... Мечтаех да го видя, но не в далечината, а тук до мен. Мечтаех да го прегърна, да го целуна както правех едно време.. Затворих очи..

Изведнъж някой ме докосна по рамото. Това беше той. Хвана лицето ми в дланите си, вгледа се в очите ми..
- Тук съм, мила, тук съм и  няма да си тръгна повече. Тук съм, за да те прегърна, да те целуна да те убедя, че не сънуваш - гледах вцепенена. Чувствах как всяко малко отчупено парченце от сърцето ми бавно отиваше на мястото си. - Хвани ръката ми, моя любима, докосни лицето ми. Аз съм тук и те обичам. Няма да си простя ако те пусна да си отидеш от живота ми отново. Ти си единственото дишащо същество, което кара очите ми да се отварят сутрин. - той хвана ръката ми и я допря до лицето си. Почувствах как парченцата започват по-бързо и по-безболезнено да отиват на мястото си. Държах очите си затворени, докосвах лицето му. Той доближи устните си към моите... още и още и още... още и още когато... 

- О, любима моя, само ако можеше, само ако знаеше...

Отворих очи. Огледах се. Бях сама в снега, сама в онази градина. Пейките бяха затрупани. Погледнах натам, където стоеше той... и него го нямаше. Сълзи се стекоха по бузите ми. Нямаше го. Парченцата рухнаха. Сърцето ми бе разбито... Телефонът ми иззвъня. Беше съобщение.
          "само ако можеше, само ако знаеше..."