5.11.2010 г., 8:48 ч.

Самотата 

  Проза
652 0 4
1 мин за четене
- Усещал ли си я някога - ей така до теб, как те прегръща, става ти топло, не можеш да дишаш, там си е!
- Кое, бе?!
- Как така, кое? - Самотата.
- Е, какво да ù усетя?!
- Прегръдката, милувката, топлината. Да усетиш как топло те обгръща и всичко изчезва, усети го бе, човек, струва си!
- М'да, бе...!
- Не, сериозен съм. Струва си да почувстваш как всичко около теб те отблъсква, как всичко губи значението си, как всичко, за което си си мислел, че се бориш, всъщност е разрушено от желанието за нещо ново, как си изгубил и най-ценното в живота си – дори без да го осъзнаваш! Яко е, честно ти говоря, несравнимо е... Да разбереш, че си най-жалкото същество на планетата в очите на единствения човек, който някога е давал всичко за теб, а сега дори не те поглежда. Трябва да го преживееш това, пожелавам ти го – не искам да съм само аз – толкова разбит.
- Благодаря ти, много мило!!!
- Мило е, разбира се, нали не ти казвам "Умри!"? Съветвам те, как да прогледнеш – правейки най-големите грешки в живо ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Антон Станев Всички права запазени

Предложения
: ??:??