В НАЧАЛОТО

- Аби? Ставай време е за училище. – събудих се от целувката на мама.
- Още 5 минути, мамо...!
- Хайде, мила. – издърпа ме от леглото.
Бях вече на крак, когато големия ми брат - Джош, влезе в стаята ми. Беше облечен с широката си сива тениска с латински надпис и широки дънки. Косата му беше рошава, но винаги му стоеше сладко. Очите му бяха кръвясали, заради безсънни нощи по дискотеки и купони. Бавно пристъпваше към мен с опияняваща усмивка, която гласеше, че иска нещо. Скръстих ръце и се усмихнах. Прегърнах го и го целунах по бузата.
- Какво ще искаш пак? – ухилих се до уши.
- Нищо! Какво да искам? Освен че си търся слушалките... – погледна ме със своя миловиден поглед.
- Знаех си. На рафта във всекидневната са.
- Мерси. Да те закарам ли до училище?
- Ох, брат-мечта. Не, няма проблем. Ще отида с Рон и Кат.
- Добре, но тогава ще те взема от училище.
- Какво ти става, Джош? Защо си толкова загрижен?
- Нищо, просто се грижа за по-малката си сестричка.
Не мога да кажа, че не се зарадвах да го чуя. Джош винаги ревнуваше от приятелите ми. С него бяхме неразделни и много близки. Постоянно си викахме и крещяхме, но винаги си прощавахме. На него дължа популярността си в училище. Преди да завърши училище, той беше най-популярното и най-желаното момче тук. Животът беше прекрасен. Прегърнах го, отново. Не исках да се отделям от него. Джош заминаваше да учи в друг град. Всеки път, когато го погледнех, винаги си припомнях, че няма да го има. Исках да заплача, да го прегърна и никога да не го пусна. Както и да е... Имах най- готиния брат, за когото всеки си мечтае. Секси, по-голям брат с хубаво мускулесто тяло.
Отидох в банята. Окъпах се и си измих зъбите. Върнах се в стаята си и си облякох бялата рокличка с розово коланче. Накъдрих си косата с машата, гримирах се със светло розови сенки и розов гланц. Приготвих розовата си чанта и се погледнах за последно в огледалото. Изглеждах сладко. Харесвах се. Напръсках се с парфюмчето на брат ми. Обожавах аромата му.
Слязох във всекидневната, където родителите ми се приготвяха за работа. Майка ми оправяше вратовръзката на баща ми, който така и не се научи да си я връзва както трябва. Погледнах ги и се усмихнах. Имах перфектното семейство. Никога не си викахме, винаги се смеехме и колкото и големи да бяха проблемите, които се стоварваха на главите ни, винаги ги приемахме с усмивка. Целунах мама и тате по бузата и излязох от вкъщи.
Рон и Кат ме чакаха пред вкъщи. Качих се в колата и се запътихме към училище. Говорихме си и се смеехме високо. След пет минути вече бяхме на паркинга в училището. Слязохме от колата и закрачихме към входа. Всички ни поздравяваха и ни правеха комплименти ту за косата, ту за облеклото. Това винаги ми вдъхваше самоувереност и самочувствието ми се покачваше, поне до някаква степен.
Първи час имах химия. Седнах на мястото си и прочетох отново урока. Мразех химията, но бях отличничка и не исках да си разваля успеха. Сигурно ще си помислите, че не се отделям от учебниците? Вярно е, уча, не само заради себе си, но и заради родителите ми. Госпожата влезе, както винаги усмихната. Беше с нова прическа - късо подстригана и тъмно изрусена. Макар и да не беше в първа младост, годините не ù личаха. Тя ми беше една от любимките. Целият клас станахме, за да я поздравим с поредното „Добро утро, госпожо!”. Тя започна да изпитва и написа няколко петици и шестици. Започна да преподава урока „Наситени въглеводороди”. Думичка не разбрах, но въпреки това винаги си водих записки.
Часът свърши. Станах от мястото си и се запътих към магазинчето пред училище. Забързах крачка, понеже междучасието беше само десет минути, а аз бях инат и не закусвах сутрин вкъщи. Чаках Кат, която бягаше с всички сили със своите високи токчета.
- Абриел... – извика до болка познат глас зад мен. Беше той - брат ми.
- Джош? – затичах се към него и го прегърнах силно. – Какво те води тук?
- Заминавам... – каза с гузна физиономия.
- Какво?
- Заминавам, Аби. Викат ме по-рано в университета.
Винаги съм мразела този университет, не само защото е далеч и ни разделя, но и беше военен.
- Не. Не. Не. Не... Не може. – прегърнах го. – Не може да ме оставиш тук, сама.
- Аби, татко е получил предложение за работа в друг град и ще заминете в....
- Моля? Няма да замина. НЯМА! – изкрещях. Чувствах как се разпадам отвътре. – Оставам! Тук е всичко, което обичам! Тук са моите приятели!
- Абриел..
- Джош, чуй ме! Няма да замина. Няма да оставя приятелите си и училището. Не искам пак да съм новата ученичка. Тук си намерих истински приятели. Няма да замина. Не ми пука.
Край с междучасието. Кат ме сръчка.
- Аби. Първият звънец удари. Трябва да влизаме в час! – каза тя.
- Ти влез. След малко ще вляза и аз.
- Аби... – Джош продължи. – Трябва да заминеш. Там има същата гимназия. Същата паралелка. Ще си намериш отново приятели. Моля те! Заради мен! Замини с нашите. Моля те!
- Не. Не ме карай. Моля ти се... Моля, моля, моля..
- Абриел. Казах нещо.
- И аз ти казах. НЯМА ДА ЗАМИНА! Ясно!
- Голям инат си. Прави каквото искаш! Писна ми да вървя след теб и да ти се моля постоянно.
Гледах го как с всяка изминала крачка се отдалечава все повече и повече. Седнах на тротоара и заплаках. Не бях плакала от много време. Бях забравила какво е чувството. Бях разбита на парчета. Чувствах се предадена, разочарована. Семейството ми се разпадаше бавно, но сигурно. Не исках да замина. Моето място беше тук. Не исках да го напусна. Принадлежах на това място. Не исках да оставя Кат и Рон. Те бяха най-добрите ми приятели. Разбирах се страхотно с тях. Те бяха моята опора. Можех да си споделям всичко с тях.
Станах, избърсах сълзите си, добре, че спиралата ми не се размаза. Бях объркана, стресирана и разстроена. Как може за петнадесет минути да се разруши едно семейство? Брат ми отива във военен университет, родителите ми заминават в друг град, който така и не исках да знам, а аз исках да остана тук. Тогава си спомних нещо, което татко винаги ми повтаряше „Колкото и големи да са проблемите ти, не навеждай глава, за да не ти падне короната, принцесо.”. Неусетно се усмихнах.
Влязох в час с двадесет и пет минути закъснение. Винаги закъснявах за час по математика. Но и господина беше разбран... не пишеше отсъствия и не се караше. Каза ми да си седна на мястото и го направих. Извадих си учебниците и започнах да решавам задачи, на които не получавах верните отговори. Ядосах се и тръшнах тетрадката на чина. Не можех да се съсредоточа. Зачудих се защо влязох в час... И без това оставаха петнадесет минути до края на часа. Взех си раницата и излязох. Чух зад себе си как господинът ме вика по име, но аз продължих и не се обърнах. Всичко в главата ми беше пълна каша. Не знаех за кое да мисля по-напред.

Прибрах се вкъщи. Цялата къща беше с краката нагоре. Целият багаж беше приготвен, включително и моят. На куфара ми имаше бележка:

  „Казах ти, че трябва да заминеш!”

„Няма!” казах си. Инатът напираше в мен. Взех двата куфара и бавно започнах да се изкачвам по стълбите до втория етаж, където беше моята стая. Отворих вратата и започнах да изваждам дрехите си и да ги прибирам в гардероба. Сложих гримове и дрънкулките си по местата им. Седнах на леглото, уморена след два часа подреждане на стаята ми, докато не осъзнах, че плакатите ми ги няма. Дори и плакатите на любимите ми сериали „Дневниците на вампира”, „Клюкарката”, „Свръхестествено” и „Тийн вълк” бяха свалени. Без тях стените изглеждаха голи и непознати. Взех тиксо и започнах да ги лепя отново. Наслаждавах се на актьорите. Всичките бяха много готини и секси като Пол Уесли, Иън Сомърхолдър, Майкъл Тревино, Стивън Маккуин, Дженсън Eкълс и Джаред Падалеки. Мога да изброявам и още, но лигите ми ще потекат. Усмихнах се широко. Никога не бях лепила толкова много плакати сама.
Чу се тряскането на входната врата. Чуха се мама и татко да се смеят и радват. Чу се брат ми с репликата „Абриел е избягала от училище.”  Клюкар. Колкото и да  го обичах, винаги ме клюкареше на нашите. Оправданието му беше много гадно „Аз съм по-големият ти брат и те клюкаря, за да те защитя от неприятностите”. Чуха се стъпки по стъпалата. Станах, втурнах се към вратата и заключих. Не ги исках в стаята си. Исках да остана сама. Без тях.
- Аби, отвори вратата! – каза татко с твърдия си глас.
- Няма! – изкрещях. – Няма да идвам с вас! Оставете ме тук.
Чу се отключване на вратата ми. Мамка му! Бях забравила, че брат ми има ключ за стаята ми. Седях на леглото с наведена глава. Не исках да виждат сълзите ми. Майка ми влезе първа.
- Аби, погледни ме! – хвана ме за брадичката, но аз се дръпнах. – Аби..
Винаги говореше с този глас - спокоен, мек и толкова опияняващ, че не можеш да не му устоиш. Погледнах я.
- Не искам да замина. Просто не искам!
- Защо? – помилва ме по косата.
- Страх ме е. - казах като избърсах сълзите си с бялата рокля, оставяйки черни следи по нея. - Не искам да оставя приятелите си тук. Тъкмо ги намерих и вие провалихте всичко. – станах и обикалях стаята. – Няма да замина с вас, защото Джош няма да е там. Какво да правя с вас самичка. Вие по цял ден сте на работа, а аз какво ще правя. Никой не харесва новите ученици.
Майка ми погледна баща ми с погледа „Направи нещо!”.
- Не ме карай насила да те изведа от тук! – каза брат ми.
- Хайде! Предизвиквам те! Ще отидем в онзи град, който така и не знам името му, ще кажа, че отивам на училище и после няма да се върна. Ще пътувам на автостоп до тук. И може да имам късмета някой търговец на органи да ме отвлече...
- Пфф.. .Какви са тези драми, сестричке? – прекъсна ме Джош.
Млъкнах. Погледнах майка ми с мили очички, после татко.
- Моля ви!
 - Не!
- Но..
- Не, Абриел!
  - Но, татко..
 - Казах не!
 - Хайде де!
 -Абриел, мисля, че казах нещо!
 - Тате...
- Добре, но ще отговаряш на всяко наше обаждане! Ясно! Ще ти пращаме пари за храна. Няма да плащаш никакви сметки. Ние ще ги оправяме.
Скочих радостна. Запрегръщах ги. Защо бях толкова весела? Оставах тук сама. Сама. Те слязоха долу и натовариха колата. Добре, че брат ми беше готин и ми остави колата си с предупреждението, че ако нещо и се случи, ще ме убие. Така каза и преди, когато ми остави баскетболната си топка, която спуках за по-малко от пет минути. Изпратих ги и влязох в къщата. Бях сама, без никакъв контрол. Трябваше да направя купон, но после се сетих за филма „Проект Х” и се отказах.

    Обаждаха ми се първите два месеца... и толкова. Бяха минали пет месеца, откакто заминаха. Пращаха ми само пари, нито картичка, нито едно обаждане на мобилния, че са добре, нито едно обаждане на домашния. Бях притеснена. Затова реших да им отида на гости. Запалих колата и се запътих към летището. Карах бързо и за един час бях стигнала. Слязох от колата и отидох да попитам кога ще има самолет за Алабама. След два часа разучване ми отговориха, че ще има самолет след дванадесет часа, поради метеорологични причини. Супер. Направо перфектно. Истината беше, че ми липсваха и исках да ги видя. Но повече исках да видя Джош. Беше се стъмнило, когато излязох от сградата. Качих се в колата отново и отидох до бензиностанцията. Чаках десет минути, за да ми върнат рестото. Изнервих се. Днес определено ми беше ден на чакането. Исках да се прибера и да легна в топлото легло. Карах към вкъщи, когато видях нещо красиво, блестящо на небето. Падаше с бясна скорост към земята. Започнах да шофирам по-бързо. Бях любопитна какво е. Докато не се натъкнах на нещо. Прелестно, кърваво. Беше момче. Слязох от колата и забягах към него. То лежеше неподвижно на мократа трева. С всички сили го завлякох до колата. „Само ако знаеше брат ми какво правя, наистина щеше ме убие!” помислих си. Сложих го да легне на задната седалка. Целият му гръб беше на големи кървави рани. Тениската му беше мръсна с кървави петна и разпрана като парцал. Карах право към вкъщи. Паркирах колата в гаража и скочих. Извадих момчето с големи мъки и го затътрих до стаята ми. Проснах го на леглото. Мамка му, тежеше.. Седнах на леглото, за да си поема дъх. Сложих ръка на челото му. Целият гореше. Отидох до банята и напълних едно малко легенче с ледена вода. Взех кърпи и ги потопих в легенчето. Сложих кърпите на лицето му. При допира на студената кърпа с горещата кожа, момчето настръхна.
Чакайки да падне температурата, обикалях из стаята и се погледнах в огледалото. Изправена срещу него, наблюдавах момичето, стоящо срещу мен. Тя изглеждаше толкова млада, красива, жива.. На лицето ù беше изписана тъга, която не позволяваше усмивката ù да се появи, осветлявайки лицето ù. Имаше нещо мрачно в нея, нещо тъмно и мистериозно. Черните ù като смърт дрехи, висящи по тялото ù, прикривайки женските ù извивки. Някога познавах това момиче. Някога имаше усмивка на лицето ù. Тя се усмихваше всеки ден. Беше много щастлива. Дрехите ù бяха светли, предимно розови, както и душата ù. Някога, в миналото, аз бях нея.