Секунда след секунда, минута след минута, а аз все още седя тук с приведена глава и търся някаква опора, някакво начало. Животът ми изигра лоша шега и сега тъна в мъглата на истината и болката, припокриващи се в тъмнината, сякаш са едно. Там -  в тази тъмнина - аз загубих вяра, загубих надежда за живот и сега нищо няма значение, и сега всяко чувство ме прави безсилна да изразя емоцията... Толкова слаба, толкова отегчена от живота, сякаш съм загубила най-ценното, най-скъпото... Сякаш спя дълбоко, непробудно и светлината от утрото се губи някъде там... под облаците... в мъглата...

 И отново завесите спуснати, и отново аз свита в тъмния ъгъл, подтисната от страха... от плашещата светлина на слънчевите лъчи... Мразя себе си и жалкото си съществуване, мразя спомените и следите, които съм оставила у хората, които познавам, мразя представата за моята личност - тоя идеал, който никога не съм била и никога няма да бъда... Омръзна ми да живея по правилата и да бъда „доброто момиче”... Омръзна ми да бъда мразена всеки път, когато обичам... Омръзна ми да бъда това, което не съм... Омръзна ми от лъжи, преструвки и фалшиви усмивки...

 Време е и аз да съм щастлива, време е и аз да тръгна по пътя към радостта... Но ето ме пак тук - сама и неизвестна, отхвърлена, неразбрана... Секунда след секунда, минута след минута...