Той стоеше в претъпканата стая, облегнат на стената с полупразната чаша в ръка. Срещу него, въодушевен от историята, която сам разказваше, стоеше един от по-близките му приятели. Той беше толкова унесен в разказа си, че изобщо не забеляза, че реално си говореше сам. Жестикулираше, сякаш беше регулировчик, заливаше се от смях на не толкова смешните моменти, а най-лошото беше, че историята, дори да я беше слушал внимателно, беше скучна, плоска, прозаична, и можеше да се побере в 2 изречения. Не му пукаше, че досадата е изписана на лицето му, използваше най-лицемерната си усмивка, дори не кимаше от учтивост. Просто нямаше значение. Нищо не бе в състояние да го трогне. А всъщност купона си го биваше. Имаше от всичко – много весели хора, достатъчно пиене, усмихнати момичета, какво повече му трябваше на човек? И все пак нещо липсваше... Кому е нужна цялата тази врява, ако в самия него нещо липсва, ако е празен, развален, а душичката му е разбита? Все едно… Купонът продължи до късно, вече ням ...