Опитах се да си представя живота като шахматно поле. Бели и черни - както в реалността. Едните печелят, другите губят. Рядко, но все пак има и реми. Равна среща при битки между живота и смъртта, когато не само се чувстваш спечелил, но и се чувстваш победен и така, сякаш нечий живот е бил в твоите ръце, а ти дори не си се постарал.
Като в Шах сме. Царица, даже две. Царе - отново двама. Безброй пешки, които блуждаят из пространството и не могат да направят ход назад. Всяка крачка води до следващите нови, поне пет на брой, а всяка грешка е пагубна за отбора и за играчите, с които си в екип. Офицери - бели, черни. По два, да не са капо, вървящи по диагонал. Никога напред и никога нагоре. Винаги настрани алогично на всякаква симетрия. Кончета - обикалящи плахо по буквата "Г" - отново четири, два бели и два черни. Обикалящи в устрема си да превземат някоя съседна пионка, лутащи се в 64-те квадратчета на шахматната дъска. Да не забравим и топовете, крайните играчи, които ревниво пазят крайните черно-бели квадратчета.
Ето, това е животът на пионките. Това е и нашият живот. Шахматно поле, на което или побеждаваш, или губиш; рядко, почти никога, си реми, но само и единствено по общо желание...                   
                                                                                     21.02.2010