Татяна се огледа в малката хотелска стаичка. Всичко беше прекрасно. Точно така, както си го беше представяла. От полуспуснатите щори се процеждаше едва-едва светлина, тишината бе оглушителна, все едно се намираше на края на света, или извън останалия свят - като на самотен остров на собствената си самота... След час нямаше да бъде сама... Дотогава реши да посети масажистката, вече бе прегледала видовете масажи, за себе си избра релаксиращ, после освежаваща вана и...

Ръцете на масажистката я галеха плавно. Цялото и тяло тръпнеше от удоволствие. Успокояваше сетивата й и същевременно караше да трепти всяка фибра в нея... Спомняше си кога Николай за първи път беше влязъл в кабинета й. Дотогава не бе виждала такъв мъж... не и с такова силно излъчване... Веднага усети привличането в себе си, та нали все пак беше жена... Жена, която отдавна бе забравила женското в себе си, жена, която мечтаеше да бъде любена пламенно, диво, да бъде непокорна, първична, да изживее любовта си със онази страст, която липсваше в живота й... Никога не можа да забрави онова, което бе видяла преди операцията му... Потръпващия член, който непокорно се показваше през пижамата му... Погледа, с който той я гледаше... Бе задържала погледа си за частица от секундата, но никога през цялата си досегашна практика не бе била толкова смутена... През дългите си, самотни нощи образътъ се връщаше и тя мечтаеше... за онази дива, необуздана, непозната страст, която бе усетила в него... Мисълта за това не я оставяше и през деня. Стана замислена, потайна, нищо вече не и носеше предишното удовлетворение... Осъзна, че мечтае само за едно - за него... тръпката от неговите ласки, жаждата да я потопи в море от усещания, във наслада... Когато дойде в кабинета й, с букета червени рози, когато я целуна... Татяна имаше чувството, че изживява своя сън, че не всичко в нейния живот е подредено и планирано... празно... че за първи път в живота си се чувства жива, желана... За първи път в живота си се засрами от себе си, от факта, че сестрата ги видя докато се целуват. Смутена и разколебана, опита да вложи всичките си мисли в работата, в ежедневието си. Не успя. Мисълта за него беше по-силна от всичко. Нощем се мяташе, мечтите и да бъде страстно любена се превръщаха в кошмар, а дните си прекарваше в неясен унес, като зомби. Да, именно, така се чувстваше, непрекъснатото неудовлетворение в младото и женско тяло я караше да живее като в кошмарен сън, да търси изход, без да го намира, да се чувства уморена, дори когато няма от какво.

Потопи се в уханната вана. Невероятно! Тялото й, отпуснато, разнежено, се разгаряше бавно в копнежа за него... за страстните му ласки... Унесена, в мислите си виждаше само едно... две тела... неговото и нейното...

Николай спря по пътя. Добре, че се сети още в града. Влезе в малкото цветарско магазинче и купи всички червени рози. Дори не поиска да му ги опаковат - нямаше нужда. Пристигна по-рано от очакваното в Белвю. Видя колата й, паркирана отвън. Пътьом попита рецепционистката в коя стая е Татяна Тодорова. 205! Бързо изкачи по стълбите, дори не обърна внимание на усмивката й. Да, тя добре знаеше какво ще се случи и къде бърза красивият мъж, с наръч червени рози в ръка... Любов...

Когато почука на вратата, беше останал без дъх. Всичко тътнеше в него, в сърцето му, главата му... Нямаше ни една мисъл за останалия свят - жадуваше да види само нея... да бъде с нея... Татяна отвори вратата по хавлия, изненадана от това, че е подранил. Протегна ръце към розите, усмихвайки се притеснено. Хавлията се разтвори... бавно се смъкна и разкри безупречното и, нежно, женствено тяло... Николай забрави за розите, ръцете му се устремиха към нея... "Татяна..." - успя само да прошепне той... Бяха само двамата... тя и той... и разпръснатите рози около тях...

Когато Татяна отиде да прибере близнаците, имаше чувството, че целият свят ще забележи промяната в нея. Очите и искряха, бузите и още носеха онази руменина, която издайнически говореше за часовете, прекарани в неудържима страст. Да, Николай беше всичко онова, което тя предполагаше. Дори и повече. Никога не бе била по-щастлива, никога не бе предполагала дори, че може да съществува подобна любов. Искаше и се да крещи, да се смее, да танцува, да покаже на целия свят, че тя е една обичана, желана, страстно налюбена жена! Но... въпреки желанията й, тя трябваше да запази живота си, така добре подреден, планиран, изряден. Вече имаше Николай в живота си, имаше любовта му, трябваше да запази самообладание и да успее да балансира скучното си ежедневие с изгарящата страст. Колкото се може по-дълго.

Близнаците не забелязаха нищо. Задълбочени, както винаги, сядайки в колата, продължиха да обсъждат днешните уроци и домашните за утре. Закара ги до дома им. По стълбите срещна свекърва си. Облечена парадно, старата дама отиваше най-вероятно да пие кафе с приятелките си. Поздрави я и тъкмо смяташе да подмине, когато тя я спря :

- Татяна... да не се е случило нещо? Изглеждаш ми страшно променена. Сякаш си спечелила от Тото-то!

- Не, мамо... - опита се да се оправдае Татяна. - Просто много успешен ден в болницата... Успяхме да върнем към живота много тежък пациент, а след успеха се почерпихме...

- Да, Таня... много хубаво... Аз отивам до Фани, ще изгледаме заедно сериала, а като се върна... може би ще поговорим... - продължаваше да я гледа изучаващо свекърва й.

- Добре, мамо, приятно изкарване и целувки за леля Фанче! - Татяна продължи да се изкачва с децата.

Сърцето и заби учестено. Възможно ли е старата да бе забелязала нещо? Не, немислимо, но... каквото и да подозираше, Татяна щеше да отрича упорито... Зае се с домакинските задължения, стараеше се да вложи всичките си мисли в тях и да изхвърли поне за малко цялата еуфория от преживяванията си с Николай от съзнанието си. Но някак натрапчиво мисълта и се въртеше само около това, завръщайки спомена за силното му тяло... здравите ръце... нежните устни, които се впиваха в нея... и цялата му коравина, която я беше накарала да се чувства хиляди пъти на седмото небе... Дойде време за прибирането на малката, Татяна отиде, прибра я, по пътя слушаше веселото и бърборене, смеха, малките весели случици от детската градина и се веселеше заедно с нея. Когато се прибра, завари свекърва си, седнала на масата във всекидневната.

- Седни, Татяна, искам да си поговорим. Като жена с жена. Като майка с майка. - каза сериозно тя.

Татяна набързо отпрати малката в детската стая, да си поиграе. Седна някак примирено на стола срещу свекърва си, сведе поглед и каза :

- Да, мамо, слушам те.

- Първо... искам да те попитам - има ли нещо, което искаш да ми споделиш?

- Не, мамо, не... няма нищо особено...

- Виж сега, мила...Знам, че не винаги съм била добра с теб, но... смятам, че след толкова години си разбрала, че на мен можеш да разчиташ... Независимо от различията ни, ние с теб сме твърде еднакви... На първо място сме майки и като такива държим на доброто на децата си...

- Не те разбирам...

- Дойде време да ти споделя нещо, което дълги години пазех в тайна... Нещо, което криех старателно от мъжа си и сина си... и което не искам той никога да разбира. Можеш ли да ми обещаеш той никога да не научи?

- Да, разбира се, мамо, но... - нещо в сърцето на Татяна и подсказа за какво става въпрос... Вече не гледаше на старата жена като на свой враг, а като на друга жена... вероятно също изстрадала. - Да, слушам те, имаш думата ми, че всичко ще си остане между нас.

- Мила, от години установих, че ти си силна жена, също като мен. Преди да ти разкажа всичко, искам, ако можеш да ми простиш за вмешателството в живота ви... Надявам се, че ще ме разбереш: като майка исках най-доброто за сина си, а вече и за вас...

Татяна кимна мълчаливо, а възрастната жена продължи.

- Когато бях на твоите години... Ти знаеш, с нашите съпрузи... - усети, че и става трудно. - Та, бях млада... като теб. Съпруга си, след раждането на детето, виждах рядко... Помниш как свекърът ти почти не излизаше от "светилището" си... По ония времена беше невъзможно... неморално някак си, тогава никой не говореше за секс, любовта беше забранена тема... Но ти можеш да ме разбереш как съм се чувствала, нали?

Татяна отново кимна. Знак на съгласие. Та тази жена говореше за нейните чувства. Възможно ли е, преди толкова години, тя да е била също така нещастна в брака си, като нея?

- Та... бях вече омъжена за професора, когато намерих истинската си... голямата любов... Старателно пазех в тайна чувствата си, криех срещите ни, но... мила, бях толкова щастлива... Ако не беше той, тогава едва ли щях да издържа на този си живот... Въпреки мнението на обществото, въпреки това, че щях да бъда заклеймена за цял живот... Баща ти така и никога не разбра... Отиде си щастлив, а след няколко години се спомина и другия...

Татяна хвана възрастната жена за ръката. Не можеше да каже нищо, просто виждаше насълзените и очи, и сега я разбираше повече от всякога. Не бе предполагала, че могат някога да бъдат толкова близки. Сега, слушайки я, споменът за Николай сякаш се отдалечи и тя потъна изцяло в болката на старата жена, която тя бе крила старателно от всички, толкова години...

- Исках да ти кажа, мило дете, че въпреки, че съм майка и желая най-доброто за сина си, като жена те разбирам... отдавна те наблюдавам и знаех, вътрешно знаех, че никоя жена не може да издържи на подобен начин на живот. Разбирам те, мила Татяна... не можеш да предположиш как те разбирам. От моя страна няма да срещнеш никакви възражения... дори напротив. Следобеда мислех дълго и исках да ти го кажа... Изживей го, мила, изживей всичко онова, което ти се предлага. Ти си красива, млада, имаш все още възможността. Изживей цялата страст, която, знам, че ти липсва в дома... От мен... ще получиш само помощ и подкрепа, ще се постарая сина ми никога да не научи, той и без това е вглъбен в работата си, също като баща си. Разчитай на мен - това исках да ти кажа... - старата жена се изправи, сълзите и все още напираха в очите.

На излизане прегърна Татяна. Сякаш безгласно те се зарекоха да мълчат и да пазят тяхната малка тайна... Татяна затвори вратата замислена. Шокирана от признания, от неочаквани изживявания, в главата и се блъскаха хиляди мисли... Утрото е по-мъдро от вечерта, каза си тя...

Следва...