Вървеше той - сам, отчаян, нещастен, преклонил глава от безсилие.
Вървеше той - заедно със шепота на стъпките и свистенето на вятъра.
Вървеше той из улицата пуста, покрита с тъмен плащ.
Вървеше той и неочаквано до него се примъкна сянка,
топла бе, вдъхваща надежда, но все пак сянка...
Вървейки той, замисли се и спря.
Дълбоки мисли обземаха духа му неспокоен
за времето, света, живота...
за всичко в този час... сянката, дърветата, улицата мрачна,
може би дори за шепота на стъпките си...
И в миг прозря, че щастие му липсва,
усещайки във себе си една празнота...
на сянката той проговори...