Имам един приятел от “Народния” - млад актьор. С него като сетим един за друг и се напиваме някой петък в някое от централните клубчета, а ако ни се “гони” женско се качваме горе в “Студентски”.

Понякога ме урежда с някой и друг билет, а аз от нахалство, взема, че си доведа и гадже. После се окаже, че гаджето имало най-добра приятелка, тя пък излезе театрал, почитател, естет на въпросното изкуство, моля ви се, че отгоре на всичко  свободна и актьорът все се урежда с най-добрите приятелки на гаджетата ми…

И става така, че като сменя гадже, има няма месец, два и актьорът сменя. И разбира се по абсолютна случайност, новото му гадже, вземе, че се окаже най-добрата приятелка на моето ново гадже.

Та седя и си мисля, - “Актьор да си на днешно време, мама му стара”… Пък аз съм се захванал с това пусто писане. Да бях станал актьор! И без друго преди години, всичките ми познати и приятели ме “пращаха” в НАТФИЗ, ама къде ти?!... Кога съм слушал аз какво ми говорят хората…

В крайна сметка актьор не станах, но пък сега околните, твърдо вярват, че един ден, ще стана писател. “Като видяха, че няма накъде и дойдоха на моята” – викам си аз. Но то е така, глупаво е да държиш на нещо, което никога няма да стане. Някак си по-реално и трезво ми звучи да държиш на нещо, което никога може да не стане. Ама може и да стане. И точно това е най-“якото” от цялата история – може и да стане! А когато човек иска много силно едно нещо и следва мечтите си, то нещото, вземе та се случи и мечтите, стават реалност.

Преди известно време, получавам обаждане. Канят ме на някаква среща, набързо ми обясняват и както винаги става, за да те заинтригуват максимално, казват, - “Като дойдеш, ще говорим и ще ти кажем повече”. Поглеждам в огледалото, - един такъв – брадясал, със сенки под очите. Викам си къде ти, на каква среща ще ходя, я да се обадя и да отложа срещата. Хващам телефонната слушалка, набирам номера, отсреща дава свободно и аз импулсивно затворих. Затворих, преди да са ми вдигнали. Казах си, какво пък толкова, иди да видиш за какво става въпрос. И така, влизам в банята, “удрям” си едно душче, “тегля” една контра и заставам по хавлия пред гардероба. Трябва ми панталон, някаква по-светла ризка, нещо по-лекичко да е, няма да се глася много. “Скачам” в дрехите и заставам пред огледалото. От там ме гледа един добре сложен, млад мъж, с умни и замислени очи. Сенките са се махнали, не изцяло, но поне не си личат толкова… Отигравам няколко заучени усмивки, поглед, маниери и оставам доволен от резултата, който виждам в огледалото. Трябва да избера парфюм. На рафта пред мен стоят три парфюма. Двата са на привършване, а третия съвсем пълен. Посягам към най-скъпия и най-любимия ми - “Плейбой” на “Milton-Lloyd cosmetics”. “Страшен” мирис! Само като се сетя какви жени съм “забивал” с този аромат… Ех!

А сега обувките – черни, кафяви, бежови, тъмносини, масленозелени,… всичко на всичко пет чифта, като единия ми е крайно неудобен. Така че възможностите стават четири. Като поглеждам цвета на панталона и ризата, възможностите стават две, докато накрая не решавам да обуя тъмносините, италианските, които излязоха “здрави” и вече трета година ме “държат”. Но сигурно е така защото ми ги донесоха от Верона, много са скъпи и аз твърде рядко ги нося. Така или иначе, обувките са “бижу”. Тук в България не съм виждал такива. А и като вляза в някое заведение, хората все ме заглеждат в краката, когато съм с тях и това ми говори, че ефектът наистина е добър.

Слизам долу. Както винаги се оказва, че таксито ме е чакало поне пет минути и сега се сещам, че тъкмо когато заключвах вратата, телефонът звънеше настоятелно и дълго. Явно и този път бях се разходил по нервите на диспечерката.

Както и да е. Стигаме мястото, шофьорът си заработи бакшиша, защото преди това, съвсем увлекателно и живописно, започна да ми разказва, колко пъти бил ходил в Германия, как било там, какво бил видял, обясни ми и за живота на тамошните пенсионери, направи паралел и с българските. После, не знам защо, се сети за “татово време” и почна да псува “комунягите” (да сте чували, как псува таксиметров шофьор?!) и аз в един момент се зачудих,  да не би Ани Илков, случайно да е почнал да работи такси?… Но човекът до мен никак не приличаше на г-н Илков, така че, тази мисъл бързо ми излезе от главата…   

Та оставям му аз някакви си тридесет, четиридесет стотинки бакшиш, закръгляме на “петорка” и слизам. Качвам се горе в офиса. На вратата ме посреща усмихнато, симпатично момиче, което се оказва, че е секретарката. Имаше някаква среща и се наложи да поизчакам малко. В това време се заговорихме с момичето, оказа се, че била от провинцията, че имала по-голяма сестра, която била в щатите, аз споделих, че имам близка роднина там и така от дума на дума, момичето взе, че ми направи много добро впечатление и се зарекох да я похваля на шефката й, както по-късно направих.

Самата шефка е дама  към трийсетте, все още запазила някакъв момичешки чар в себе си, облечена в скъп официален тоалет и златен накит на шията. Изглежда наистина внушително, но в същото време усмивката й, продължава да ми показва онзи момичешки чар, който всъщност ме грабна от самото начало. Та разговорът започна – обяснява ми както по-рано ми каза по телефона, че била позната с еди си кой, че точно той я насочил към мен, че се била интересувала и от други места и от там й били казали същото и в крайна сметка решила да ми направи бизнес предложение. Оказва се, че трябва да напиша текст, който да представлява  и внушава еди си какво, да изглежда еди си как, че трябвало да достигне до еди си какви хора и еди си по какъв начин…

Говорихме, струвахме, съгласих се аз. Уговаряме се да излезем на вечеря идния петък. Предложи ми тя. Викам си, “брей, тоя парфюм, верно е голяма работа”! Да, уж по работа сме щели да говорим, уж туй - онуй, но нали знаете какво мъжкото подсъзнание… и се замислих: “А бе, не се знае дали ще е само по работа”…

Та петъкът дойде. Оказах се прав за парфюма. Дойдохме от различни места, а се прибрахме към едно…

Мина време. “Навъртяхме” няколко месеца с дамата. Текстът който й написах, направи бум и все още продължава да се “върти” по няколко телевизии. Други професионални ангажименти към нея отказах да поема защото знам, че личните и професионалните неща, не виреят на едно място и винаги едното трябва да е над другото. Аз избрах личното.

Обаче се сещам за актьорът, моят приятел. Зачудих се, какво ли прави този човек. И се сетих как преди, най-добрите приятелки на моите приятелки, все му “връзваха”. Да, обаче жената, с която бях тогава се оказа, че няма най-добра приятелка и реших да му се обадя и да го измайтапя за това… Исках да му кажа едно от рода: “Съжалявам, но по всичко личи, че оставаш на “сухо”! Тя няма приятелка”…

Не можеше да говори много, защото имаше репетиция, но се разбрахме по-късно да пием по “едно”. Аз му обявих, че ще дойда с гаджето, а той ми каза, че неговото щяло да го вземе от репетицията и да дойде и той със своето.

Доста се чудих как ли изглежда сегашната му приятелка, дали ще си пасне с моята и прочие…

И така. Часът на срещата дойде. Чакаме се пред ресторанта. Виждам го да се задава отдолу по тротоара. До него, прехванала го през лакътя, върви приятелката му.

Колкото повече идват към нас, толкова повече започвам да си мисля: “Ле - ле, това момиче, колко прилича на секретарката на моята”…

…докато накрая не се оказва самата тя!

И тримата ахваме от почуда, а актьорът, моят приятел, изиграл толкова роли, се оказва най-изигран от цялата ситуация и като, че ли за първи път си беше забравил репликите…

След тази случка се оказва, че без да искаме, бяхме създали една традиция, където най-близките ни жени – нашите половинки, моята и  неговата, всеки път се познават по между си и са близки една на друга.

Това може да има само своите предимства, защото го няма момента на нагаждане на характерите, рискът, че двете жени биха могли да не си допаднат една друга и ние, мъжете, да изпаднем в неудобно положение.

Минаха няколко години от тази случка. Аз вече не съм с тогавашната си приятелка. Но актьорът, моля ви се, ще се жени за секретарката и щели да имат бебе. Ако не се лъжа, била в третия месец вече и щяло да бъде момче.

Ей, Богу! Да видите само какви криле са поникнали на актьора, моя приятел, - на сцената, не играе, не стъпва, не говори, ами твори, пее и лети, а аз все така продължавам да се “уреждам” с някой билет от време на време и да водя по някое ново момиче по представленията.

И актьорът, един ден в едно кафе, на гърба на историческия музей, ми казва, че искал да му кумувам на сватбата, но само ако дотогава аз се задомя пръв. Което значи, че в една от всички тези постановки с безплатните билети ще трябва да се включа и да изиграя най-важната роля в живота си, а главната женска роля, може да е до мен, няколко реда по-надолу или по-нагоре и просто трябва да се ходи на театър…

За съжаление, не успях да се вместя в срока и да стана кум. Но след още малко време станах кръстник на едно прекрасно, малко момченце, което като поотрасна започнах да водя на театър и да му казвам: “Хей, това там е баща ти”, а на себе си казвам, колко млади, луди и свободни бяхме някога с този негов баща и колко щуротии вършехме заедно…

Но е така. В живота на всеки човек идва момент на съзряване и осмисляне, в който животът ти поднася най-важната роля, а ти трябва да я изиграеш със страст, себеотдаване и прецизност. А после, след години, като се превърнеш в актьор с опит и кариера е важно не животът да ти определя роля, а ти  да определяш живота като сцена, на която да играеш любимите си роли…