СБЪДНАТО ЖЕЛАНИЕ

Във връзка с търсене на алтернатива за превозите на товари от и до страните от бившия Съветски Съюз, “Bayerischer Lloyd” AG, Regensburg  реши да проучи какви са възможностите за използване на  водните пътища в този регион. Във връзка с това ръководството поиска и моето мнение.

Обясних на немските си колеги, че в района на бившия Съветски съюз съществуват безброй естествени и изкуствени водни пътища, по които се превозват огромни количества товари, както и че  тази система все още е затворена за чужди кораби. Но независимо от това, както и че през голяма част от времето, поради типичните за района климатични условия, навигацията се спира, не бива да се пренебрегва една  реална и интересна съвместна дейност с руските речни параходства, която не само е възможна, но и препоръчителна.

Така или иначе, накрая се реши се обстановката да се актуализира, като си извършат необходимите проучвания на место. Най-напред в Москва, за да се изяснят съответните законови и други специални нормативи, изисквания и възможности и ако се окаже, че интересът е достатъчно голям, а рискът е в допустимите граници, да се посетят и конкретни параходства, пристанища и т.н.

По попнятни причини, за ръководител на тези проучвания, някои от които след това извършвах сам, бях определен аз. Въпросните проучвания бяха много интересни, но предимно за специалисти, затова тук ще стане въпрос само за едно посещение в Москва и то без много подробности от професионален характер.

Свързах се с Централния научно-изследователски институт по икономика и експлоатация на водния транспорт (ЦНИИЕВТ) в Москва, в който вече бях ходил по друго време и по друг повод.

Срещата беше уточнена, хотелът резервиран, самолетните билети купени и т.н. Другите двама участници – Вернер Цаубцер и Миклош Хортобаги (нашият представител в Будапеща) отлетяха от Мюнхен, а аз от София. Среща в един от хотелите в Лужники.

Пристигнах на летището в Шереметево и оттам с такси до Лужники - на около 60 км. от летището. Попитах шофьора колко ще струва пътуването.

“Вие руснак ли сте?”, попита ме той.

“Не, българин съм”, отговорих му аз.

“Но вие говорите чист руски и ако бяхте казали, че сте руснак, щеше да ви излезе много по-евтино.” с усмивка си призна шофьорът.

Естествено аз не започнах да му обяснявам, че колкото и да струва, разходът няма да остане за моя сметка и отново попитах:

“Все пак трябва да знам предварително.”

“ За Вас специална тарифа - 60 марки.”

“О.К. Благодаря. А ако бях французин, немец или въобще от Запада?

“Пак 60, но в долари.”, поясни шофьорът и отново се усмихна дружески. (Тогава един долар беше някъде към 2.2 ДМ.)

Когато пристигнах в Лужники, вече беше към 16 часа. Оказа се, че това е един огромен комплекс, строен специално за лятната олимпиада през 1980 год, състоящ се от четири почти еднакви огромни подкомплекса, всеки от които има по четири огромни хотела, ресторанти, барове, кабарета, спортни зали, игрища и т.н. Добре че вече знаях, че сме в сектор “В”. След известно лутане, открих точния хотел и от рецепцията разбрах, че моите колеги вече са пристигнали, но преди половин час излезли и  са ми оставили съобщение. От бележката разбрах, че са в дневния бар, като че ли аз щях да ги търся по лавките. Разбира се, че най-напред щях да ги потърся точно в дневния бар. Не се съмнявах, че и те самите без съмнение са били убедени в това, но правилата ни бяха желязни.

Оставих багажа в стаята си и бързо в бара. Моите хора вече се бяха настанили на една малка маса с три стола, отрупана със сельодки, червен хайвер, препечени филийки, масло, половинлитрова заскрежена бутилка студена водка и безалкохолни.

След кратките приветствия, решихме, че няма да е добре, ако оставим водката да се стопли и започнахме наздравиците. Аз се наведох и се загледах под масата.

“Какво става, да не изтърва нещо?”, попита Хортобаги.

“Не, просто исках да видя да не би Вернер, както вече е свикнал, да е тръгнал по пантофи от Регенсбург.”, невинно отговорих аз.

Последва бурен смях.

“За твое сведение, обувките ми са съвсем нови, пък си нося и резервни. Но добре, че ме посети, натоварен съм  да ти предам специални поздравления от нашия скъп колега г-н “Поздрави”.”, обади се Цаубцер, имайки предвид Отто Щам.

Отново смях. Но първото изречение на Цьубцер ме хвърли в расъждения - дали пък не беше видял дупката на мойта обувка по време на съвещанието в Измаил?

Бутилката скоро свърши и Хортобаги веднага извика сервитьорката. Тя беше младо хубаво момиче с минижуп, позволяващ безпроблемно да се видят красивите й стройни крака и с дълбоко деколте на блузката си, от което пък предизвикателно надничаха други прелести. Когато се наведе да вземе празната бутилка, Цаубцер стана разноглед. За минута, новата заскрежена бутилка вече беше на масата.

“Колко плати за таксито?”, попита ме Хортобаги.

“Шейсет”

“Ха-ха. И ние платихме толкова, но бяхме двама. Направил си излишни разходи за “Bayerischer Lloyd”. Лошо, колега, много лошо.”, опита се да се помайтапи Цаубцер.

“Да, но в марки, а вие сте платили в долари. При курс на долара към марката 2.20 излиза, че вие двамата сте тези, които с лека ръка харчат парите на фирмата. Според мен, такива като вас отдавна трябваше да бъдат натирени от компанията.”

Отново смях и викане на момичето да донесе нова чиния с хайвер. Към седем и половина решихме да излезем да се поразходим навън. Цаубцер плати сметката и добави щедър бакшиш на сервитьорката, която за негово голямо удоволствие, не само го погледна  признателно с красивите си сини и т. н. очи, но и направи достатъчно дълбок поклон.

След разходката се настанихме в основния ресторант и вечеряхме богато, придружено с изискани питиета. Цаубцер не преставаше да се чуди как тук може да има толкова хубави момичета.

“Ако платиш и вечерята, утре или други ден ще ти осигурим най-красивито момиче.”, захилен обеща Хортобаги.

“Няма проблем. И без това знаете, че тези пари ще ми бъдат признати като служебен разход.”, също развеселен отговори Вернер.

След вечерята се качихме в стаята на Миклош да уточним програмата за срещата на следващия ден, след което се прибрахме по стаите си.

На другия ден, след като закусихме, точно в 9:00 бяхме в ЦНИИЕВТ. Посрещнаха ни Владимир Григориевич Фомин и Виктор Фьодорович Митин, заместник-директори на института и ни отведоха в една от заседателните зали, свързана с кабинета на главния директор на института и член-кореспондент на руската академия на науките, Станислав Михайлович Пьяных, който след минути сам се появи. Цаубцер и Хортобаги останаха като гръмнати, когато разбраха, че аз вече се познавам добре със всички присъстващи.

Разговорите преминаха на високо професионално ниво и бяха много интересни и за двете страни. Да не говорим, че и двамата ми колеги не можеха да повярват, че Руската федерация разполага с вътрешни водни пътища (плавателни реки и канали), чиято дължина надхвърля 108000 километра. Независимо от това, няма да досаждам на евентуалния четец с подробностите от срещата.

Накрая г-н Пьяных, донесе една бутилка български коняк “Плиска”. Обясни, че  я има от години и сам се чуди как до сега е останала непокътната. Била му подарък от много добър негов приятел българин, но спести името му.

Докато довършвахме бутилката, Фомин доста срамежливо ми довери на ухо, че за съжаление лимитът им за гости вече бил изчерпан, поради което не могат да ни поканят на обяд в реномиран ресторант, както е редно, а пък тяхната столова не подхождала за такива гости.

Казах му( също на ухо) да не се безспокои за това, тъй като ние и без това ще поканим всички присъстващи на обяд, нещо, което и направихме. Пьяных се извини, че има важна среща, за която трябва да се подготви, но не възрази останалите да ни придружат. Помолих Митин да ни заведе в някой хубав ресторант, без да се смущава от цените.

Обядът премина много добре. Разказаха се много весели истории и вицове. Фомин ни съобщи, че на следващия ден на нашата среща ще присъстват и господин Борис Маричев, шеф на отдела за икономически връзки с чужбина по речния транспорт към Министерството на транспорта на Руската федерация, както и г-н Юри Захаров - заместник генерален директор на Кубанското Речно Параходство, към което по време на разговорите бяхме проявили интерес.

След обяда се прибрахме в хотела, взехме по един душ, направихме кратък разбор на срещата, изпратихме телекс до Регенсбург, прехвърлихме въпросите, предвидени за следваща среща и ... в дневния бар, където приветливо ни посрещна красивата сервитьорка, отвеждайки ни до познатата ни вече маса. Когато се настанихме, тя се обърна към Цаубцер с една наистина ослепителна усмивка и попита:

“Какво ще пожелаят господата?”

Явно това много хареса на Вернер, който преди да каже каквото и да било беше изпреварен от Миклош.

“Същото като вчера.”, веднага поръча той.

Програмата се повтаряше, но въпреки това, не ни беше скучно. Още повече, че облеклото на обслужващото ни момиче беше още по-оскъдно, а поклоните, които правеше, предимно пред Цаубцер, бяха по-чести и достатъчно дълбоки. Освен това Миклош разказа куп нови вицове, като не пропусна и “невероятни, но истински” свои приключения, случили ли се едва ли не преди векове.

След това за проветряване на позамъглените си глави, направихме разходка из комплекса и отново в ресторанта. Този път ни настаниха в едно открито сепаре, намиращо се на една площадка, която беше на по-високо ниво от основната зала, така, че можеше да се наблюдава всичко.

Поръчахме вечерята и напитките и се заехме с тяхното унищожаване. Когато вече привършвахме, аз се обърнах към Хортобаги:

“Миклош, ти май забрави какво обеща снощи на Вернер.”

“А, само това не! Бог забравя, Миклош никога. Естествено, за токова нещо Вернер трябва да плати и тази вечеря.”, по еврейски реагира той. Аз и без това бях сигурен, че коренът му е еврейски и вече го бях кръстил “ Der alter Jude” (Старият евреин)

“Да бе. Само голи приказки. Аз ще ви платя и утре, но вие май ще си останете само с приказките.”, доста разстроен се обади Цаубцер и продължи да се възхищава на множеството прекрасни млади жени в ресторанта.

В това време покрай нас мина едно изключително красиво момиче и аз му направих знак. Момичето погледна към залата и след това дойде при нас. Настанихме я между нас с Цаубцер.

“Нина.”, кратко се представи тя, придружено с една очарователна усмивка.

“Вернер”, пръв се представи Цаубцер и продължи на немски: “Ще ни направите ли удоволствие да вечеряте с нас?”

Когато й преведох, Нина дари Цаубцер с брилянтната си усмивка:

“Благодаря, вече съм вечеряла.”

“Тогава какво бихте пийнали?”, не мирясваше Цаубцер.

“Едно кампари-сода и еспресо”, отговори Нина и си взе цигара от поднесения й от Миклош, с елегантен жестот, пакет “Кент”.

Сервитьорът донесе кампарито и ние вдигнахме наздравица за нашето запознанство. След това се обърнах към Нина и попитах:

“Мога ли да Ви попитам нещо?”

“Разбира се, питайте каквото желаете.”

“Чудно ми е какво търси в този ресторант едно такова красиво момиче като Вас и то съвсем само, без да го е страх.”

“Защо съм тук, предполагам, че Ви е ясно, а що се отнася до безстрашието ми, наистина няма от какво да се страхувам.”, отговори тя и после тихо добави:

„Моля това да не го превеждате, но без да прави впечатление, погледнете към масата в десния ъгъл на залата. Двамата мъже са ми охраната и тежко и горко на този, който се опита да ми направи нещо или да не си изпълни уговорката, ако такава се постигне, естествено устно. Те са чеченци, които не прощават на никого.”

Аз вече бях забелязал двамата атлетични млади мъже на масата, още повече, че преди да дойде при нас, тя се обърна точно към тази маса.

Оказа се, че Нина е студентка по международни отношения трети курс. Така поне каза, но аз бях сигурен, че не си измисля. Говореше много добре английски.

“И наистина ли ти харесва това, което правиш?”, попитах я не много етично, преминавайки на ти.

“А какво според теб трябва да върша? Да мизерствам? Докога и защо? Освен това, аз не съм някаква улична проститутка.”

“Разбирам, че ти си от елитните момичета и имаш работа само с богати клиенти. Дано поне тези юнаци от масата ти оставят достатъчно пари.”

“На този въпрос би трябвало да не отговарям. Такива са и дадените ни инструкции. Но на теб мога да кажа, без да го превеждаш на другите. В този хотел сме пет момичета  и тук никой не ни безпокои. Всичко е уредено с персонала на хотела, така че проблеми нямаме. Конкуренция също няма, а и по понятни причини не може да има. Ако се яви някаква самодейка, съдбата й се решава от момчетата. А работа, дал бог. Все пак аз получавам 40% чисто, отделно евентуални бакшиши. Е, имам доста разходи по облекло, наем и др., но ако кажа, че нищо не остава, няма да е вярно.”

Цаубцер започна да се върти неспокойно и аз преминах направо на темата:

“Нина, моят колега много те харесва и с удоволствие би прекарал нощта с теб. Как си с времето?”

“Така ли? Значи ли това, че ти не ме харесваш? Бих предпочела да съм с теб.”

“Харесвам те, но не съм по платената любов и то не заради парите, ако можеш да ме разбереш.”

“Колко жалко. Разбирам те много добре и когато понатрупам пари, наистина ще прекъсна този занаят и усилено ще си търся мъж като теб.”

Какво очарователно момиче и колко умно говори! Истинска прелест!

“Приемам го като комплимент и ти благодаря, но да се върнем на въпроса за тази нощ?”

“Е, цяла нощ едва ли, пък и много скъпо ще му излезе, но ако говорим за час или два, няма проблем.”

”Говориш ли немски?”

“Слабо, но с английския нямам проблем.”

Преведох на Цаубцер това, което го интересуваше, но неговият английски не беше много добър, така че ние с Миклош отвреме навреме трябваше да му помагаме.

Накрая се разбраха, че в единайсет часа Нина ще отиде в стаята на Цаубцер,  след което тя излезе от ресторанта.

Вернер стана много нетърпелив и каза, че е време да си тръгваме.

“Аха, сега следва душ, бръснене, парфюмираме и всички необходими приготовления за момента “Х”.”, не пропусна да се пошегува Миклош. Но това изглежда му се видя малко и прдъължи:

„Да не забравиш да си купиш презервативи, вече ти посочих къде се продават. За предпочитане цветни. И моля ти се без засечки. Ако все пак се получи такова нещо, аз ще ти бъда на разположение, само почукай на стената ( бяха настанени в съседни стаи). Естествено, всичко за твоя сметка.”, не пропусна да отбележи Der alter Jude.

“Стига си дрънкал глупости, Миклош. Вернер ще се представи толкова блестящо, че Нина ще го изпрати чак до летището, даже може да поиска да замине с него.”, опитах се да окуража Цаубцер.

Вернер се усмихна малко смутено и за да не помислим, че нашите закачки го разстройват, добави:

“Спокойно момчета. А ти, Миклош, можеш да спиш съвсем безгрижно, всичко ще бъде на ниво.”

Сутринта аз и Миклош почти едновременно отидохме да закусваме.

“Къде е Цаубцер? Не му ли се обади преди да слезеш?”

“Почуках на вратата и той каза, че слиза.”

Наистина след няколко минути, както винаги елегантен, дойде и Цаубцер. Още преди да седне, Миклош започна разпита:

“Виждаш ми се доста бледичък. Явно тази Нина е ербап момиче. Не ми се сърди, но малко ми е мъчно, че не се наложи да се ползва моята жертвоготовност.”

“Върви по дяволите с твоите задявки, Миклош.”, отговори разстроен той и след кратка пауза добави: „Мацката просто не дойде.”

“Хайдеее, сега пък такава, съвсем неочаквана измислица. Това дето го каза не може да се е случило. Тук никога не се постъпва така със сериозните клиенти.”

“Всякога, никога, но тя наистина не дойде.”, отсече Цаубцер и по начина, по който го каза, ни стана ясно, че говори истината.

“Как може такова нещо?” Ще трябва да подадем контестация.”, започна да се “възмущава” Миклош и едва се сдържаше да не се разкиска.

До рекламации не се стигна, защото точно в този момент дойде Нина и внесе яснота по въпроса.

“Много съжалявам за снощи, но стана така, че по независещи от мен причини, наистина бях възпрепятствана да дойда при вас”, обърна се тя към Вернер на английски и продължи: “Аз обикновено по това време спя, но по изключение станах рано, за да мога да ви видя на закуска и да се извиня. При нас това са изключително редки случаи. Много съжалявам.”

“Заповядай, седни за малко при нас. За твое сведение, колегите заминават утре сутринта, така че ще имаш възможност да се реваншираш.”, обадих се аз и придърпах  стол от съседната маса.

“ Естествено, за  тревогите, които предизвика на нашия колега, ще трябва да отпуснеш и някакъв бонус.”, не пропусна да отбележи Старият евреин.

“Съгласна съм. Договорената цена плюс половин час бонус.”

Цаубцер не само си възвърна естествения цвят на кожата, но и почервеня от вълнение. Навярно мислеше само кога ще стане единайсет часа вечерта, за когато бе уредена срещата и без каквото и да било съмнение, поне според него, стрелките на часовниците внезапно са станали първи мързеливци. Просто се държеше като влюбен ученик.

Разговорите в института минаха много добре. След това обяд, после пак разговори и накрая в хотела. Набързо направихме конспектирано изложение на постигнатото по време на преговорите, взехме по един душ, а след това за кратко в дневния бар, после в ресторанта. Двамата мургави младежи от крайната маса ни махнаха с ръце като на близки приятели.

Вернер хапна от яденето, но каза, че нещо не му се яде. Почакахме до десет часа, след което нетърпеливият любовник полетя към стаята си “да се подготви”. Понеже се чувствахме почти като осиротели, ние с Миклош, навярно „случайно”, попаднахме в кабарето, където програмата току-що бе започнала.

Сигурно тогава не сме имали друг избор. Както и да е, но ако някой си е помислил, че в този случай сме сгрешили, грешката ще бъде само негова.

На сутринта Вернер слезе за закуска с такава сияеща усмивка, каквато нито преди, нито след това, съм виждал на лицето му.

“Разбирам защо Вернер е грейнал като слънце, но ти, Миклош, защо приличаш на човек, изпил бутилка оцет?”, попитах невинно.

Цаубцер веднага се разкикоти, а Старият евреин даде съответните пояснения:

“Как да не съм кисел. Легнах си още в десет и половина снощи, но цяла нощ не съм мигнал. Все се надявах да получа полагаемата ми се комисионната, но не би.”

“Каква комисионна?”, зачуди се Цаубцер.

“Как каква? Вчера ти изкарах такъв хубав бонус, а на теб ти се досвидя да дадеш на другарчето си поне една трета от него. Никак не беще честно. Просто ми се плаче.”

Цаубцер почна да се върти неспокойно на стола си, но бързо разбра, че го будалкаме и тримата избухнахме в смях. На лицето му отново изгря загадъчно щастлива усмива. Може би  си спомняше прекараните с Нина мигове, а може би беше доволен, че желанието му, в което едва ли не беше се вживял, се бе сбъднало. Не знам, а и не го попитах.

След закуската, Вернер и Миклош заминаха за летището, а аз отидох в института за да взема договорените приложения.

След това, вече по славянски, с директора и неговите заместници отидохме в един хубав ресторант и обядът се проточи до късно следобяд. Само Маричев не можа да дойде, но за сметка на това пък вечерта прекарахме само двамата с него. След дневния бар отидохме в кабарето, което представяше новата си програма. Истинска феерия. Маричев направо беше ошашавен и ми се довери, че за пръв път влиза в кабаре. Повярвах му. При тогавашната страшна инфлация на рублата, неговата заплата щеше да му стигне само за една подобна вечер в това кабаре и то без особени екстри.

На другия ден заминах за град Орлов, където трябваше да уредя някои неща. Там също беше много интересно, но то е предмет на друг разказ.