ЩЕ ДОЖИВЕЕМ ЛИ, ДНЕВНИЧЕ?
(1)
ДАКАТА
Мислите ми летят към едно местенце в България. Частичка от Рая. Така винаги си представям онова кътче в планината, на юг от Велинград, на върха, където снегът не свършва никога и където зарових моя половин живот, младежките ми години, а когато ме натисне носталгия за нещо красиво, неповторимо и невъзвратимо, аз отново съм там. Тези тридесет и осем години не са минали и времето е спряло. Като че не са побелели косите ми, не се е наляло тялото ми, а времето не е набраздило лицето ми! За душата...за нея не става дума, тя е погубена. Има ли я, няма ли я...не знам, щом вече не мога да се радвам на щастливите моменти!
Чуждата страна и емигрантството е прибавило в списъка на мъртви души на Плюшкин още една такава...в мое лице.
Спомням си как някога пеехме една песен по обектите на Белмекен, без да влагаме нищо в думите:
Време, мое време, ти летиш без жал
И помиташ всичко с мъка и печал
Така ми се говори с някого!..Сега, през нощта! Устата ми е залепнала да ...