тръгнаха към домовете, оставяйки баба Анка да гледа поредния турски сериал, а Гергана послушно се качи в стаята си с книга под ръка. Утре трябваше да се върне в дома, а хич не й се искаше
На сутринта пред малкия параклис ги чакаше красив, висок черен кон с черни очи като въглени и звезда на челото. Старицата го съзря първа и веднага отиде при него да му занесе талисман, с който може да премине бариерата на къщата.
- Хубав си, хубав – каза спокойно, галейки го по врата. – Мусаил ни е дал най-хубавия кон.
Окичи го с торбичка от груба вълна и три възела червен конец, древен талисман прилаган от магьосниците за пропускане на митични създания в свещени земи. Приведе животното в къщата, а Бъки веднага реагира и отиде да го подуши, като заклати въпросително глава. След около час Гери се събуди и изпадна във възторг като видя от терасата самодивският кон. Веднага слезе за да му се порадва, но той отстъпи нарицателно, гледайки я лошо.
- Това да ти не е някое магаре?! – сопна се бабата.
Реакцията му беше коренно различна като усети присъствието на Боян, който тичайки слезе по стълбите и прескочи стъпалата за да види какво има на двора.
- Ще се пребиеш, Бояне! – зад него се подаде Доротея с кафе и цигара в ръка.
Синът й не я слушаше, а изглеждаше хипнотизиран от животното, което се приближи, подуши го и завърши с поклон.
- Усеща кръвта на господаря си - обади се Верка, придружавана от Симеон.
- Това е много добро добиче! – възкликна бившият войник. – Трябва да видя къде отиде седлото.
Боян плахо протегна ръка и коня покорно сложи глава под нея.
- Тоя дали не се мазни?! – изказа се сърдито Дора.
- Горският принц, а? – Вероника можеше да чуе какво мисли без да издава звук. Обърна се към Боян. – Иска да го яхнеш.
- Не! – възкликна майка му. – Той не може да си стои на краката, ще язди това, животно!
- Спокойно, аз ще съм с него – намеси се Симеон, който излизаше със кожено седло на рамо. – Знам, че тия коне не обичат да ги връзват, ама ние си нямаме змийски юзди.
Вероника се приближи и клекна до чифтокопитното като го потупа по гърба.
- Как го признаваш при положение, че има човешка кръв?
- Принца си е принц и аз ще му служа вярно – отвърна й глас.
Симеон го оседла и сложи юздите, а животното не помръдна, чакаше малкото момче да хо възседне. Мъжът направи знак да се приближи и го настани отгоре, а коня се изправи. Боян се извиси над всички и малките му ръце сграбчиха юздите.
- Мамо…. – каза леко смутено.
- Сваляй го оттам, Симеоне! – кресна Доротея.
- Спокойно, нека да направим кеф на коня – отвърна той и се качи зад момчето.
Подкара го и обиколи няколко пъти двора.
- Няма да излизате навън! – отново кресна майката.
- Няма спокойно – отвърна с лека досада мъжът.
Малкото момче изглеждаше развълнувано. Дора допи кафето си и се приближи го Гергана като сложи ръка на рамото й.
- Отивай да се оправяй, директора ни чака.
Момичето само въздъхна тежко, остана няколко секунди на място и после отново влезе в къщата. Времето прекарано в параклиса, беше най-вълнуващото през целия й живот, въпреки, че не й даваха да прави нищо. Факта, че живееше там, посрещаше ги и изпращаше й доставяше радост. Нямаше много багаж за събиране, две тениски, едни къси гащи и малко бельо във вехтата ученическа раница четвърта употреба. Дора също се качи да се преоблече. След малко почука на вратата на стаята й:
- Айде, Гери.
Тя въздъхна тежко взе си багажа и последва младата майка. Не каза нито дума. На двора все още се любуваха на коня, като Верка му даваше ябълки.
- Тръгвате ли? – попита другата жена. – Да не забравиш отварата. Трябва да се поливаш с нея още трийсетина дни – Гергана повдигна една туба с жълтеникава течност.
- Да, Велчев ни чака – Доротея побутна момичето. – Няма ли да си вземеш довиждане?
- Чао – каза безгласно възпитаничката на дома и тръгна към гаража, където се намираше самурайката.
- Скоро ще я удари пубертета – усмихна се Вероника.
Изкараха и потеглиха с джипа през балкана, а момичето изглеждаше все така унило.
- Слушай – започна Дора. – Не искам да се опитваш да бягаш и да идваш при нас. Ако наистина си решила, че искаш да се занимаваш с такива работи някой ден ще дойда да те взема за някоя задача.
- Сериозно?! - очите й светнаха.
- Абсолютно, но не чакай утре или другиден, като имам нещо по-простичко за вършене ще те взема – отвърна шофьорката. – Сега ти давам това – бръкна в чантата и извади дебела папка с напечатани листа. – Това е един от основните наръчници, които описват какво се крие в гората. Минал е през доста пазители докато стане в този вид. Снощи ти го разпечатих, така че искам да го прочетеш внимателно – размаха пръст. – Когато нямаш уроци и други книги за четене.
- Добре! – изпадна във възторг.
- Прибери го в раницата, недей да се фукаш с него, защото не е любовен роман.
- Да, да ще го пазя – подчини се Гери и го мушна между дрехите.
- За теб е, ние го имаме на компютъра, но просто недей да го показваш на другите деца.
- Разбира се.
Стигнаха дома за деца в близкото село и двете момичета слязоха от колата. Като ги видяха останалите деца се наредиха около тях и започнаха да разпитват, а Гери им отвръщаше с огорчение:
- Не ми дадоха нито да гледам, нито да пипам, ужасни са!
- Чух, че си била обладана от духове, как беше? – запита едно момиче.
- Не, просто трябваше да ми баят разни работи, сега ще трябва да се къпя с тая гадост.
- Гергано, добре дошла – викна една от възпитателките. – Иди после до директора.
- Е, аз ви оставям – помаха за довиждане Доротея и се качи обратно в джипа.
В това време Симеон вече препускаше със самодивския кон през гората. Движеше се толкова бързо, че не можеше да фокусира. Животното летеше през шубраците без дори да ги докосва, без да оставя следи, като светкавица. Стигнаха за няколко минути, там където с джиповете щеше да им отнеме повече от час. Мъжът не успя да види нищо, защото през повечето време се бе впил във врата на коня, заради силното съпротивление, причинено от високата скорост. Спряха точно на ръба на бариерата, като коня се закова на място. Симеон плахо повдигна глава за да усети наличието на силната магия, която отблъскваше вихрогона. Слезе, провери раницата си, наметна мантията изтъкана от необработена вълна и сушени билки, и продължи пеша по-навътре. Извади компаса за да се ориентира в гъстата девствена гора, в която нямаше и помен от човешки крак. След двайсетина минути през храсталаците мерна въпросните скали и дупката. Залегна долу като се ослуша, после продължи бавно и безшумно. Извади новите батерии и памети, и ги разпредели в двата си джоба. Покатери се на дървото при първата камера, като светкавично смени частите и се свлече безшумно. После направи същото с втората. С лек бяг, снижен колкото храстите се отдалечи на безопасно разстояние. Не се чуваха стъпки или приказки, затова продължи спокойно с бърза крачка обратно към превоза си.
Като се прибра, останалите членове го чакаха. Веднага ги пуснаха на компютъра, защото всички ги гризеше любопитство. За около 12 часа, в които бяха включени се виждаха само малки ниски човечета високи колкото дете, които обикаляха, ту влизаха, ту излизаха от дупката.
- Курдуши, а? Значи си имаме работа с магьосник - промълви Дора, докато ги наблюдаваха.
- Това не е прост магьосник – намеси се баба Анка. – Да направи такава магия с толкова голямо покритие и да поддържа толкова курдуши.
- И курдушите са от по-силните – каза Верка засичайки на едно място.
Качеството на нощното виждане на камерата не беше много хубаво, но ясно се виждаха силуетите на четири човечета, едно от които обърнато към камерата. Всичките носеха дълги мантии с качулки, а очите им светеха червено като сигнални светлини на нощния фон.
- Дали са видели камерите? – зачуди се Дора.
- Ще видим утре, ако ги няма – отвърна Симеон втренчен в засечената картинка. – Защо само влизат и излизат?
- Носят разни неща, затова я засякох, виж – обясни Вероника посочвайки очертанията на малки торбички. На това обърнато към камерата се виждаше най-ясно, че носи нещо като буркан.
- То влезе или излезе?
- Излезе.
- В дупката няма грам светлина – отбеляза Дора.
- На курдушите не им трябва светлина – отвърна баба Анка.
- Мусаил сигурно ще се появи да пита какво сме намерили – почеса се Симеон.
- Офф… -възкликна Доротея.
- Ще трябва да ги запознаеш – потупа я сестрински Вероника.
© Kiddo Всички права запазени