“Happiness could be yours. Absently.”

Сивите бездни в очите (му) шеметно тичат по струните ù от заешки черва, с които преди цяла вечност аз изсвирих света.

Гледах го. Не виждах. Ненавиждах го. Горях. Прелюбодействах с усмивката му. И я претворих в своя. Мразех се, защото исках да бъда щастлива. А никой не вярваше, че аз държа този свят. След мен само Смях. Дивият циничен, анемичен Смях, който дере и оре като някоя изтъркана, прогнила диканя лицето ми.

Няма да спра.

Никога няма да спра да се смея. 

Ужасният смях гъделичка покорените ми с кожен камшик възпалени зеници. От напрежението изведнъж склерата ми излита в пространството, а дори нямам време да заплача.

Трябва да изсвиря проклетия свят отново. Имам нужда. А нещо толкова невинно и сприхаво стиска и пречи.

Дишам ли?

Или просто мърдам гърдите си равномерно в някакъв туморен такт. Понякога... Желая злото на дробовете си.

Не защото действително го желая и съм покълнала с мисълта да се самоубия и не защото тази химера е пропълзяла в малкото ми мозъче, с катафална табелка “Довърши се”.

Напротив.

Защото докато не изсвиря света си, аз не съм тук.

И никога не ме е имало. Или винаги ме е нямало.

Нямам противоестествени въздишки.

Както не съществуват и симулирани оргазми.

Затова мога да желая злото на всяка една част от мен. Мога да желая злото на каквото си поискам.

Защото докато ме няма, съм неуязвима.

Знам какво си мислите.

Нелепо е да съм щастлива, когато всичко живо се е покрило с пръст и чака ().

Но съм.

И е нелепо да мислите точно това. Точно за мен.

Та Тя е пред вас! Тя е тук. Съвсем близо до вас е. Като че ли, ако протегнете дъха си, ще я целунете.

На крайчеца на най-добре платените ми надежди  стои една проститутка и чака някой да я купи. Тя не продава тялото си, защото няма такова. Не продава гърдите си, защото няма такива. Не продава и износените си дрехи, просто защото ги няма. Продава надеждите ми. А вие имате нужда точно от тях. За мен това е прекрасно. Защото точно тогава и единствено тогава аз мога да изляза от кожата си и да целувам проклетите сиви бездни в очите му до припадък.

Обожавам я. Тя е толкова любезна, чаровна, магнетична, омагьосваща и дяволита, че никой не може да откаже гмурването в дванадесетчасовия ù ... разкрачен ден. Хората отчаяно искат това. Някой да им роди надежда.

Но тя не чака този никой, който просто ще купи поредната.

Тя иска онзи някой. Онзи, когото обича.

Със сивите бездни в очите. Който няма да има нужда от нищо. Който шеметно ще тича по заешките струни на безплътието ù и ще дави всички надежди в онова почерняло море от страст. Тя иска точно това. Иска да стане черно бяла и зависима от пришпорения бяг на сивото. Защото цветовете отдавна са толкова безчувствени и някак отеснели за всичко.

Черно. Бяло. Валс.

Дишам ли?

Или просто това сляпо момиче се е превърнало в мен. Или просто сивите бездни в очите (му) са засмукали всички тихи пулсации на току що родената дъга. Далтонистично ми се прииска да се срежа на две.

Черно. Бяло. По средата валс.

Дишам. И тази вървежна проститука кротко почива на крайчеца на надежата.

Не дишам. И Тя трескаво изработва света обичайки, за да изляза отново от себе си. Сивите бездни в очите (му) изтръгват заешките ù струни. Те ми акомпанират с някакво възбуждащо жужукане, докато аз отново изсвирвам света. И ето! Новият свят чака в леглото ми. Черен и бял. И красив както никога.

Знам какво си мислите.

Нелепо е да свиря свят, когато всичко живо се е покрило с пръст и чака ().

Смъртта си.

Нелепо е да съм щастлива.

Знам.