СЦЕНАРИЙ
Доживях да спечеля пари от писателство! Е, не точно пари, но десет литра отлежала сливова ракия, пет големи парцала сланина и едно агне по Гергьовден (след два месеца) са сериозен доход. Необлагаем! Ракията и сланината ги получих авансово, срещу разписка. На това му викали фючърсна сделка. Задачата бе да напиша сценарий.
Събитията се развиха шеметно. Наскоро публикувах в два литературни сайта разказа си „Понякога Господ си прави шегички”. Фантазия на бос крак, пълна измишльотина. Може и да не сте го чели. Разказва се за двама неудачници, които на младини приличали на Бриджит Бардо и Ален Делон. Живеят уж в моето малко градче – самотни и нещастни. Но вместо съдбата да ги събере, да има хепи-енд, като в индийски любовен филм, разказът завършва как синовете им пресичат площада, хванати за ръце, спират под трите смърча, прегръщат се и страстно се целуват. Простотия до шия.
Зимно време отварям фурната на готварската печка, събувам си чорапите, пъхам си краката във фурната и така пиша. Действа ми стимулиращо на мозъка. Не знам на какво се дължи, но ми потичат едни образи и сюжети... Викам им „фантазии на бос крак”. После ми се схваща гърбът, защото стъклото на прозореца е счупено и ми духа отзад, но аз гледам много да не се заседявам.
Фантазия, измишльотина, ама едни известни журналя, от един известен телевизионен канал, да вземат да се вържат и дошли, да търсят Бриджитката, Ален Делон и синовете им. Решили, че това е много интересен случай и ще избият рибата, ако го покажат на уважаемите телевизионни зрители.
Отишли в ресторанта и казали, че търсят Бриджитката и Ален Делон. Барманчето разбрало, че има някаква грешка, но понеже е голям зевзек и с Дончо, който в този момент си пиел ракията с близнаците, постоянно си погаждат номера, рекло: „Бриджитката не я знам къде е, но Ален Делон е онзи красавец, с бялата риза.”
„Здравейте! Може ли да седнем при вас?”
”Заповядайте!”
Щом казали: „Прощавайте, разбрахме, че Вие сте... викат Ви Ален Делон”, Дончо веднага загрял, че тука има някаква тенекия за връзване. Още повече, видял барманчето да се навърта, уж чисти съседната маса, затова отсякъл: „Аз съм Ален Делон.”
„Преди няколко дни, в един литературен сайт...” – започнали да обясняват журналята...
Дончо и компания мълчали и слушали. Накрая един от тях само рекъл за мен: „Този пък кога прописа?”
„Вярно ли е?”
„Вярно е.”
„Искаме да направим документален филм за Вас, Бриджитката и синовете ви. Имате ли нещо против и ще ни съдействате ли да уговорим и останалите!”
Ами сега?! Дончо помълчал, позамислил се... Ей, този е хитър като бременна хлебарка!
„Искате да разголя душата си пред цяла България? – започнал да се вживява Дончо. – Да извадя на показ любовите, омразите, страховете , с които вечер заспивам, а денем ги намятам като ямурлук и бродя с тях по Балкана? Понякога спирам, вдигам глава към небето и вия. Като вълк единак, който си търси глутница или поне един другар. За да не съм сам. За да имам до себе си едно тяло, в което да се притисна и да чувствам как бие сърцето му, да усещам дъха му. Да знам, че съм жив. Че то сега моето е мъртвило.”
Прехапал устни Дончо, избърсал с ръкав бликналите сълзи, подсмъркнал и навел глава.
„Като ви види цяла България, ще намерите своята сродна душа – започнал да го убеждава продуцентът. – Знаете ли колко самотни вълчици вият денем и нощем и няма кой да ги чуе?”
„Ще ми се смеят. Ще стана за резил. Българинът най-обича да се радва на чуждото нещастие. Не, отказвам категорично.”
„Господин Делон – подхванала го репортерката, – убедена съм, че Вашият разказ ще разтърси обществото до основи. Той ще бъде не просто изповед на един истински мъж, а урок по психология на човешките взаимоотношение. Вашият живот трябва да послужи...”
„Мислите, че знаете нещо за моя живот? – прекъснал я Дончо. – Така ли мислите, госпожо?”
„Госпожица!”
„Госпожице! Идея си нямате! Едно ще ви кажа: ако разкажа моя живот пред телевизионните камери, България вече няма да е същата. Хората, до които стигнат думите ми, вече няма да са същите.”
Видял Дончо как на всички им падат ченетата и преценил, че сега е моментът да напусне сцената. Станал и изстрелял финална реплика:
„Оставете си визитките на колегите! Ще размисля. Ще говоря с Бриджитката и синовете. Ако се съгласим да направим филма, това ще ви струва много пари.”
„Колко?” – попитал продуцентът.
Дончо го изгледал пренебрежително и си тръгнал, без повече да продума.
На другата вечер съвещанието продължи до полунощ. Когато ме извикаха, вече бяха водили няколко часа безплодни разговори – Дончо, барманчето и близнаците. Барманчето си има име, но аз му викам така пренебрежително, от омраза, защото преди време ми извъртя много гаден номер. Друг път ще ви разкажа за тази подлост. И близнаците си имат имена, но всички ги знаят Малкия близнак и Големия близнак. Та тези четиримата бяха стигнали само до две важни решения: първо, случаят не е за изпускане и трябва да се спечелят пари, колко – това е друг въпрос; второ, трябва да се действа по сценарий и логично е сценаристът да съм аз. Обясних им за фантазията на бос крак, немедлено се съгласих да напиша сценария, казах си цената и Дончо още по-немедлено я прие. Другите коректно решиха да бъдат само съидейници, без да търсят финансова изгода. Дори положихме клетва над едно евангелие и кръст, с кръстосани над тях пистолет и нож. Евангелието и кръста Големия близнак ги донесе от Девическия манастир. Поп Илия ги дал в услуга, за една вечер, срещу половинка сливова. Пистолетът на Малкия близнак е бутафорен. Механата му е пълна с подобни експонати. Клетвата обаче бе истинска: ”Очите ми да вадят, месата ми да режат, както щат да ме мъчат – нищо няма да издам. Заклех се!” Три пъти се прекръстихме и казахме: „Амин!” Така се били клели на времето бунтовниците преди Априлското въстание.
Не можах да заспя до сутринта, по две причини: първо, тъкмо си легнах и взех да се унасям, синът на Дончо ми донесе ракията и сланината и ме разсъни; второ, започнах да мисля върху сценария и дори ставах няколко пъти, да нахвърлям в тетрадката идеи. Видях, че взе да се развиделява и се наложи да жабна няколко пъти от дамаджаната с ракия. В общи линии сценарият бе готов. Дори имах идеи кои ще са другите актьори. Жабнах още няколко гълтока и заспах щастлив.
Ресторантът бе празен, както винаги, но аз предложих да седнем в ъгъла и с приглушен глас започнах да излагам идеите си.
– Ролята на Бриджитката предлагам да предложим на Графинята.
Петрана Графинята е библиотекарка в Читалището от много години. За да не влизам в подробности, ще кажа само, че отговаря на всички изисквания Освен това е и артистична. Няма пиеса на драм-състава, в която да не е участвала. Не е разведена. Има си мъж, но живеят отделно, той – при майка си , на колибата, тя – със сина си, на Центъра. Не можеш им разбра отношенията.
– Родена е за тази роля! – бе единодушното становище на останалите.
– Трябва обаче да си размените синовете – продължих аз. – Нейният син ще стане твой, Дончо, а твоят – неин. Причината е ясна. Одрали са ви кожите, а в разказа е обратното.
– Верно, бе! Как се сети? – ухили се Барманчето.
– Сега, като се замисля – сподели Малкия Близнак, – Графинята наистина, като млада, приличаше на Бриджит Бардо.
– Че аз да не съм по-грозен от Ален Делон? – направи се на обиден Дончо.
– Господа, моля да не се отплесваме – настоях аз. – Чака ни сериозна работа.
Всички закимаха в знак на съгласие и ме зяпнаха в устата.
– Ако Графинята и синовете ви, Дончо, се съгласят, трябва незабавно да започнем репетиции. За сега само съм нахвърлил грубо идеите за вашите биографии, но до няколко дни ще напиша всичко най-подробно и вие трябва да си научите репликите. Нещо повече, трябва да се вживеете в тези образи. Макар че точно с този момент все още не съм напълно наясно. По Станиславски или по Брехт? Да се вживеете ли в образите, или да ги играете дистанцирано. Това ще решим заедно в процеса на репетициите. Първо трябва да изясним актьорския състав.
Актьорският състав се изясни от раз. Графинята прие с радост, а синовете им казали, че отдавна мечтаят за творческа изява.
Дончо се обади на продуцента, изигра му още едно театро, за да си вдигне още повече акциите, и се разбраха пак да се чуят, за финализиране на сделката.
Реших да не искам допълнително възнаграждение за това, че освен сценарист, ще бъда и режисьор, но групата бе категорична – хонорарът се удвоява, но допълнителното възнаграждение ще получа след успешно приключване на постановката.
Знам всички подробности около сделката, но понеже съм се клел, няма да ви кажа. Сумата, която Дончо договори с журналята, е умопомрачителна. Не коментирам дали е справедливо, но той взе четиридесет процента, Графинята – тридесет, момчетата – по петнадесет. Това не се брои за предателство. Не съм казал истинската сума.
Имахме точно една седмица на разположение за репетиции, а аз реших да променя сценария тотално. Дойде ми друга идея, докато седях с боси крака във фурната и мислех как да ги накарам да играят – по Станиславски или по Брехт. Проблесна като мълния и печката се разбумтя. Открих нов стил в драматургията и актьорската игра – по Миндовски. Аз се казвам Миндо Миндовски и някой ден светът ще изговаря моето име с уважение. Помнете ми думата! Това е нещо ново, революционно! По Миндовски актьорите не се превъплащават, не се вживяват в образите, нито пък изкуствено ги имитират. Актьорите изразяват себе си! Следите ли ми мисълта? Изразяват себе си. Това означава, че авторът познава много добре актьорите; знае им дори и скритите мисли; влязъл е вътре в душичките им и е извадил на показ най-съкровените им чувства. Схванахте ли? Актьорът не играе. Той се разголва, изважда на показ цялата си същност. А? Какво ще кажете? Уникално! Аз съм уникален. Миндо Миндовски! Помнете това име!
Ето за това трябваше да променя сценария. И го направих по блестящ начин.
Но имаше и още нещо. Характерите, човешката природа на Дончо и Графинята ги докарах едно към едно, но събитията, сюжетите бяха измислени на бос крак. Те щяха да им бъдат чужди и можеха да доведат до провал. Отново пъхнах крака във фурната и ме тресна такава трескавица, че скочих и този път без всякакво съмнение, извиках: „Аз съм велик!” Тази идея наистина беше революционна. Хипноза! Хип-но-за! Поставяш актьора под хипноза и му внушаваш, че наистина е преживял картините от сюжета. После дори не е нужно да зубри дословно текста от сценария. Може да разказва със свои думи преживяното. Нарочно не слагам преживяното в кавички, защото той наистина е преживял това, но на сън. И си вярва.
На умението да хипнотизирам ме научи вуйчо, световноизвестният илюзионист Бат Боян. Не сте чували за него? Вие на коя планета живеете? Човекът е обиколил половината Свят. Няма страна на Балканския полуостров, в която да не е продавал кебапчета. Вуйчо е кебапчия. Но да направиш ти от двадесет грама кайма петдесет грама кебапче си е жива магия. Хляб, вода, лук... Какво месят вечер в коритото с вуйна, само те си знаят. А как хипнотизира минувачите и ги кара да се редят на опашка пред скарата му!
Отплеснах се. С Дончо и Петрана работих индивидуално, но момчетата ги карах да лежат заедно, прегърнати на дивана. В петък вечер проведох последния сеанс, в събота пристигна телевизионният екип.
Как точно е протекло интервюто, какво са снимали операторите, какво са орязали и монтирали – не знам, но моите хора хвърлиха бомба в телевизионното предаване на Минджкаров „На барикадата”. Три недели подред техният документален филм „Черните Тоби“ е събирал повече зрители, отколкото световното по футбол. Няколко водещи европейски телевизионни канали са го закупили, а един известен холивудски продуцент… Тук ще спра, защото съм суеверен и както се казва, не искам да чуе Дяволът.
***
Добро утро!
Не можах да мигна тази нощ. От вълнение. Преживях отново и отново сеансите с Бриджитката и Ален Делон, филма, грандиозния успех, отзвука в световните медии, предложението на холивудския продуцент… Горещи вълни ме заливаха, изстрелваха ме в Космоса, представях си бъдещите още по-големи успехи, червени килими, интервюта…
Знаех, че рано или късно това ще се случи. Трябваше да се случи! Заложено ми е генетично. Другите не знаят. И вие не знаете. Нали? Не знаете, че по бащина линия съм потомък на Алексей Толстой, а по майчина – на Александър Дюма. Ето, не сте знаели. От скромност до сега премълчавах този факт. Но е време вече да го разглася. От една страна, това не е важно, защото по-важни са плодовете на моя труд и талант, но от друга, това обяснява моя гений… Не говорете така! Никой нищо не ми е внушавал. Не, не е и самовнушение. Самият факт, че реших да се откажа… Опссс, щях да забравя! Отивам да се обадя по телефона, да не ме чакат на летището. Трябваше да летя за Съединените Американски Щати, за Холивуд, и вероятно личният ми самолет сега е на пистата и подгрява двигателите, но аз взех друго решение. Като се върна ще ви обясня.
Обадих се. В първия момент не ми повярваха. Помислиха, че някой измамник се обажда вместо мен. За проверка, ме попитаха за адреса и други твърде лични неща. Не беше нужно, но им изложих аргументите си. Бяха категорични, че това е най-висша форма на патриотизъм и саможертва в името на Отечеството и Народа.
Не е нужно да ви обяснявам повече. Вече сте се досетили. А и тези възгласи! Народът е изпълнил улиците и площадите и ме зове! Точно така, братя и сестри! Аз съм този. Аз съм този, който ще ви поведе с вдигната и стисната в юмрук десница, с победоностния вик: „След мен! Бог е с нас!“
Защо са ми Оскари и Нобелови награди за литература, когато моите сънародници страдат, стенат, оковани в железни окови.
Чувате ли? Чувате ли тези мощни възгласи: „Мин-до! Мин-до!…“
Отворете прозореца! Те ме викат. Искат да ме видят. Да сляза долу при тях и да ги поведа. И аз искам…
***
Утрото е студено. Поривист вятър извива снежни вихрушки и свисти в оголените корони на дърветата. После временно притихва, проехтява пукот на мразобойна и от клоните на букачките, с шум на смачкани сухи листа, се посипва ситен сняг и пелена забулва пейзажа.
Махала Миндовци е сгушена в гънките на предпланината Черни връх. Разположена е срещу най-високите части на Стара планина. От тук се виждат заоблените, покрити със сняг била и озъбените скалисти хребети на Габровския и Троянския Балкан.
Повечето къщи в това забравено от Бога място отдавна са запустели. Покривите и зидовете – порутени, градините – обрасли.
Но в една от тях има живот. Коминът пуши, а в южната стая свети лампа.
Странно само защо прозорецът ѝ е широко отворен, а крилата му се блъскат в стените и глухо потракват?!
***
Партийният кабинет е тъмен, осветлението – изключено.
Приближава се до прозореца, с два пръста внимателно разтваря щорите и плахо надниква навън. Уплашен се отдръпва. Поколебава се – не е нужно, но спуска дебелите плюшени завеси и в стаята става още по-мрачно. Въпреки това, скандиранията на хората отвън продължават да се чуват все така силно. Кънтят в ушите му, бият в слепоочията… Облива го студена пот. Усеща се, че целият трепери и за успокоение или за що, започва, като диригент, да прикляква, да размахва ръце в такт и отначало тихо, а след това все по-възторжено, да повтаря заедно с тях:
– Ма-фи-я! Ма-фи-я…
© Мильо Велчев Всички права запазени