Много ми е самотно и пусто. Излязох да се разходя по калните улици на големия град. Край мен купчинки непочистен сняг и по шосетата колони от коли без шофьори, постоянно бибиткащи и присветващи с фаровете.
Гледам голям лъскав магазин и влизам вътре. Пълна суматоха от хора с маски на очите. Блъскат се с количките и грабят, опипвайки всякакви стоки. Отнякъде изскочи едно момченце и ми вика.
- Господине, сложете си маската на очите. Има заповед на Правителството.
Обърнах се и излязох отново на улицата, а там същите тълпи с торби пълни с ненужни неща.
Изведнъж усетих, че съм гладен. Спирам пред един продавач на дюнери.
- Моля, един дюнер.
До грила сложена книга, на която пише Достоевски "Братя Карамазови". Той я отвори, откъсна един лист и нави фунийка. След това насипа парченцата месо в нея.
- Двайсет лева, Господине.
Платих и тъкмо да отхапя. Един просяк седнал до сергията ми казва:
- Не ви съветвам да го ядете. Месото е от коне с крила.
Останах си с отворена уста и погледнах човека. Беш ...