Беше една от онези нощи, осеяни със звезди. Градът беше мълчалив и сега спеше и навярно сънуваше от онези сънища, в които той ставаше величествен.
Две от звездите на нощното небе се редуваха да намигат на детето, сгушило се до кофите със смет.
Едната звезда прошепна на другата:
- Ярка, знаеш ли кой ден е днес?
- Хм... мисля, че не се сещам.
- Ох, Ярка, никога не се сещаш. Не си ли спомняш?
- Блясък, да не би да е Коледа?
- Не. Днес преди 17 години видяхме как едно дете се роди и Луната ни накара да бдим над него.
- О, да. Съвсем се бях отнесла. Това дете сега, което е легнало в задънената улица, беше дарено на нас и ние на него - прошепна Ярка.
- Да, ние сме неговия дар от Луната.
Звездите продължиха да наблюдават заспалото дете. Щом започна да изгрява Слънцето, момиченцето се събуди. Видя последното намигане на Ярка и Блясък и им се усмихна. Протегна се и в тишината си прошепна "Честит ми рожден ден"!