И усещам, че животът изтича от мен. Живецът си тръгва, излива се като река в дъждовен ден. И аз не мога да го спра. Безсилна съм. Няма какво да направя повече.
Усещам как хапчетата се разтварят в корема ми, смесват се с кръвта ми и се разливат из цялото ми тяло, плискат се наоколо както вълните се удрят в брега.
Не чувствам болка, само спокойствие. Знам, че няма да боли. Но все пак усещам нещо като тъмна дупка, която все повече се разширява и поглъща всичко по пътя си, унищожава го. Бум! И изчезва в непрогледен мрак.
В тези последни мигове в ума ми цари подреден хаос. Живота ми върви като филмова лента. Всички хубави и лоши моменти, те са там, непокътнати и цели.
Не знам дали да се смея. Или да плача. Опитвам се, но не издавам звук, а очите ми са сухи. Не ми се смее. Не ми се плаче. Опитвам се да им се ядосам. Все пак заради тях го правя. Но просто не се получава. Облягам се на студените плочки и дълбоко поемам въздух. Причернява ми. Главата ми се върти. Гади ми се.
Сядам на пода и при ...