Страховит, толкова реален, сякаш се бе случил. И сега, драги читатели, ще разберете какво причиних на Бри.
Сънят започна така:
Отивах на училище, влязох в класната стая, а там нямаше никой, единствено на чина седеше Бри. Седнах аз до нея, а тя се изправи и тръгна към вратата да излиза, аз реших да я последвам. Вече бяхме излезли от класната стая и единственото нещо, което виждах, беше безкрайния коридор, сякаш никога нямаше да свърши. Подхлъзнах се и паднах. Докато се изправях, видях, че се намирам в женската тоалетна. Не знам как се случи, но така стана. Бри влезна в една от кабинките на тоалетните и се заключи. Водата се пусна, а все още никой не бе излязъл. Почуках на вратата, отворих, но никой нямаше. Затворих кабинката, свих се в ъгъла и започнах да ридая. Никога не бях плакал за момиче. Телефонът ми звънна. Погледнах дисплея и видях, че Бри ми звъни. Вдигнах телефона и казах:
- Да?
- Джерамая, обичам те, помогни ми, в опасност съм.
Изтрих сълзите си и започнах да говоря.
- Къде си? - отговорих с трепкав глас.
- Както тичах и се подхлъзнах от измития под, паднах по очи, но когато се повдигнах, пред очите ми имаше само природа, тя беше черно-бяла. Само кръвта ми беше червена.
- Чакай, как да те намеря?
- Отиди там, където започна всичко.
- Къде, къде? - попита Джерамая, но не получи отговор, защото отсреща глас и не се чуваше.
Той започна да мисли къде може да е започнало "всичко". Отиде в училището, но там нищо не се случи. Накрая се позамисли и започна да тича. Той отиде на алеята, където се прибраха заедно и изведнъж той падна. И се озова пред къщата на
Бри, и някой го упои с лекарство. Когато Джерамая започна да отваря бавно очи, видя, че се намира в стая, която за него бе до болка позната, но в тази стая имаше само стени и нищо друго. Стените бяха меки, абсолютно същите като в лудница. Той бе завързан за едно легло. Цялата тази обстановка го изнервяше. Изведнъж отнякъде се появи прозорец. Оттам се обади мъжки глас и каза:
- Добре дошъл!
Джерамая все още не можеше да отвори напълно очите си, защото блестяха силни прожектори към очите му. Все едно очите му пареха, а зениците му се разграждаха. Устните му бяха пресъхнали, дори не можеше да говори. Но въпреки всичко това той отговори изнемощяло:
- Здравей.
За съжаление, само това можеше да каже, а чрез мимики той поиска и вода, но отсреща нито отговор, нито каквото и да е било.
- Джерамая, аз съм Перфектният домакин, или поне така ме наричат.
- Защо така те наричат? - шептях аз.
- Защото се държа добре с всеки мой гост, а след това бавно и мъчително умира. Но като казах бавно и мъчително, Бри е много красиво и нежно момиче. Кожата ù е като сняг, толкова бяло и в същото време ухаеща на праскови, сигурно не си забелязал. А устните ù същите като на Купидон. Огледай се наоколо, не виждаш ли, намираш се в една стая, в която няма нищо. Спомни си всеки шанс, който изпусна. Да не би да се отказваш от всичките си мечти за щастие?
- От нищо не се отказвам и никога няма да се откажа. Единственото нещо, за което ще боря и съм се борил, е Бри. И нищо няма да ме спре. Дори някакъв психично болен "домакин". Осветлението угасна. Прозорецът изчезна. Останаха само Джерамая и тъмнината. Не виждаше какво се случва около него, и собствените си крайници не виждаше. Единственото, което се чуваше, беше вдишване и издишване. За момент се усмихна, понеже си помисли, че е Бри, и някак си се опита да слезе от кревата, колкото и трудно да беше за него. Изведнъж той почувства една ръка, но когато я сграбчи, той извика:
- ААААААААААААААААА.
И това беше:
Следва продължение...
© Стефан Брус Всички права запазени