ШЕГИТЕ НА "ВРЕМЕТО"

                                                          (животоописание)

                                                                                                              ПРОДЪЛЖЕНИЕ 1

                                                                   Юни 1959 год.

               Петьо защитава дипломната си работа, оценена с "Отличен". Защитата е оценена с "много добър". Съгласно влязлата в сила нова разпоредба за задължително разпределение на работа, постъпва във "Водпроект" София. С възможност да получи мечтаното от мнозина "софийско жителство". Статутът му е "Стажант инженер", с месечна заплата 60 лева. 25 от тях дава за наема на квартирата и преживява с оставащите около левче на ден! Живот на млад специалист във Столицата, с малко повече от левче на ден! С което може да си купи цели седем типови хляба и нищо друго! "Стандарт" на сегашен пенсионер на социална пенсия...

               Среща се с колеги, разпределени и работещи в "провинцията" и от тях научава, че те са назначени на редовни длъжности със двойна заплата. Защо да мизерствува в столицата? Отива при Директора на "Водпроект" инж. Къдринов и го моли да го освободи от "задължителното разпределение". След първоначален отказ и опит да го задържи (инж. Къдринов беше от съседното на Кричим, село Куртово Конаре!), го освобождава и той отива на работа при двамата си колеги в гр. Михайловград (сега Монтана). Център на новообразувания Михайловградски окръг. Там търсеха специалисти като топъл хляб! А и Михайловградските моми налитаха с мерак на тях! Беше "Ръководител група" за проектиране на хидромелиоративни обекти, с двойно по-голяма заплата. Проектираше малки земнонасипни язовирни стени, напоителни помени станции и напоителни канали, които ТКЗС-тата строяха , но много рядко дострояваха. Същите, които при "Демокрацията" държавата остави без собственици и поддръжка. С недовършени преливници и липса на поддържане, те причиниха много беди и щети на земеделски площи и населени места, разположени под тях. Един от тях беше и язовир Сливовик.

Той беше  проектиран и построен или по-скоро "недостроен" преди моето идване в Михайловград.

               Беше 31 октомври 1959 или 1960 година. Костюмиран в габардинен костюм, с лачени обувки и вратовръзка, навлякох отгоре дъждобрана. В дъжда тръгнах към къщата, в която щях да бъда на "соаре". В компанията на приятелите и дами от града. В разгара на веселбата и танците някой позвъня упорито на вратата. Домакините отвориха. Млад мъж на моите години влезе и попита:

          - Търся човек на име инженер Петър Петров.

          - Да! Аз съм.

          - Началникът на окръжното управление на МВР ме изпрати да Ви намеря и да Ви закарам при него.

               Първата мисъл, която ми мина през главата, беше къде може да съм сгазил лука, та да ме търсят от милицията? Колегата и добър приятел инж. Пенчо Георгиев ми беше разказвал как заради една банкнота от един долар с автограф е прекарал нощта на разпит в милицията . В Куба на власт беше дошъл Фидел Кастро, който вече беше отворил ръце за братска прегръдка със соцстраните. Ние, обаче, продължавахме да бъдем резервирани. Все пак "американци"! Пенчо, влизайки в ресторанта, случайно заварва кубинска делегация. И  понеже е "контактен", започва жестомимичен разговор със закачлива мулатка. На раздяла тя му дава еднодоларова банкнота с автограф. Заради това "прегрешение" дежурен милиционер пред вратата го арестува и Пенчо прекарва нощта в милицията на разпит. Да каже какво е говорил на кубинката и защо е взел от нея "долари". Обяснението, че не знае испански и нищо не е говорил, не било достатъчно. Конфискували му "западната валута" и го пуснали на сутринта.

               Градът не е голям, скоро слязох от джипа и влязох при Началника. Млад специалист като нас. Приятелски му викахме Цеко Милиционера.

          - Незабавно трябва да идем на язовир Сливовик. Има наводнение, язовирът е пълен и е пред преливане. Да мислим какво може да се направи!

          - С костюм, вратовръзка и лачени обувки? 

          - Нямаме време да се бавим!

               Джипът изпълзява на короната на земнонасипната язовирна стена, строена от ТКЗС. Водното ниво на най-критичните места е на 20-30 см. под короната на стената. Преливникът, който трябва да проведе високата вълна, както предполагах, не е изкопан. Цеко ме пита:

          - Сега какво можем да направим?

          - Сега вече, с много усилия, почти нищо!

Все пак, наредих вместо да насипват и разпиляват  пръста върху короната на стената, да пълнят чували и да ги редят на най-критичните места. И група, която да се опита да прокопае някаква канавка на мястото на неизкопания преливник. Беше среднощ, дъждът продължаваше да вали, над водата висяха гъсти облаци. Нивото продължаваше да се покачва. А на стотина-двеста метра под стената бяха последните къщи на село Сливовик. За щастие, хората и животните от ниските места бяха изселени. На зазоряване отправих тревожен поглед на изток, към опашката на язовира. Облаците се бяха разкъсали. Скоро и дъждът престана. Природата, която винаги обвинявахме, без да си дадем сметка, че виновни сме си само ние, хората, се беше смилила. Водата достигна преградата от пълните с пръст чували, но не успя да прелее. Селото остана. Земеделската земя не беше залята.

             Беше първи ноември! Погледнах наплескания с кал габардинов панталон и окаляните лачени обувки, усмихнах се на Изгрева и си казах: Честит рожден ден, другарю инженер!

                                                                                                 ПРОДЪЛЖЪЛЖАВА