Тя: "Човеко, бъди достоен за цялата красота, която виждаш и не виждаш!!!"
Той: "Върви по дяволите с тази красота".
* * *
Залезът бе тъжен, наситен със спомени и обещания за утро.
Тишината му бе верна. Пророни сълзи. Нощта ги погълна.
Щурците на звездите запяха. Самодиви в бяло над треви полетяха.
Своя песен подеха... Бе една от онези нощи след тежък полет на съмнения, падения, възход. 
Силуетът на машината се открояваше на лунната светлина. 
Той стоеше на пейката и не помръдваше. Покой. Никой не го чакаше.
* * *
Моторът боботеше приспивно.
Фаровете осветяваха асфалта. Заваля. Натисна газта.
Машината му се подчини. Крайпътните дръвчета летяха край него.
Бе без шлем. Почувства студ. Насрещна кола го заслепи.  Моторът поднесе, заскриптя пясък.  Видя разширените ѝ от ужас очи. Чу вика ѝ:
- Детето! 
Той глупаво се усмихна и промълви:
- Дъщеря ни е жива. Да знаеш колко е пораснала. Прилича на теб.
Червена пелена замъгли съзнанието му и изпадна в блажено състояние.
 - Къде ме зовеш? Към залеза? По прашните друмища? 
   Видя се малко момче.  Беше някакъв празник.  Съседът го заведе на Божурище. Стоя в кабината на самолета с часове. Поглъщаше всяка дума. Картините се сменяха. Бяха студенти. Тя му беше първата. Той за нея също. Родителите им бяха щастливи. Връзката им бе естествено продължение на детството. 
    Над него грееха слънца. Гледаше тялото си отстрани. Бе олекнал Плуваше във въздуха. Бе забавно. Няколко лекари в зелени облекла се суетяха около тялото му. На единия се опита да свали маската.  Ръката му мина през главата на хирурга. Знаеше точно, че тук е операционна. Същата като първия път. Чу да викат давайте още кръв, изпускаме го.
След това усети голямо натоварване и болка.  Потъна в мрак. Заспа.
- Накъде, братле?
Въпросът остана без отговор.
* * *
Отвори очи. Не можеше да говори. Някакъв маркуч беше в устата му. Загуби съзнание.  Позна гласа ѝ. 
 - Нееее. Ти трябва да живееш. - очите ѝ бяха плувнали в сълзи. - Ти си побелял?
  - Ти си така хубава. Не си се променила. Колко години минаха? 
Унесе се  Бяха само двамата. Бе сложил ръка на корема ѝ. Смееше се. 
Хлапето не искаше да помръдне.  Смехът ѝ бе като камбанки. Сложи ръката си върху неговата. То помръдна, получи се съвършена издутина. 
* * *
Минаха месеци. Всеки ден при него идваше момиче. Описваше времето. Тихичко му пееше. Един ден дойде с  цигулка. Отвори калъфа, извади цигулката и допря ръката му до струните. Чу се слабо кресченто. Под клепките зениците се раздвижиха, ръката трепна. 
- Татко, ти се върна!
Заплака без глас. Засвири концерт на Менделсон. 
* * *
Залата беше пълна. Светлините бавно се стопяваха. Остана да свети само сцената. Младата жена притвори очи и засвири концерт за цигулка на Менделсон. Не можеше да сдържи сълзите си.  Току що бе загубила съпруга си.
Навън бе пролет. Вишните цъфтяха. Бели и розови листенца се рееха над земята. В Япония празнуваха сезона на сакурата.