Самичък на бумел

                                  Бумел — обясних аз — според мен е пътуване, дълго или

                                  късо, без край; единственото, което му придава определен 

                                  вид, е необходимостта да се върнеш в определен срок в 

                                  точката, от която си тръгнал. Понякога този бумел е из

                                  оживени улици, понякога — през полета и пътеки;

                                 понякога можем да отделим за него часове, понякога —

                                 дни.  Но дали е  дълъг или къс, дали е тук или там, ние все

                                 мислим за наближаващия край. Кимваме и се усмихваме на

                                 мнозина по пътя си, с някои се спираме да поприказваме, а с

                                 малцина вървим за кратко заедно. Било ни е много

                                 интересно, често сме били и малко уморени. Но, общо взето,

                                 сме прекарали приятно и съжаляваме, че бумелът е свършил.

                                                          „Трима на бумел” - Джером К. Джером

   Къде съм бил ли? Къде ли не. Както казал оня, забравих му името, всякъде съм бивал, сам себе си изтърках. Шегувам се, шегувам се, тръгнах да обикалям страната не за да се „изтъркам”, а за да си отпочина и да натрупам душевни запаси. Решил съм местенце да не оставя в тази наша пуста красива България, което да не съм обходил. Представи си само, програмата максимум – да няма град или село, в което да не си ходил, да ги знаеш всички, как и къде са разположени, какви подходи има към тях, с какво се занимават хората, как изглеждат, как говорят. И ако познаваш всичко това, без да правиш разлика – а, това е важно, а това не е, това е забележителност, а онова не е, това е голям град, а пък това е съвсем малко забутано село – започваш да приемаш България като родния си дом, което, като помислиш малко, си е точно тъй, в по-широк и така да се каже, по-висок смисъл.

   Тръгнах на път на десети юли, 10. 07. Докато се движех по магистралата за Шумен, карах съвсем механично, защото този преход съм го минавал много пъти. Мислех си за други работи. Например коя дата сме днес – в отпуска бях от няколко дена и въобще не ми минаваше през ум да следя календара. Сега обаче от нямане какво да правя се опитах да си припомня. И понеже не успях със сигурност, погледнах си естествено часовника. Натиснах копчето за датата, показа ми седем и десет, натиснах го обратно за часа – пак седем и десет. Бре, мама му стара, каква е тая работа! Съвпадение, доста обикновено и все пак от ония, които, като не ги очакваш, ти правят впечатление. То било седем и десет сутринта и в същото време било и десето число на седми месец – ето затуй наблягам на това кога съм тръгнал, иначе кого ли го интересува, чак и на мене ми е напълно безразлично. Другото нещо, което се отличаваше с известен оттенък на новост, беше един билборд. Най-обикновен билборд, от ония, които ти се натрапват на вниманието със стотици, обаче пострадал от нещо, килнат и като че сгърчен от удар. И на тая ръждива прелест се чете надписът „ ... знак за високо качество”. Какво точно е било това с високото качество, не може да се види, защото конструкцията е пречупена и наклонена под голям градус. Обаче съчетанието естествено прави впечатление. Смешното, както казват теоретиците, било в несъответствието, в контраста. Е, да кажеш чак, че съм се залюлял от смях, че съм се превивал и съм се тупал по коленете – не, но все пак забавно е да видиш подобно нещо. И пак във връзка със забавните неща, всеки път, когато наближа Шумен, между края на магистралата и самия град, всеки път се сещам за думите на един шегаджия, който, когато пътувах с него и видя голямата табела „Метан станция”, каза, че сигурно това е място, където верующите мюсюлмани правят метани. Та и тоя път така. Отминах табелата, пак си представих гледката на правещите метани в метан-станцията хора и пак ми стана смешно. Сигурно така ще е до края на живота ми – всеки път, като някоя набила се в главата ти мелодия, да се сещам за същото, минавайки покрай тая прословута метан станция.

   Имаш много възможности да минеш планината. Аз този път се спрях на прохода Омуртаг – Котел. Преди време, когато за пръв и последен път го използвах, ми направи добро впечатление. Не с качествата на пътя – много малко ме интересуват тия неща, а с хубостта на Балкана в тая му част и с хубавата си вода. И сега пак ми стана драго на душата, когато видях познатите стръмни склонове. Пътят под прав ъгъл – аха, като да се вреже в стената пред него, обаче в последния момент прави завой и тя, планинската стена, ти остава от едната или от другата страна. Така горе-долу ми е правило впечатление, че има още един планински път в България, край Клисура. Хубава чешма има близо до Котел. Съвършено пуста местност, наоколо ти се извисява Котленският Балкан, водата студена - струи от чучурите, птичките пеят – какво ти трябва повече. Наплискаш се, сръбнеш си студена балканска водица, поразтъпчеш се, прочетеш надписа над чешмата за това какво е правил Раковски на това място – той нали е от тоя край, според едни от самия Котел, според други от близкото село Раково – и продължиш нататък. Нататък имах три възможности – Котел, Медвен, родното място на най-големия за мен български писател, и Жеравна. Първите две ги изключих, защото вече съм ходил там, и предпочетох третата. Жеравна наистина се оказа хубаво място. Спрях колата в центъра, до кметството, и започнах да разглеждам селото. Духът на автентична българска старина се нарушава от такива като мене и от „атракциите”, които обогатяват местните, а може би и външни хора – някакъв човек с акордеон, свирещ народни песни, и друг един, турист, който го заснима с камерата си, както и семейство, момченцето и момиченцето на което около една кола биваха донатъкмявани в народни носии. Майката и жената-организатор бяха оправили момиченцето и сега донагласяваха навущата на момченцето. Предположих, че след това ще ги заснеме майката или таткото и толкова. Какво повече, няма да се разхождат цял ден с толкова непривичните за тях дрехи. Пък и кой ще им ги даде – деца са, могат да оцапат носиите, могат да ги скъсат. Но така или иначе в сравнение с местата, които обходих след това жеравненските „атракции” бяха най-премерени и безобидни. Всъщност нищо лошо няма в това, което видях. Обиколих селото, очевидно в него се живее много спокойно, независимо от туристическите групи. Нямах специално определена цел, даже и не потърсих родната къща на Йовков. Но на други имаше надписи кои бележити българи са излезли оттам. Особено ми беше драго да видя къщата на Васил Соколски – доктора в Хвърковатата чета, дясната ръка на Бенковски, пленен и обесен от турците, за когото с много симпатия и възхищение говори Захари Стоянов в „Записките”. А до читалището има и паметна плоча, на която са изписани и други бележити жеравненци. Оказа се, че никак не са малко. И ти остави броя – ами качеството! Първостепенен човешки материал. Да се чуди и мае човек как от едно малко планинско село са се появили толкова големи българи. Правилно пишат учените, че Балканът е гръбнакът на българската национална самоличност.

   Сливен се оказа хубав град. Минавал съм много пъти покрай него, но не съм влизал. Я, чакай, казах си, тоя път да се отбия да го разгледам, пък и да хапна нещо. Разгледах го. Хубав, нормален град, доста оживен и с доста нови сгради. Някой си беше казал или написал – видиш ли град, където се строи, хич не му мисли и се заселвай и обратно, видиш ли, че някъде няма нови сгради или строежи, бягай оттам. Та Сливен определено е от първия тип. В този град има бъдеще. Само с хапването не се получи. Бях си втълпил, че ми се яде пица – сочна, непременно сочна, а не твърда, топла, с разни вкусни неща по нея и стичащ се кашкавал, ала по всички места, където потърсих, бяха се свършили. Извратеност! Да си в града с прословутите милинки, пък да търсиш пица. Все едно, пътят е пред мене, да продължим.

   Едва ли има по-неприятен пътен участък от подбалканския път по време на лятото. Двупосочен, свръхнатоварен. Впрочем всеки го знае това нещо, всеки е хабил нерви по него. Затова с истинско облекчение посрещнах качването на магистралата, която, пак много оживена, ме отведе до Пазарджик – оттам бях преценил, че трябва да се спускам полека-лека към Боровец. Първото нещо, което те посреща в Пазарджик, е гледката на затвора. Бях чувал, че там има голям затвор, ала сведението се беше забутало някъде из дълбоките гънки на паметта ми. Затова и се изненадах, когато видях голямата сграда, оградена точно както си му е редът и която отдалече ти казва – аз съм затвор. Впрочем додето се напасне гледката с чутото или четеното, но забравеното, двоумението ти съвсем се разсейва, когато видиш на една от кулите въоръжен полицай. После така и така си влязъл в града, използваш възможността да го разгледаш. И той се оказа хубав град. Равнинен някак си. То и няма как в Тракийската низина. Табелите, както навсякъде другаде, са доста неудобни за транзитни пътници, а пък и аз имам лошия навик да се обърквам с тези неща. Затова спрях до група насядали на сянка цигани да ги попитам за път, а те пък скочиха наведнъж и ме заобградиха. Оказа се, че съм спрял точно до местната хамалска борса и хората веднага ме заразпитваха работници ли търся. Както и да е, упътиха ме, а за да не са капо, както имаше един жаргонен лаф през младите ми години, си изпросиха да ги почерпя с цигари.

   Следващото нещо, което ми направи впечатление, минавайки през тия непознати за мен краища, беше в Белово. Разбира се, производство на тоалетни хартии, салфетки и тям подобни, кой не ги знае тия работи, кой не е гледал рекламите по телевизията. Кому обаче да мине през ум, че те могат да се предлагат покрай пътя, и то толкова изобилно, на сергии през метър-два. Че и стоката е лека, но обемиста – извисяват се големи купове хартиени изделия, на височина, ширина и дълбочина. Все си мислех, че край пътя обикновено се предлагат най-често неща за ядене, всеки край каквото произвежда, праскови в Сливенско, краставички и лук – в Айтоско, дини и пъпеши покрай Любимец, пипер и камби край Шабла. Но че ще видя тоалетна хартия за продан, не ми и минаваше през ума. Впрочем, ако се замисли човек и подходи, така да се каже, диалектически, напълно закономерно – причината и следствието, а-то и я-то на жизнено-хранителния цикъл. Така че приемам сведението и отминавам и Белово.

   Добрах се до Боровец и след известно лутане, характерно за мен, стигнах до центъра, хотел „Ела”. Вниманието ми бе привлечено от голям надпис за цената на нощувката, приемлива за такова място. Настаних се, хубав хотел, препоръчвам го на всички. На следващия ден след хубавата почивка и сладкия сън тръгнах към основната си цел – покоряването на връх Мусала. Попрочетох доста неща предварително и реших да използвам най-популярния маршрут: Боровец – Ястребец, където се качваш с кабинков лифт. След това вървиш по хоризонтален черен автомобилен път до хижа Мусала за към четиридесетина минути. И накрая следва двучасов преход по стръмни каменисти пътеки към самия връх Мусала. На теория хубаво. Качих се с лифта, с първия още, при отварянето му в девет без петнадесет. Хора всякакви. Имаше обаче и малка групичка спортисти с треньора им, към които после ще се върна. От Ястребец поех към хижата, вървях, вървях и я стигнах. Добрах се до нея ту сред студена мъгла, ту под ярко припичащото и прижурящо слънце и подминавайки няколко малко езера. Пътят всъщност наистина е равен и сравнително лек. Почти прав е. От дясната ти страна се извисява планиският скат, а от лява същият се спуска няколкостотин метра надолу. По пътя ме подмина и един, както му казват, високопроходим автомобил. Бдителното ми око забеляза вдясно на няколко метра височина чешма – чешма не от каптаж, а директно хващаща водата от топящите се снежни полета. Още не ми се пиеше, но предположих, че на връщане ще съм здравата ожаднял и тази хубава планинска чешма ще ми дойде добра. Така и стана. Хижата всъщност е доста малка, в съседство има една-две стари сгради, а на малкото равно място сега се строи голяма и хубава сграда. Преди бях краен срещу, така да се каже, оскверняването на девствената природа, но след прехода и преодоляването с лифт на над хиляда метра разлика в надморското равнище, ми дойде друг ум. Намирайки се в удобната кабина, с величествената панорама под теб, наистина можеш да оцениш много високо величието на човешкия труд, изобретателност и воля. Такива стръмнотии, такива каменни сипеи, разломи, долове и пенести водопади – маршрутът на лифта преминава над всичко това и ти с уважение си мислиш за труда на тия, които са изградили съоръжението и са преодолели трудния терен. Та ето че до хижа „Мусала”, в съседство с две вече наистина големи кристално бистри езера се срещнах с точно такива хора, строители, първопроходци, улесняващи такива като мене. Те вече почти са свършили основната работа, но както знае всеки, занимавал се със строежи и ремонти, довършителните дейности са не по-малко трудоемки и отнемащи време. Там един младеж, работник на строящата се голяма нова хубава сграда, ми обясни, че имало два пътя към върха, единият, маркиран с големи дървени пилони, бил много стръмен и труден, вторият, по камънака нагоре, бил труден само в началото, а после ставал по-лесен и всички го предпочитали него. И започнах великото изкачване именно по него. Оказа се голям зор. От височината ли, от липсата на тренинг ли, от десетките хиляди изпушени цигари ли или от обилната вечеря предния ден ми се стори, че някой ми е окачил на краката тежести, като ония, за които казват, че в средновековието ги били използвали специално за мъчение – провисят те вързан за ръцете на някоя греда, на краката ти вържат въпросните тежести, па нека на ставите ти да им е добре. И макар да не носих раница, като че ли някой ме беше натоварил с две торби цимент, от едновремешните, петдесеткилограмовите. Мислиш си, че това ще е само в началото, че после ще ти дойде „второто дишане”, ще свикнеш, чистият въздух ще ти влее сили в мускулите и бодрост в душата, че ще си крачиш нагоре, провиквайки се весело „Айларипи” и пеейки подходящи туристически песни, ала не стана така, както я мислех. И първият признак беше нежеланието ми да пуша. Я чакай, си викам, като се кача с лифта до Ястребец, ще изпуша една цигара. Качих се, но странно – никаква цигара не ми се пушеше. Е, ще повървя, ще се наслаждавам на гледката – долу вляво в неописуема бездна сред скатовете на рилските възвишения, обрасли в тази част с нискостеблена иглолистна растителност, зелени и сиви, прошарени тук-таме от бели снежни петна се извиват две реки по най-живописния начин, по който може да си представи човек – и докато се наслаждавам, казвам, ще си задоволя неприятния навик. Не би. Страстен пушач съм, но този ден не пуших далеч след като се свлякох долу в равнинните части на България. Уникален случай за мен, затова и го отбелязвам. Даже когато съм болен, когато имам висока температура и така нататък, и тогава пуша, макар и малко по-малко. А сега – не. Очевидно височината. Или както пишат запознатите, височинната болест. Наистина, тежка е тая болест, много тежка. Не че не ти достига кислорода, не че се задъхваш, но изпитваш страшна слабост, мускулите на краката ти са като желе, с голямо усилие на волята успяваш да ги накараш да направят следващата крачка. Депресиран си, нищо не ти се прави, задаваш си въпроси за смисъла на начинанието ти – от което си на една крачка от мисълта да се откажеш от него. Ето затуй, казах си после, алпинистите толкова се гордеели със своите, като погледнеш реално, съвършено безсмислено покорени върхове. Да, но ти още не си го покорил своя връх и се бориш със слабостта и нежеланието на проклетите крака да направят поредната крачка нагоре. Ако не воля, то инат не ми липсва, така че – продължих, само дето не на шега се замислих за това, че онова младо момче всъщност се е пошегувало с мен и ме е отпратило по някакъв невъзможно труден маршрут. Та как може тия стръмни каменни разсипи, дето се водят пътека, да са „по-лесният и по-предпочитан” маршрут! Че то, ако не са знаците на маркировката, по абсолютно нищо, не си личи, че е пътека. Чак когато срещнах няколко души, слизащи надолу, ми стана ясно, че наистина е „популярен” този път. И така, драпах нагоре, с все по-голямо и по-голямо усилие на волята. Разбира се, и през ум не ми мина да се откажа, но мисълта, че ще успея да се добера обратно долу рано, ме напусна. Наложи се да почивам и колкото по-напредвах, толкова по-начесто правех почивките. Първоначално присядах на всеки десети знак от маркировката, после на всеки пети, а накрая – на всеки трети. Като си направи сметката човек, че напременно от единия знак трябва да се вижда другият, лесно може да се разбере, че става въпрос за няколко метра нагоре. Няма нищо. Припомних си, за окуражаване, как преди една-две години реших да доплувам до Биволчетата – три-четири малки скални островчета в залива на Арапя. Беше ранна сутрин, бях сам и отначало всичко вървеше добре, но после, честно казано, ме достраша, защото тези скали се оказаха значително по-навътре, отколкото ми се струваше, а морето значително по-неспокойно, но така или иначе преодолях неприятните възпиращи мисли и успях да „покоря” Биволчетата, от което се чувствах много горд. Е, викам си, и сега ще стане така. Уви!

   Тъкмо му хванах цаката, когато започна снежна буря. Първоначално мъглата като да се сгъсти, после заваляха колебливо първите капки дъжд, после все по-уверено и по-уверено, докато го обърна на сняг. Наоколо притъмня страшно, снегът дори не беше и обикновен сняг, а малки ледени топчета, които започнаха като градушка да бият със сила. За капак и загърмя. Едва сега разбрах какво е това планинска буря. Страшна страхотия. Много, ама много бързо биещите болезнено ледени топчета ме направиха вир вода и ми стана страшно студено. Ха тук да се скриеш, ха там да се подслониш – няма. Малко преди това една жена с дъждобран, която слизаше надолу, ми каза, че догоре има поне час – час в нормални условия. Да, но условията съвсем не бяха нормални. Даже, направо казано – страшни. Не на шега човек се замисля в такива моменти за джеклондоновските сюжети, за великото северно мълчание и така нататък. А междувременно дрехите ми, безспорно съвсем неподходящи за планинско изкачване, но все пак топли – яке, дънки, маратонки, подгизнаха съвсем. Усещането, когато нови сантиметри от тялото ти биват обхващани от заледените ти дрехи, е екзотично, но от този сорт екзотика, която ти се ще да я гледаш само на кино. Чак сега ми стана ясно какво е планинска буря, какво е бялата смърт, какъв е смисълът на това, че с планината шега не бивало. Чуваш ги тия работи, четеш, ги, банални и предъвквани са ти, ала, когато опре до теб, разбираш, че са верни. Е, чуй го и от мен – с планината шега не бива. Тривиално, но факт.

   Отказах се. Точно в подножието на върха. Не може да му се отрече, че изглежда внушително – сред тия сиво-черни валма облаци, снежни полета и тътена на гръмотевиците. Поне се заснех двестатина метра под него. След което по най-бързия начин започнах да се спускам. То се оказа по-леко, но доста рисковано. Така наречената пътека изпълнява и ролята на дере, водата и ледените топчета бързо-бързо се събират там и започнах да газя едва ли не до колене. Във всеки случай по-късно, когато се върнах, видях кал до коленете на дънките. Маратонките жвакат, студено ти е отвсякъде, по главата ти болезнено бият ледените парчета. Въобще планински прелести. Хлъзгаво е и два-три пъти почти падам. Най-накрая се добрах до хижата, а то взе че почти престана бурята. И през ум не ми мина да повтарям опита. Даже не се и отбих в хижата, а продължих към станцията на лифта. Тоя път, изтощен и омаломощен от височинната болест, пътят ми се видя далеч по-труден. Единственото хубаво нещо беше, че слънцето се показа. О, благословено и животворящо светило! Не случайно древните са те боготворели. Да усещаш как дрехите ти съхнат върху тялото ти, също е част от планинската екзотика, за която е хубаво да си спомняш впоследствие. Приближих чешмата, вече почти преодолял студените тръпки. Останаха само омаломощаването и гаденето. Нищо не ми се правеше, само ми се пиеше вода. Напих се едно хубаво, покатерен като коза по стръмния скат. От водата изтръпва устата, ръката ти се сковава от студ. Просто невероятно е как една вода може да е толкова студена, без да се е превърнала на лед. И така, добрах се постепенно до лифта, за съжаление пред него има леко възвишение, което обаче съвсем не го преодолявам с лекота. И точно тогава видях групата от тримата спортисти да се връщат тичешком. Чух в началото, още като се качихме като съседи по лифт, единият от тях, към когото другите се обръщаха с почтителното „старши”, да им казва, че до един часа живи-мъртви трябва да са се смъкнали долу. Но въобще и не предположих, че те всъщност смятат да покорят върха и да се върнат - на бегом! А точно така са направили. Като ги видях да тичат по баира нагоре, по камънака, не можах да повярвам на очите си. Аз съм полумъртъв, а те тичат! Че и си приказват, че и се шегуват! Даже на треньора им му се видя малко, та ги отпрати в обратната на лифта посока, където уж се намирал. Смигна ми, че се шегува с тях. А аз замалко не поех подир тях, въпреки че бях почти сигурен за посоката. Какво нещо е да се намираш за пръв път на непознато място.

   Отпуснах се в кабинката на лифта като труп. Тоя път вече нямам никакво желание да гледам красивите места под мен. Подгизнал като сюнгер, с посинели устни и непреодолимо чувство за гадене, директно се отказвам за в бъдеще от подобни авантюри. Ала хайде, да не се заричам. Във всеки случай не се чувствах разочарован. Колкото можах, направих. Ако времето беше малко от малко по-човешко, щях да се добера до върха. Не се опитвам да превръщам успеха или неуспеха при едно подобно начинание, покоряване на връх, в някаква житейска метафора.

   Качих се в колата и поех бързо извън Боровец. На няколко километра извън него спрях  на усамотено място и се преоблякох. Защо не го направих в хотела ли? Защото вече го бях напуснал, бях си предал ключа и само колата ми беше на паркинга. О, какво блаженство е да си в сухи дрехи! Мокрите захвърлих на задната седалка да съхнат, но така и не изсъхнаха няколко дена до завръщането ми. Пътувам, пътувам и все още не ми се пуши, не ми се живее. Чак към два часа следобед се осмелих да си сръбна кафе и запалих първата цигара. Услади ми се и едното, и другото. Едва тогава разбрах, че живвам. Ще се живее, братя!

   Ето че преполових пътешествието си. И така, накъде се бях запътил? А, да, към Мелник. Там, живот и здраве, ще преспя. Пътят не ми е особено интересен, защото вече ми е познат. А пък и все още си ближа раните. Чак към Кресненското дефиле ми се възстановява интересът. Криволиците на Струма и надвисналите скали наистина са твърде живописни. Пътят обаче е много оживен и трябва да се внимава. Всичко се е разбързало към и от Гърция. Аз обаче нямам и най-малкото желание да ходя там. Не и докато не съм обходил надлъж и нашир моята родина. Така или иначе приближавам само на няколко километра от границата. Любопитно и странно е да четеш табели „Драма – 50 км”. Все едно става въпрос за Провадия или Каварна, докъдето максимум за един час можеш да се добереш. Завих към Мелник в късния следобед, подминах две-три села и ето ме и там, в прословутия най-малък град на България. За първи път стъпвам тук. Кое сега – първо настаняването или първо разглеждането? Като практичен човек първо реших да си организирам спането. Пред къщите висят баби и предлагат нощувки. Уговорих си нощувката в почти случайно подбран дом, пак с устата баба пред него, и тръгнах по тясната уличка да обърна колата. Пътят обаче е такъв, че е много трудно да обърнеш, така че си принуден да караш напред и все напред. Най-накрая намерих малко свободно местенце и паркирах. Реших първо да разгледам, а междувременно да се огледам все пак за някое друго място за нощувка. Бабата нещо не ми хареса. И въобще тия баби, ловящи пътници за квартиранти, никога и никъде не са ми харесвали. Нищо патриархално, нищо добродушно няма в тях. Бабишкери по-скоро. Прости – веднага ти заговарят на ти, преценяват те с търговски погледи, и алчни – чуваш ги да шушукат след тебе „Колко му поиска?” или да се разправят за стари неуредени сметки.

    Мелник, че се оказа живописно място, оказа се. Че си заслужава да се види, заслужава си. Прословутите пирамиди – и те са си там. Обаче страшно пренаселено. И коли, и туристи – едно много голямо множество се е наблъскало в този тесен, ограничен периметър и обикаля като затворници по време на задължителната разходка в затворническия двор. Че аз затова ли дойдох тук? Уж тихо място – пък то шумна туристическа атракция. Уж най-малкият град в България – пък толкова хора на едно място не съм виждал от сума ти време. Уж дух на автентична старина – а то новопостроени или строящи се сгради и разни боклуци по сергиите. На кого, моля ви се, му е изтрябвало да си купува корали от Мелник! Или герданчета! Или пиринчени и стъклени „украшения”! Или чорапи и гащи!

Само тук-там се мярка нещо по-местно и характерно – домашно вино, уж де, в пластмасови бутилки. Не, не е от онова, което се било точило в кърпа. Има, разбира се, и запазени къщи и улици и точно към тях ми е насочено вниманието. Улиците са невероятно тесни и невероятно стръмни. Къщите пък са високи, капата да ти падне, като ги оглеждаш. Да се чуди човек, какви ли перипетии са накарали първите жители да се заселят на такова тясно място. И заселили се – заселили се. Ами по-нататък? Убеден съм, че доскоро тук се е живеело спокойно и действително това е бил хубав, малък, автентичен град. Ала туристическият бум от последните години е направил неприятна услуга на Мелник. Сега някои отиват там поради рекламата, но други пък, като мене, точно поради блъсканицата и търговския дух се качват на колите си и се врътват наобратно. Както и направих. Не ми се стои повече тук, не ми се обикаля безсмислено в тясното и претъпкано местенце. Все ще намеря къде да пренощувам.

   Да, а къде всъщност бих могъл да пренощувам? Вече наближава шест часът, скоро ще се мръкне. Я да видим картата. До Гоце Делчев не е далече, пък е големичък град, все ще има хотел. Че и Доспат не е чак толкова далече, там пък със сигурност – нали миналата година бях там, сума ти хотели и мотели има в околностите, около язовира. Само не и към Петрич или към границата! Всичко друго, но не и там!

   Не ми е познат този район, ала тъкмо имах случай да го опозная. Врътнеш по някой третостепенен път, накъдето уж би трябвало да е Гоце Делчев и като се изпречат два необозначени междуселски пътища пред тебе, естествено, че поемаш по грешния. Караш, караш до първото село, там спреш, видиш го кое е то, протегнеш се към картата, от дълго време разтворена на седалката до тебе, и установяваш, че си на грешен път – пак буквално, без никаква метафоричност. Е, викаш си, поне опознаваш родината, за да я обикнеш. Кога друг път ще имаш възможност да видиш село Генерал Тодоров или Кономлади? Пък и вече окончателно си се съвзел от планинската болест, леко ти е на душата, слънчицето топли, но не прижуря, подсвиркаш си и поемаш с пълни гърди радостите на живота. Най-накрая все пак хванах по верния път и поех из южните пазви на Пирин. Пътят на картата е обозначен като Попски преслап, Поповски ливади, но всички местни си му викат по старому Папаз чаир. Почти пусто е. Няма в планината и почти никакви населени места. Само едно село ми се мярна – Пирин, на два километра от главния, условно казано, път. И на въпросното отклонение стоеше голяма табела – къща за гости еди-коя си, с. Пирин, телефон и така нататък. Я да звънна, да видим може ли да се пренощува там – и без това никога не съм ползвал услугите на сравнително новия селски туризъм, разгеле да видим какво е. Звънвам два пъти, обаче никой не вдига. Е, село е, сигурно се е запиляла нанякъде стопанката, ами така и така е наблизо, да идем да видим. Спуснах се по много тесен, много разбит и с твърде много завои път и се добрах до селото. То се намира в дъното на една котловина – не, всъщност котловина е неточно казано, защото предполага наличието поне на малко равно място в подножието на възвишения. А тук няма такова нещо. Все едно някой е взел един гигантски трън и го е забил надълбоко в земята, след това го е извадил, а хората по една или друга причина са решили да се заселят точно в дъното на този бод. Къщите им са една върху друга, стопанските постройки – върху къщите, мегдан почти няма. Къщата за гости е към началото на селцето, личи си отдалеч, нова е, хубава, ала и тя е построена не върху равна земя, а върху четиридесет и пет градусов наклон. Дори е предвидено и малко от оскъдното местенце за паркинг за две коли, има и обор, естествено над нейното равнище. Чуках, блъсках, подвиквах „ало” – няма и няма, никой не отваря. Само чух едно „момент” и възпитано реших да поизчакам. Пак почуках, пад подвикнах – и пак чух въпросното „момент”. Обърнах се да поразпитам, и какво да видя! Две кози излезли в обора и ме гледат, а едната блее. Нейното блеене, ако щете вярвайте, съм взел за човешки глас, за „момент”-а, който ми се счу. Гледаме се известно време с приказливата коза, тя ме съзерцава като някакво чудо на природата. Е, като помислиш реално, така си е. Какво друго, ако не някоя феноменална природна чудесия може да допусне такава грешка – да вземе меченето на козата за думата „момент”. Посмях се, разбира се. И разбира се, над себе си. На кого другиго може да му се случи такава грешка. Както и да е, като видях, че няма никого, качих се в колата и продължих наобратно. За да я обърна обаче, трябваше да продължа напред, до селския магазин, където има малко от малко местенце за маневра. Там са насядали старите и си приказват. Не ще и дума, непознатият субект е за тях твърде любопитна гледка. Изпиват ме с очи, както козата преди малко, уморена от еднообразното си битие.

   За мой късмет се оказа, че съвсем наблизо, на няколко километра, има цял комплекс почивни станции. Отседнах в първата, която ми попадна пред очите – „Тихия кът”. Вътрешен двор, голям, с добре поддържана морава, макар че целият този Папаз чаир е като един грижливо гледан парк, беседки, фонтани и една механа към входа, която ме обезпокои, защото съм си патил от такива механи – легнеш да си починеш, а пияндурниците до среднощ огласят света с грубите си гласища. То пък механата да излезе тиха като музей, а точно почивната станция започна посред нощ да ехти от някаква младежка веселба. Пият и пеят, както е писал поетът. Че и за по-весело започнаха да думкат по някакъв кух съд. „Тихия кът”, как пък не! Чакам да им свърши горивото, чета, чакам, чета – няма и няма. Луд умора няма. Независимо от всичко се наспах добре. Разбира се, след като затворих прозорците и си наврях импровизирани антифони в ушите. Тук ми иде на ума сходната сцена от „До Чикаго и назад” как Алеко и спътниците му отсядат по препоръка в Атлантик сити в някакъв евтиничък хотел. А то като се надомъкнала всякаква съмнителна паплач, изпаднали криминални типове и евтини „демоазели”, като задумкала и там една „веселба”, пишман станали хората от такава „евтиния”. Все едно, станцията не е лоша, бих отседнал повторно там, с надеждата тоя път да случа наистина на тишина. Че и заведението им отваряло още в седем часа сутринта, че и правели шкембе чорба ... Аз обаче съм твърде ранобуден, прекалено, ненормално ранобуден, така че, като си направих сметката колко трябва да се помайвам за една чорба, си сварих набързо кафето – имам си голяма пътническа чаша, специално предназначена за кола, знаеш ги сигурно – и потеглих.

   Гоце Делчев не ми направи особено впечатление. Град като град. Сигурно има местни забележителности и интересни хора, но аз пък нямам време. Тоя ден съм решил да се прибера у дома, а съм на другия край на България. Основен обект – Дяволското гърло и Ягодинската пещера. Обаче за мен са важни и неосновните. Всичко ми е интересно по местата, на които не съм бил. Вглеждам се с интерес в живописната долина на Места и особено – по хората. Въпреки ранния час на полето кипи оживен труд. От двете страни на пътя има много ниви, най-често с тютюн, по-рядко с картофи или царевица. Край всяка нивка спряла кола, да я наречем - среден клас, а стопаните, мъже и жени, усърдно работят. Е, толкова съм чувал за отглеждането на тютюна, за проблемите по изкупуването му, обаче по моя край тютюн съм виждал само в цигарите. А ето че видях „на живо” как се отглежда. Как няма да съм доволен от придобитите знания и впечатления. Долината на Места очевидно е плодородна, но е доста тясна. Скоро се измъквам от нея и навлизам в Западните Родопи. И тук идва и втората изненада. Община Гърмен и Община Сатовча, специално ги запомних, предлагат на пътника край шосето не нещо друго, а камъни. Става въпрос за малки плоски камъни, учените, пък и търговците вече, им викат гнайс. Не са от плочите за настилане на прословутите родопски покриви, а камъни за градеж или, както съм гледал често, за декориране на зидове. Подредени в стифове, както кубиците дърва покрай пътя в града, наистина са много ефектни и най-вероятно много се търсят, защото и предлагането им е много голямо. Буквално на метри една от друга, в продължение на дълго разстояние наблюдавах тези купчини родопски камък. Повечето са с червеникав оттенък, но има и някои особено ефектни, черни, едва ли не като ахат.

   Отбих се и в Доспат, за да го разгледам. Малко преди него обаче спрях до една от многото крайпътни чешми да се напия и да си наточа вода, защото тази чешма беше особено красива, а чучурите й особено мощни. На нея, както и на повечето други, имаше надпис от човек с мохамеданско име – то това с чешмите „за хаир” си е мюсюлманска традиция – който надпис бе очевидно дълго премислян, защото представляваше нещо като изповед на житейско кредо и въобще „философски” по характер. Иначе Доспат като град не е нищо особено. Местността – тя е красива. Само заради нея идват сума ти летовници, в града не видях нито един, очевидно заради ориенталския му вид. Почиващите са се изтеглили край огромния язовир, в гънките на планината, но не и в самия град, където няма какво да ги привлече, освен ако не си падат по минарета и шалвари. Това обаче едва ли ще остане задълго така. Минавам  далеч не за първи път целите Родопи от единия до другия им край и ми прави впечатление, че младите хора все пак захвърлят шалварите и се разбулват. Само бабите държат на своето. Минаваш, става въпрос за Западните, отчасти и за Източните Родопи през някое село и гледаш – фигура на стара баба, до кръста в цветни дънести гащи, на главата було, заграбила някой чувал на гръб, по родопски – цедилник, или внуче, върви по своята работа нанякъде и това като че ли е моментната снимка на този тип родопски села, това като че ли е най-характерният им образ, но всъщност не е така. Набива ти се тая ориенталска чудесия само защото е изключение, изненада за българското и въобще за европейското око. А всъщност далеч повече хора и по тия затънтени села си изглеждат и се носят напълно „по европейски”.

   Пристигнах и до добре познатия ми голям разклон – на едната страна Триград, на другата Девин, на третата Ягодинската пещера. Само че досега винаги съм поемал към Девин, защото съм бързал, а сега най-накрая намерих време и за двете пещери. Предварително трябва да кажа, че в самите пещери не влязох. По ред причини. Така например в Ягодинската пещера се оказа, че се влизало на групи, в определени часове. А аз се добрах дотам точно когато беше влязла едната група, трябваше да чакам дълго време, докато дойде ред за следващата, аз не разполагах с такова време и също така, защото надникнах вътре и установих, че е адски студено. От вчерашната ми мусаленска авантюра дрехите ми не бяха изсъхнали ни на йота, облечен бях по лятному, с къси и прохладни дрешки и си направих сметката, че здраво треперене ще падне, ще се коват клинци, както казва народът, ако вляза по този начин в пещерата. Но основното все пак беше времето. Както и да е, не съжалявам, че отидох дотам, напротив – ще направя всичко възможно да отида пак и пак, защото дори и не бях подозирал за красотата и величествената живописност на тези места, Триградското и Буйновското ждрело, както са ги „завели” географите.

   Пътят минава сред високи и внушителни скални образувания и е тесен, много тесен, като от едната му страна с грохот се носи реката. Пропасти и орлови възвишения. Чувстваш се смазан от величието на гледката и в същото време божествено въздигнат. Никога не съм виждал нещо подобно и не вярвам, че може да има. Тук се натъкнах и на вид път, на който не бях попадал досега и даже не подозирах, че съществува – еднолентов, с насрещно движение. Това е така, защото наистина полезното, равно местенце между огромните скални възвишения и ждрелото на реката е много малко. Чудиш се как изобщо са успели да построят и този път. Някъде скалите се доближават толкова, че светлината се процежда като лъч от фенер, а някъде се и сливат напълно – и там влизаш в тунел. Впрочем през целия преход се чувстваш като в тунел, на някои места скатовете имат обратен наклон, тоест надвиснали са над тебе и по тях се стича вода, която капе върху колата ти. Другаде пък, само като видиш високите скали с пътче като конче, си правиш асоциации с митичните Сцила и Харибда. Впрочем и това е относително казано, защото независимо от дивата и първична мощ на гледката не изпитваш усещането за застрашеност. Не, на всяка цена – отново трябва да посетя тези места. И на тебе горищо ти го препоръчвам.

   Самият Триград е оживено туристическо място. Има много нови сгради – и по-малки, семеен тип хотели, и по-големи. Но не ми привлече вниманието с нещо особено освен със символичната близост между църквата и джамията, буквално на няколко метра. Околностите пък на Ягодинската пещера също са твърде застроени – механи, хотели, вили. Има и сергии, разбира се. Неприятните и развалящи всичко сергии. Все пак един търговски субект се е постарал да внесе елемент на разнообразие, като е изградил над реката до отстрещния бряг съоръжение, по което, опасан в ремъци, подобни на парашутните, се спускаш до отсрещния бряг на реката, право в топлите обятия на една добре изглеждаща кръчма, и го е нарекъл „Тролеят на Тарзан”.

   Със съжаление се разделих с тези неописуемо красиви ждрела и потеглих, вече изпълнил програмата си. Преваля пладне, а още съм далеч-далеч от Варна. Без никакво отбиване реших да се прибирам и да се надявам, че до смрачаване ще успея да го сторя. Спрях само за малко след Широка лъка, където ме привлече една особено хубава беседка за почивка – очевидно скоро направена, с пещ, с чешма и маса и пейки от груб и солиден дървен материал. Но беседката както и да е – беседки ли не съм виждал. По важното е, че тази точно е поставена на една много живописно място над самата Широколъшка река, където тя е особено буйна и красива. И така, под толкова успокояващия шум на реката, под песента на планинските птици, сред свежестта и прохладата на дърветата сядаш, пиеш си кафето от прословутата си пътническа чаша и си пушиш цигарката – еха, нека ти е зле!  

   След кратката и освежителна пауза продължих през Пампорово и Чепеларе към Асеновград и Пловдив, една възможност да огледам и тези два града, в които, може да се каже, още не съм бил „пълноценно”. Из целите огромни Родопи край пътя ти предлагат конфитюри от горски плодове, мед и смилянски боб. На много и много километри от Смилян бобът на крайпътните търговци все си остава „смилянски”. Не съм изкушен. Пък и от търговски спекулации и туристически атракции ми е дошло до гуша. Особено неприятно е край Бачковския манастир. Бях решен да го разгледам, но като видях какво стълпотворение е, какви безкрайни и гъсти редици сергии, какво навалица от хора, се отказах. А уж манастир, усамотение и служба на Бога! Впрочем самите монаси едва ли са виновни. По-скоро се е случило като с Мелник, имам предвид вчерашните ми впечатления. Някой казал – ей, тука няма никого и природата е чудесна – и всичко живо се е юрнало натам. Парадокс! От най-тихо и усамотено подобно място скоро се превръща в шумна туристическа дестинация. И то тъкмо защото по идея няма хора. Не, вече съм опитен. Видя ли реклами за някое „тихо и автентично” място, видя ли големите кафяви крайпътни табели с белите стрелки, вече си знам, че става въпрос за шумно сборище с неприятен спекулативен дух. Слава Богу, красива си е нашата България и достатъчно автентични места има в нея, всъщност всичко извън обхвата на рекламираната и специализирана туристическа автентичност, и все ще намеря какво да посетя и на какво да се наслаждавам.

   Разгледах Асеновград от колата. Бих спрял, но времето ме притиска. То пък се получи така, че надлъж и нашир го обходих няколко пъти, без да искам. Гледам на картата – отклонение към Стара Загора. Я чакай, то оттам ми е по-пряк пътят. Е, хубаво, ала в града няма никакви указания за този път, всички табели ти сочат към Пловдив. Обикалях, търсих, обикалях, търсих, докато изръшках целия Асеновград и го опознах като собствената си махала, пък махнах с ръка и продължих към Пловдив. В Пловдив се случи това, което се и очакваше от мен. Залутах се в града, загубих се, попаднах в някакви кьорсокаци, пък после и в прословутото Столипиново. Как съществуват хора с вграден „компас” в главите! Защо не съм като тия щастливци, ами все се губя навсякъде като шугава овца! Нейсе, чел си за Столипиново, гледал си репортажи за него – все по-друго си е, като сам го обходиш и придобиеш непосредствени впечатления. Че аз нали за това съм тръгнал, да събирам непосредствени впечатления.

   А може би и „грешният” ми маршрут се оказа верен по същество. Защото вместо на безличната магистрала се оказах на стария път за Чирпан и Стара Загора. Защото това е моят роден край. Тук съм се родил, тук съм проходил, тук съм прекарал най-хубавите си години, най-безгрижните, най-ярките. И става въпрос не за самите градове, а за „моето” село. Цялата тази местност има неповторим аромат и вид. Наистина родна земя, която никога не можеш да сбъркаш с която и да е друга. Тук и къщите са различни, и оградите, и хората. Само по моя край правят къщите си с такива тухли, само тук имат портите им такава форма, само тук по оградите задължително има от този вид орнаменти, само тук мъжете носят подобни шапки, само тук средногорските възвишения се гънат в такива меки, красиви, обрасли в дъхави треви и дървета хълмове, само при вида на които нещо те стяга за гърлото и се чувстваш завинаги обречен на тази земя. Тази земя ... Хората от тоя край, моите хора, не са сантиментални, не са по големите приказки. Но съм забелязал – и те винаги се връщат в него. Ако пък не могат, не го забравят. Но се връщат. Намират начини. Известен наш художник, живеещ в Париж – също. Гледах му интервюто, оказа се земляк. С какво вълнение говореше и той за Чирпанско. Тук, казва, ти иде да прегърнеш земята, да се слееш с нея, тя има такъв аромат, такова излъчване на първична животопораждаща сила, която те омагьосва – горе-долу в такъв смисъл му беше изказването. Доловил го е и той, това, което усещам и аз. Само че това усещане може би има сила само за такива като нас – родените там. Не отричам, че родният край има притегателна сила и за други хора, родени по други места. Но не съм сигурен дали действа тази сила толкова интензивно. Като че тези няколко километра не се простират насред Средногорието, а са остров, остров Итака, а ти си един своеобразен Одисей, който винаги се завръща и винаги се чувства спасен.

   Но и тук има места, на които още не съм стъпвал, независимо че съм ходил много. Позната ми е например гигантската каменна следа от копитото на коня на Крали Марко – и тук се е подвизавал тоя легендарен български юнак, поне според старите - но на запад, към Пловдивско, много-много не съм бил. Ето че имам тази възможност. И тук имало голямо тържище – село Плодовитово. Какво име само. Наистина, огромно тържище. И все с плодовете на моя край. Неповторимо ароматни и вкусни. А и хората. Не са алчните и неприятни търговци, предлагащи мед и „смилянски” боб на цени, значително по-високи от тези, за които би си купил стоката им в който и да е магазин, а обикновени производители. Изкарали хубава реколта от необикновено богатия ни край, те я предлагат на умерени, направо ниски цени. Спирам естествено и купувам, което ми хареса. Като че ли най-хубави са малките круши. Ароматни, сочни и сладки. Но особено ароматни. При отворен прозорец дълго не може да изчезне ароматът на хубавия узрял плод.

   Следва отново неприятният участък на подбалканския път. Реших да го посъкратя, като мина през Гурково. Така че стигнах как да е до Нова Загора и се отклоних на север, а то в крайна сметка се оказа, че пътят е затворен и ако искаш да стигнеш до Търново, трябва да се връщаш до Казанлък. Много, ама много неприятно е да бързаш, а да си принуден да караш срещу веднъж навъртения километраж. Все пак пътят поне е по-спокоен, а и успях да разгледам язовир Жребчево от западната му страна – винаги много ми е харесвал с живописните си криволици. Че и две минутки отделих и за Музея на розата, независимо че съм бил там и друг път. Купих си някоя и друга дреболия за спомен и поех през Шипка към Северна България. Тежък проход е Шипченският, но това го знаеш. Само да добавя, че и валеше, което правеше прехода още по-тежък и като че безкраен. Както и да е. Свърши се и туй митарство. Веднъж озовеш ли се в Търново, все едно че си във Варна. За кратък период от време ми се наложи много пъти да ходя и да се връщам до София, едва ли не като професионален куриер, така че оттук нататък следва просто рутината. Край с впечатленията и с новите усещания. Но, както казват нашите любезни съграждани, берекет версин и на това. Кратка, но крайно интензивна почивка, от любимите ми. Дай Боже всекиму.