Седмица любов


- Вие ли сте с тумора? - изръси нетактично изрусената медицинската сестра, дошла да вземе кръв на Мики. - Ще ви заболи малко.
Малко ли! Сестрата така забоде иглата в ръката на Мики, че спука веднага и без това слабите вени. Мики само скръцна леко със зъби и не издаде възмущението си.
Онази напълни три колби, извади иглата и венага даде памук със спирт на момичето, за да притиска дупчицата. После пак така, както беше влетяла в стаята, изчезна, оставяйки вратата отворена.
Беше към пет следобяд. Предишната вечер Мики постъпи в онкологичното отделение със съмнения за тумор в малкия таз. Това не я притесни. Приемаше нещата философски. Всички ще умрем някой ден, мислеше тя. Ето, най-важното нещо го имам. Дете. Оставила съм, значи, нещо след себе си. Пък може и да не умра от тумора... Никой не знае... Така мислеше Мики и очакваше операцията си на другия ден с малко страх. Все пак е неприятно. А и никога не й бяха оперирали корема... разтъркваше памучето тя. Времето навън беше студено. Октомври дойде с много дъжд. През решетките на високите прозорци едва проникваше оскъдно слънце.
Мики взе една книжка, за да разсее малко и без това натоварения си мозък. По едно време в стаята й влезе млад, цивилен мъж.
- Добър ден, аз ще съм вашият анестезиолог утре, каза той и непринудено седна на леглото, току до бедрото на Мики. - Приятно ми е, д-р Димов.
Мики вдигна поглед от книгата и го погледна в очите. През тялото й мина сякаш двеставолтов ток. Толкова красиви сини очи имаше този мъж. И черна коса. Усмихваше се приятно и на лявата му буза ставаше трапчинка, когато го правеше.
- Кой ви подреди така? - попита доктора и докосна посинялата ръка на Мики. Допирът му беше много приятен. Тръпки побиха Мики. Толкова отдавна не я бяха докосвали така...
- Ами... не казвам - реши да не издава кой беше съсипал вените й.
Докторът заби поглед в нея.
- Питам, защото утре ще трябва да ти сложа система някъде. Но като гледам, май не са ти останали здрави вени на ръцете. Ще се наложи да те боцна във врата, в централен съд.
С една ръка той изви леко главата й и показа къде възнамерява да сложи иглата. На Мики и се прииска тази негова ръка никога да не се маха оттам, и пожела на мига устните му върху врата си.
- Въпроси имаш ли? - попита д-р Димов.
Да, имам... Кога ще те видя пак? Кога ще те докосна? Кога ще те целуна? Кога ще те усетя в мен...
- Не - заекна Мики... - Знам си урока. Това не ми е първата операция.
- Добре, тогава до утре. И не се тревожи. Всичко ще бъде наред - каза доктора и на излизане погледна Мики, но някак различно.
Същата нощ Мики не спа добре. Даже никак. Мислеше си за доктора. Мечтаеше как двамата остават насаме. На тъмно. Как той идва към нея изотзад и я прегръща силно и властно. Повдига косата й и я целува леко по шията, точно в основата на тила. Хваща гърдите й и нежно ги масажира...После я обръща към себе си и страстно я целува... Съблича я... докосва с устни навсякъде и тя трепери в ръцете му. После лягат някъде, няма значение къде, важното е да са в хоризонтално положение, и достига до същността й първо с леки, после с по-силни тласъци...
- Айде... време е за клизма... - същата досадна сестра прекъсна съня на Мики. - Изпий това рициново масло.
Мики стана и направи каквото трябваше. Към седем часа я взеха в операционната. С влюбен поглед потърси доктора. Той беше с маска и само по гласа му позна, че се усмихва.
- Как си? Ще те работим днес, а?
Той я сложи да легне на масата и й се стори, че притиска по-силно отколкото трябва рамене й. Като прегръдка, тайна и невидяна от никого.
- Сега ще ти сложа системата - съобщи той. Мики изобщо не усети болката... После изведъж всичко притъмня.
Като се събуди, главата й щеше да се пръсне. Стомахът й я болеше и й се повръщаше. От време на време затваряше очи и изпадаше в един друг, нереален свят, който се въртеше пред затворените й клепачи като шеметна, шарена въртележка. Първото лице, което видя, когато се съвзе от упойката, беше на доктора.
- Как си? Голям смелчага си... - каза той и нежно я погледна в очите. Мики долови в тях топлина и желание. - Нямаш тумор, само апендикуларен апандесит... И малко повечко гной, но ще се оправиш за има-няма пет-шест дена.
Сълзи опариха очите на Мики. Искам да съм с теб, искам да не си тръгвам оттук. Искам да...
- Благодаря докторе.
- Сега си почивай - усмихна се доктора. - Исках и още нещо да ти кажа... - не успя да прикрие вълнението си той. - Може ли да взема телефона ти, ако нещо... не знам. Може да поискам услуга някой ден - намигна той.
- Да, защо не - каза Мики. - Айде да е утре, или вдругиден. Сега не се чувствам добре още...
- Разбира се. Никъде няма да те пусна да ходиш, преди да имам телефона ти... - каза той нежно, погледна я замечтано и набързо излезе от стаята.
Мики заспа щастлива.

***

- Ало, д-р Димов?
- Ало? Тати е на работа - мутиращ момчешки глас продра телефонната слушалка. - Кой го търси?
Мики затвори без да каже нищо. Ръката й безпомощно се отпусна до пепелника с недогорялата цигара. Дотук беше всичко. Пак несподелена любов. Пак напразни желания. Но какво от това, че е женен и има дете? Да не го е газил влак? Да, но Мики знаеше, че такива връзки не носят щастие, а само раздори и главоболия.
- Може ли сметката, че ми свършва смяната - мляскаше нервно дългокраката, нацапана като Алис Купър сервитьорка. - Два и петдесет.
Мики плати и тръгна през нощния булевард, по чийто напукан гръб се носеха закъснели таксита. Някъде високо в клоните на дърветата птиците сънуваха любов.