Слушах бавната монотонна музика, припомняйки си всеки момент сякаш беше вчера, сякаш само преди един миг бях най-щастливият човек на света. Нежното ухание на лавандула и допирът на копринената кожа по моята ръка, всеки един атом от моето тяло изпитваше нуждата да бъде докосвано, дълбоко и чувствено. Намирах себе си в един свят на илюзии и сънища, не живеех, просто съществувах. За нея.
Събуждам се от съня, но виждам себе си в една илюзорна реалност. Миризма на безкрайни нощи, на безмълвни целувки, на топли прегръдки. Без нея.
Не ми разказвай колко е красива луната, опиши ми блясъкът на счупеното огледало – шепнеше гласът ù всяка нощ, а гласът ù толкова отдавна беше заглъхнал в спомените ми. Сега ги нямаше нейните студени ръце, които сякаш замразяваха съзнанието ми, няма ги червените й устни, които изпиваха животът ми. Но как да забравя тези ръце, които ме научиха какво е любов? С нея…
6 степени на разделението…
В първата... счупеното ми сърце.
Втората бавно ме уби.
И до три светът ми на ...