С гръб към Неизвестното

                                                      /научно-фантастичен разказ/

                                                   Посещавам на светлата памет на моите

                                                   родители Искра Тодорова Кърчева и

                                                   Иван Стефанов Кърчев, достойнствата и

                                                   качествата, които винаги са ми правили                                                    изключително впечатление

                                                                                     Следовател Кърчев

          Космическият мраз здраво държеше цялата Вселена, Материята, застанала в прегръдките на ниските температури, бе сякаш окована в окови поставени от студа. Той бе толкова голям, че звездите бяха притихнали, вцепенени в небесната шир и само едва, едва проблясваха.

          И в този участък на Вселената всичко бе тихо, спокойно, но вкаменено от студ. Наличното сякаш беше поставено в много силен хладилник и там се беше вледенило.

          Космолетът се плъзгаше в този студ безшумно и уверено и отстрани приличаше на някакъв астероид. Той отдавна беше напуснал Земята и Слънчевата система. Автоматиката на борда му работеше безупречно и с респектираща точност. Програмата на полета се изпълняваше безукорно. В този сектор на Вселената беше предвидено намаление на скоростта във връзка с пълна автоинспекция на всички уреди и системи, а и заради други изследвания - на неутринното с ново поколение телескопи и др. Обстоятелството, че скоростта се намаляваше, откриваше възможност за астронавтите от екипажа, при желание от тяхна страна, да бъдат извадени от състояние на дематериализация и привeдени от йонно-газово към традиционното състояние на съществуване. Астронавтът Тед знаеше, че единствено ще използва тази възможност. Другите се отказаха още когато влизаха в индивидуалните камери на йонните разложители. Вездесъщите компютри услужливо им бяха припомнили, но само Тед записа. Той се усмихна припомняйки си как Главният астрогатор ругаеше всички конструктори имали навремето приумицата да решат да го превръщат в редичка чорбица от йони. Тед продължи по коридора. В централната зала изпита чуството, че не е изминала повече от 1 мин., откакто е напуснал помещението. Обстановката бе точно такава, каквато я беше оставил преди ускорението. Опитното око на Тед вече беше обхванало огромната информация, която изписваше на екраните. Главният компютър разчиташе мислите му и  мигновено изпълняваше желанията му. Това се видя забавно на Тед. Той си поигра известно време да получава отговори на въпросите си. След това, разчитайки мислите му, компютърът поднесе пожеланото музикално приветствие - 23-а симфония от Моцарт. Независимо, че авторът на това съвършено и прекрасно музикално произведение беше живял много отдавна, неговата музика си оставяше най-великото достижение в областта на изкуството. Тед беше отраснал в кристално чиста и толкова дълбока музика. Изключително впечатлен от качествата й, той изпитваше огромна благодарност към великия гений, създал тези шедьоври. Винаги, когато беше свободен, Тед намираше време да послуша Моцарт. Но тази космическа експедиция бе за него начало на един вечен и страшен кошмар - преди полета, в период само от няколко месеца, той бе загубил родителите си. Полярната нощ на скръбта се беше спуснала завинаги над него. Нещастието срина живота му, обрече го на черно страдание и печал. Разбира се, Тед носеше тази  огромна болка скрита дълбоко в сърцето си и безупречно изпълняваше всички свои задължение - както тези на съпруг и баща, така и обществените ангажименти, а също и чисто служебните такива. Всъщност, именно децата и семейството даваха сили на астронавта да понася стоически и мъжествено този черен житейски жребий. Както винаги, когато имаше време, така и сега Тед помисли за своите родители. Светлият лик на майка му изпълваше неговата душа с необикновено ярко и чисто сияние. С огромна признателност той си мислеше за нейната всеотдайност, мъдрост, грижливост, чистота. Дълбоко впечатлен от нейните качества, Тед си каза за пореден път, че в реалния живот единствено тя бе проявявала съвършенството и душевната сила, които откриваше в музиката на Моцарт. В този момент Тед изпита отвратително чувство, че не е сам и че някой хладно, безцеремонно и нагло го наблюдава в гърба. Имаше чувството, че някой беше изсипал ледено студена и лепкава мръсотия по гърба му. Погледът беше пронизващ и тежък. С отвращение Тед потръпна. Астронавтът никога не бе изпитвал по неприятно чувство. Отвращение и безпомощност пред този студен и пронизващ поглед изпълниха душата му. Компютърът беше изписал цял доклад с успокоителна информация. С усилие на волята Тед преодоля животинския страх, който го беше обхванал. Не се обърна, но и не можа да се освободи от зловещото предчувствие, че Неизвестно какво същество се е настанило вътре в залата и го разглежда хладно, безцеремонно и с неясни намерения. Компютърът усърдно и все така светкавично отговаряше на всички въпроси. Уредите сочеха, че на известна дистанция от космолета има нещо, което те не можеха да дефинират точно. То нямаше реални измерение и конкретни граници и не беше непосредствена заплаха. За втори път ледена тръпка пролази по гърба на Тед и гадното чувство на безпомощност и животински страх отново го обзе. Капки пот избиха на лицето му. Съгласно инструкцията трябваше да вдигне останалите. Не се изненада, когато видя, че първи влизат Главният астрогатор и специалистът по безопасност. Сигурността на полета беше свръхгарантирана. Просто нямаше друг изход - щяха да се върнат успешно на Земята. Но... лепкавата тиня скова отново гърба му и прекъсна мисловните анализи на Тед. Шефът на обезопасителните системи се зае веднага с апаратурата. Тед продължаваше да се чувства безпомощно като малко момче на черната дъска, което не си знае урока. Изведнъж Тед усети, че изчезна пронизващият поглед, изчезнаха и пронизващите тръпки по гърба. Почуствали облекчение,другите също споделиха, че са имали усещането, че някой безцеремонно ги наблюдава. "Хайде да лягаме" - бодро обяви Главният специалист по сигурността. И усмихвайки се добави, стрелвайки с поглед Командира"Дано след този случай повече не се обсъжда съкращение на моята бройка в щата".

          Всички се събраха в залата с камерите за дематериализация. Естествено всички бяха в очакване.

     -Е, ще кажа, ще кажа! Той вдигна големите си длани и закрачи бавно: "Вижте, техниката ни е съвършена, но все пак в един технически смисъл, на технократско ниво. Тя просто не е могла да направи творчески връзки. Явно това е чисто човешко качество. Техниката ни е обективна, всемогъща, но не мисли в човешки смисъл, а изпълнява задания и следи параметри. Тук, в този район, са се обособили информационно-йонни образувания. Ще ги нарека такива от информационно йонен тип - информационни молекули, някакви амебки от енергийно молекулярен тип. Те са се нуждаели от външна енергия, за да поддържат статуса си. Започват да се хранят от полетата на нашия космолет и се събират край него. Те са сходни на неутринното от гл.т. на способност да проникват. Влияят на психиката ни и изпитваме тръпки и т.н. А техниката не е реагирала, защото параметрите им на въздействие са безобидни - многократно са по-слаби дори от потоците неутрино. Имам предвид, че през тялото на човека минават трилиони неутрино в секунда, докато те са много по-малко. Строгата логика и симетрия на нашите енергийно полеви и други защити е била благоприятна среда за тях. Като промених параметрите на защитните системи в асиметричен и асинхронен режим на работа, се стигна до хаотично движение на защитните ни полета. Това имаше убийствен ефект върху тези информационно йонни микроструктори и те се разрушиха. На връщане ще продължи изследванията. Може би за в бъдеще ще трябва да разположим системи от спътници за наблюдение - за да ни предпазват от този "енергийно-информационен космически грип". Ще трябва да изследваме защо автоматиката не е открила отрицателното му въздействие върху психиката, как и защо става преходът между информационно полевото към газово йонното състояние на веществото и обратно..."

          Докторът се усмихна, показвайки белите си зъби"Май ще ти трябва и една секретарка..."

          - Може - не му остана длъжен снажният специалист по сигурността и докато ти си падаш само по блондинките, аз ще се справя с всякаква - и то без твоите хапчета! Тъй ще си гукаме под звездите, че няма да иска да се връщаме на кораба след приключване на изследванията!"

          - Тихо, момчета. Хайде! - подкани ги с ръка Главният астрогатор. Всеки се отправи към своето място. В своята каюта-камера Тед погледна към малкия траурен знак, който неизменно носеше на екипа си. Той си помисли с тъга, че след загубите на своите хора, които така ценеше, обичаше и уважаваше няма душевни сили да слуша късните творби на Моцарт. Разтърсващи и драматични те щяха да бъдат изключително тежко бреме за наранената му душа 38 и 40-та симфонии, арията на Тамина пропита със скръб, меланхония и болка, сцената край морето при изпращане на офицерите от "Така драстично над другите, които са или ще композират, но щом си помислеше за някое подобно моцартово произведение и разбираше, че е по-добре да не товари и без това претоварената си душевност. "Нима идващият хаос, който бе съборил Тамино в началото на операта, ще вземе връх? Нима царството на Царицата на нощта ще бъде ежедневие за хората и тяхна съдба? Нима камшикът на Манастатос завинаги ще пляска на главите на всички хора и ще ги обрече на вечно робство и печал? Няма ли да се сложи край на тези раздели и погребения! Ще се намери ли сила, която да възкреси всички мъртви и те да застанат щастливи в прегръдките на своите близки?" - тези въпроси измъчваха Тед не за първи път. Той вярваше, че могъществото на Интродукцията от "Вълшебната флейта", при която Царицата на нощта е прогонена от Царството на доброто, ще отвори вратите на това Вселенско чудо и че то някога ще се случи. Тед все още не знаеше кога и как, но твърдо беше убеден, че човешките усилия ще доведат един ден до Победа. Тогава, след това най-велико събитие в човешката история, Тед би могъл спокойно да слуша и да се възхищава на всичко сътворено от Моцарт - при условие разбира се, че бъдат възкресени всички - заедно с тях и Моцарт и всички негови близки... Тогава драматичните страници от творчеството на Моцарт ще останат като вечна илюстрация на трудните условия, в които са живели някога хората. А прекрасните стрели от младежките моцартови произведение ще прогласяват вечното тържество на силата на човешкия разум и победата на хората над смъртта. Тед бе уверен, че божественият плам на 34-а симфония, прометеевият огън на 31-ва симфония, изумителна мелодичност и съвършенство на всички други моцартови произведение ще прогласят някога тази Победа, на началото на вечния човешки живот и вечното безкрайно човешко щастие.

          Съзнанието на Тед бавно угасваше. Както всеки път в този момент Тед си мислеше за семейството си, за родителите си. Баща му носеше могъща сила и Тед много искаше синовете му да бъдат като своя дядо. Последното нещо, което остана в съзнанието му беше сияйният образ на майка му. Нейният светъл лик му даваше сили и вяра. С нейният светъл лик в съзнанието той щеше да се събуди и да продължи борбата, за да я върне при себе си.