Ирник

Защо се раждаме и защо въобще съществуваме? Вероятно хората изпаднали в най-дълбоката дупка на отчаянието си започват да се замислят над въпроси като тези. Сигурно си мислят, че не съществува по-силна болка от тяхната, че щом като им се случват тъй ужасни неща са прокълнати или пък просто им липсва достатъчно късмет, за да се измъкнат от затвора на безнадеждността.

Пред мен никога не е стоял въпросът кой съм и каква е целта на живота ми. Зная, че щом съм роден на този свят е нужно да бъда такъв, какъвто вярвам че съм. Моята битка е само мъничка частица от вечната борба на човечеството, но въпреки нищожността си съм се заклел да я доведа до край. До финала, след който всички мои братя и сестри най-сетне ще живеят достоен живот и ще се радват, че са имали шанса да бъдат родени. Също като мен.

Не се наложи да се лутаме дълго из подземните проходи. Стисках ръката на Нилара и едва ли не я влачех със себе си, но тя изобщо не се съпротивляваше. Беше като хипнотизирана от мен. Знаех причината-изпълваше я безгранично щастие, че най-после сме заедно и че ме е грижа за нея. Трябва да призная, че когато умът ми бе измамен от представлението, което ми устрои Вилемира се почувствах ограбен. Сякаш половината от душата ми умря, сякаш ме лишиха от дъха и сетивата ми. Изплаших се, че вече няма да бъда същият, че без нея и мен няма да ме има. Но ето, че тя е до мен  и сякаш не се нуждая от нищо друго. Е, всъщност има едно нещо което ми липсва отдавна и имам намерение да си наваксам с него бързо.

Използвах първия ключ и пред нас се отвори автоматична  врата, след което силна въздушна струя ни подложи на  обеззаразяване, за да можем най-после  да пристъпим прага на научно-изследователския храм на Холендер и компания. Лабораториите на първо ниво излъчваха чистота и стерилност, а високотехнологичната им апаратура внушаваше особено страхопочитание. Хладилниците, в които държаха серума бяха лесно разпознаваеми, но се нуждаеха от код за достъп за да бъдат отворени. Той се съдържаше в ключа, който ми даде Вилемира. Допрях го до детектора и те се отвориха. Но вместо да започна да пълня джобовете си със спринцовки и флакони, аз отново затворих хранилището на скъпоценния концентрат и се насочих към лабораторния компютър. Той вече беше стартиран и не се наложи да вкарвам паролата в него.

–Какво правиш? Нареждането ни е да вземем серум и след това да слезем долу.

–Ти от кога започна да се подчиняваш на чужди заповеди? Не си те спомням такава.

–Вилемира ни заповяда да освободим хората и да бягаме. Всяко забавяне е в наш ущърб. Не бива да ни заловят.

Започнах да се ровя в компютъра и да търся усърдно картата, която трябваше да наизустя за няколко минути. 

–Наистина не приличаш на себе си. С какво толкова успя тя да те омае, че дори не си правиш труда да се замислиш първо преди да действаш? А! Ето те и теб!

–Върна те при мен, при това два пъти. Ще ѝ бъда благодарна до гроб. За какво ти е карта на Щаба? Това оръжейната ли е? И хангарите на самолетите на Централната армия? Какво си намислил?

–Ние сме войници, Нилара. Имаме дълг да се борим и защитаваме страната си. Не да бягаме като подплашено стадо овце дори и да са ни го наредили. Смятам да изпълня дълга си днес и ти ще ми помогнеш да го сторя. Никого от хората, които открием долу няма да подложа на насилствения експеримент, който искат от нас да извършим вместо тях. Вилемира прекрасно знае мнението ми по въпроса. Точно затова ни каза всички онези неща и се държа с нас като с ученици-приемници. Ние с теб ще защитим столицата, ще отблъснем нашествениците и ще покажем на народа си, че сме достойни за него. Когато видят на какво са способни уродите-мутанти, може би сами ще пожелаят да се присъединят към нас, но за да го разберем първо трябва да победим.

–Ти си луд! Двамата с теб срещу цяла армия? Нямаме дори бегла представа каква е числеността им, с какви оръжия разполагат и дали пък вече не са завладели половин Либертия, включително Магнерос.

–Нищо от това няма значение, защото ние сме омега. Както и няколко десетки пленници, намиращи се в подземието. В това число не влизат хилядата формоменячи, за които разбрахме. Говоря за гении-телепати и първокласни воини като теб. Сред тях вероятно са Изабел, Марго и Кристин, които също е задължително да вземем с нас. Това Краева пропусна да каже, но на мен ми е известно отдавна. Затова заедно с бъдещите тестови обекти ще освободим и братята и сестрите си по съдба, като по този начин ще се сдобием с малка, но достатъчно елитна бойна единица, способна на немислими подвизи. 

–Как въобще ти хрумна, че някой от тях ще се съгласи да се бие и то в полза на онези, които са ги затворили тук и се отнасят с тях като с животни?

–Свободата, Нилара. Всички те жадуват свободата. Само да им го спомена и ще получа съгласието им в същия момент. Но стига сме говорили, време е за действие.

Отне ми малко повече, отколкото бях планирал, но в крайна сметка запомних ключовите пътища, по които ще минем. Нилара се възползва от няколкото мига, през които съсредоточено изучавах картата и ми отмъкна картата за достъп. Отвори хладилниците и взе тридесетина спринцовки серум.

–Кой знае, може пък някой  да се навие още сега да стане изрод. Като видят на какво сме способни…

Не ѝ възразих. Не ми се влизаше в спор точно сега. След като си свършихме работата тук се насочихме към второ ниво. То приличаше на добре поддържан затвор-чист, осветен, топъл и тих. Но въпреки това си оставаше затвор. Действително открихме около петстотин души, наблъскани в петдесет килии, във всяка от които имаше по десетима от тях. Клетките се отключваха индивидуално и докато го правех се опитвах да им изнеса кратка мотивираща реч:

– Господа, моето име е Ирник Хънтър и съм войник като вас. Това, което ни отличава едни от други е генетиката ни. Аз съм омега. За никого вече не е тайна какво означава това. Такава е и дамата, с която дойдох да ви върна свободата. Предполагам знаете, че сте били определени да станете част от експеримент, целящ превръщането ви в такива като нас. Със или без съгласието ви. Засега той се отлага, тъй като столицата е нападната от исатиски военни части. Ние с Нилара помним клетвата си да защитаваме земята си с цената на живота си, затова и смятаме да я изпълним. Който от вас мисли по същия начин, нека пристъпи напред. Останалите са свободни да се разпореждат сами със съдбата си. 

–Какво ще получим ако ви последваме? Куршум в главата? Бомба? Вечна слава?

Част от войниците се засмяха, но болшинството остана безмълвно.

–Чиста съвест, с която да спите спокойно. 

–Ха! Не е достатъчно.

–Тогава увереността, че сте направили всичко по силите си, за защитите най-близките си. Всеки от вас има семейство или поне един жив близък човек. Как бихте се погледнали в огледалото ако допуснете исатиските ни врагове да ги поробят? Кой знае какво биха им причинили. За тях те са просто  плячка, а за вас са всичко, което осмисля съществуването ви. Не е ли така?

Този път думите ми им подействаха. Възцари се гробна тишина. Наблюдавах как опитни войници се борят със себе си и побеждават. Виждах го. Те никога нямаше да си позволят да изглеждат слаби в очите на врага. 

–А това… Казахте, че експериментът се отлага. Аз лично се надявах още утре да ме инжектират. Затова се съгласих да участвам. Виждал съм какво умеят омегите и ми се ще и аз да го мога. 

–Нилара?

Тя само кимна и се приближи към задалия въпроса.

–Имам само тридесет дози. При това не е ясно как ще ви се отрази и какви промени ще настъпят в организма ви. Дали изобщо ще го понесе или ще ви убие. 

–Все едно-ако алтернативата е да ни убият исатиските гадове, по-добре да стане по наша собствена воля. Нали, момчета?

Чуха се одобрителни възгласи. Нилара се зае да аплицира дозите, но тъй като очевидно не достигаха се разбрахме да се разделим и тя да се върне в лабораторията с останалите желаещи, за да изпълни желанието им, учудващо съвпадащо с нареждането на Вилемира Краева. 

Аз пък слязох на следващото ниво. Тук обстановката беше доста по-мрачна, отколкото горе. Клетките на формоменячите бяха обезопасени отвън  с дебела мрежа, по която непрекъснато течеше ток. Освен това, от добре скрит предавател се излъчваха електромагнитни вълни, блокиращи умствените им способности. Усетих го веднага-в ушите ми започна да бучи и ме заболя глава, затова побързах да го открия и изключа. Замислих се колко по-различно е отношението към хората, отколкото към хибридите. 

Не пристъпих веднага към освобождаването на себеподобните си, които макар да бяха последно поколение далеч не приличаха на хора.По-скоро наподобяваха познатите от бойното поле и от предишното ми убежище огромни безформени маси, приемащи външния вид на омегата, който ги подчини на съзнанието си или на представата, която успее да им внуши. Съсредоточих се и им изпратих най-мощния сигнал, на който бях способен. Оказа се доста силен-явно времето, което прекарах като тестови обект тук е оказало благоприятно влияние върху способностите ми, защото болшинството от тях изпопадаха на пода като че бяха пометени от висока приливна вълна. След като ме приеха като свой водач, измениха формата си и очаквано се  преобразиха като ме повториха изцяло и до най-незначителната подробност, каквато примерно се явяваше малкият ми звездообразен белег зад лявото ухо, останал ми за спомен от досега ми с радиацията.

Не се бавих дълго и тук. Четвъртото ниво, за което нямах ключ ме очакваше. Не, Вилемира не ги беше оставила на произвола на съдбата. Точно обратното-тя се надяваше, че след като осъзнаят случващото се, омегите ще създадат толкова силна мисловна верига, че ще унищожат целия град, заедно с вражеските сили, нахлули в него. 

Отчаян план, даже бих казал доста импулсивен, но колкото и добър стратег да беше генерал Краева, в крайна сметка си оставаше зависима от емоциите си. Беше гневна. И аз бях. 

Не, проклетите исатисци не биваше да се отърват толкова леко. Нужно беше да претърпят зрелищно поражение, да бъдат подложени на нещо нечовешки ужасно, с което да станат пример за целия Континент. Показателен пример защо не бива да се закачат с Либертия.

Марго и Кристин бяха наблизо. Мисловните им вълни се усещаха по друг начин и причината със сигурност бе бременността им. Изабел също бе тук. Свързах се с умовете на общо  тридесет омеги, от които двадесет бяха воини, а още седем освен трите ми познати принадлежаха към категорията на гениите-стратези. Тридесет и двама омеги, като включим мен и Нилара. Напълно достатъчно, за да сразим исатиските войници.

Изградихме мисловната верига още тук и сега. Дадох командата си и масивната врата, която обикновено се отваря след въвеждане на три двадесетцифрени последователни кода, този път се отвори без дори да бъде докосната. 

Минута по-късно, пред мен стояха най-съвършените обекти на дългогодишната селекция на либертийската научно-изследователска общност.

Маргарита, Кристина, Изабел, Елена, Мариела, Катрина, Еван, Николас, Валентин, Яков, Шам, Траян, Виктория, Рая, Даниела, Моник, Габриел, Исак, Константин, Влад, Ханс, Рем, Ким, Юки, Янис, Тил, Алфред, Денис, Йохан, Янина, Нилара и Ирник. Тези имена щяха да влязат в историята на Либертия като имената на първите омеги, успели да нанесат толкова тежко поражение на гордата исатиска армия.

Последваха ме без да задават въпроси. Умовете ни бяха настроени на една и съща честота, затова и не се налагаше да общуваме с думи. Изкачихме се на трето ниво. Хиляда Ирник-а се присъединиха към нас. На второто и на първото изобщо не се спряхме. Нилара, заедно с петстотинте мъже вече бяха излезли на повърхността и ни очакваха. Дали серумът бе започнал да им оказва влияние или пък нетърпението им да започнат битката, но изглеждаха така, сякаш всеки от тях има силите да победи хиляда подивели химери. Със сигурност се чувстваха така. Напълно споделях вълнението им.

–Оръжейната е от другата страна на щаба. Нилара, заведи ги и се екипирайте. Когато сте готови, отидете в хангара.От оръжейната към него има директен проход. Искам поне тридесет самолета в небето. Надявам се, че сте внимавали на авиационните занятия?

–Гарантирам ти, Ирник Хънтър, че разполагаш с поне петдесет въздушни експерта.

 Високият къдрокос риж и зеленоок мъж, който ми отговори ми беше добре познат. Лейтенант Андерс Дайс. Пилотът, свалил най-много вражески самолети от началото на Войната на съюзниците. 

–Чудесно! Ние с формоменячите излизаме навън. Гениите остават вътре, воините идват с нас. Вие-стратезите, ще се върнете в подземието. Дори сградата на Щаба да се срути, ще имате възможност да се измъкнете използвайки тунелите. Това е от особена важност за бременните. 

Марго и Кристин се направиха, че не ме чуват, но знаех че ще си подчинят. Мислеха за бъдещите си деца. 

–Ние е командваме мисловната атака. От тук присъстващите сме най-силни.

–Съгласен съм, но ще действате по мой сигнал. 

–Ирник, кой те упълномощи да се разпореждаш? Сред другите войници тук има и офицери. 

–Не виждам някой от тях да успява да контролира едновременно хиляда броненосеца последно поколение, както и петстотин потенциални берсерка. Защото офицерите, за които говориш съвсем скоро ще се превърнат точно в това благодарение на серума, който циркулира в кръвоносната им система. А и няма по-подходящ от водач на отряд самоубийци от единствения безсмъртен сред тях.  

–Ще видим дали перченето ти ще свърши работа. Ако граф Егберт беше тук…

–Щеше да постъпи по същия начин. Питай го като го видиш следващия път. Сега, ако сме приключили с безполезните спорове, нека пристъпим към плана.

Не е лесна задача да се разправяш с инатливи благороднички. Но пък нацупените им физиономии си заслужават усилията. 

В хангара се събрахме отново с групата, водена от Нилара. Униформите, които носеха бяха с достатъчно количество колани и ремъци, за да прикрепят към себе си едновременно по два меча, огнестрелно оръжие, както и допълнителни пълнители. Да не забравяме няколкото ръчни свръхзвукови гранати и миниатюрните лазерни писалки с далечен прицел. Но най-впечатляващото бе, че тъканта на облеклото прилепваше по тялото като втора кожа и същевременно бе също толкова непроницаема като броните на хибридите. Нилара изглеждаше повече от прекрасно. Изваяната ѝ фигура се подчертаваше прекрасно от материята-хамелеон, която притежаваше и още един бонус-менеше се според средата и създаваше илюзията за почти пълна невидимост на притежателя си.

Такъв момент не биваше да бъде помрачаван от нищо, защото беше наистина специален. Преди да дам знак на бойците реших да дам най-добрия начален стимул на богинята на войната, която стоеше пред мен. Прегърнах я и за пръв път в живота си се престраших да я целуна. Когато се отделих от нея разбрах, че съм постъпил по най-правилния възможен начин. Тя сияеше както никога досега и пулсираше. Ухаеше на упойващи етерични масла от най-екзотични цветя.

–Успех, Нилара!

–Имаш го.

Ето, че петдесетте самолета се издигнаха в небето и обкръжиха вражеските бомбардировачи. Те бяха преустановили бомбардировките тъй като в момента стоварваха десант от над двадесет хиляди войници в столицата ни. 

Време е. Насред множеството от приземяващи се бойци изниквам аз с мижавите си хиляда формоменяча, а около нас са подивелите от жаждата  за бой и кръв четиристотин и петдесет опитни зайчета, заедно с двадесет и един бойци омега.

Нилара е безмилостна. Подскоците и завъртанията ѝ сеят смърт в радиус от няколко десетки метра от нея. Редува майсторски стрелба с развъртане на мечовете си. Останалите воини омега също демонстрират класа. Посичат вражески войници наред, стрелят без да се оглеждат и изстрелите им са забележително точни. Съвременните берсерки не скачат толкова високо като омегите и движенията им не са чак толкова  изящни. Те просто тичат срещу неприятелите си с бясна скорост и ги убиват с яростни неспирни удари.

Понасяме загуби, да. Не е възможно да е иначе при съотношение  шестнадесет към едно, но пораженията които им  нанасяме са направо в сферата на фантазиите. Сякаш древни езически богове са се вселили в нас  и ни превръщат в неуязвими машини за убиване. 

Моите подопечни също се справят добре. Аз съм в центъра на тълпата и въобще не си правя труда да обръщам внимание на разкъсваните от тях исатисци.Макар да бяха подготвени с противоброненосни мечове и да боравеха с тях доста умело, нямаха шанс против съюз на омеги, мутиращи войници и последно поколение химери.  Край мен започват да се търкалят все повече откъснати глави с изцъклени от ужас очи. Единственото, което ме интересува обаче е да напоя либертийската земя с обилно количество нашественическа кръв. Но най-доброто тепърва предстои.

“Марго и Кристин-вие сте на ход!”

Телепатите създават верига и след един дъх време исатиските войници, които все още са във въздуха се възпламеняват от само себе си. Падайки към земята пламъците по тях се разгарят още по-яростно и клетите жертви на омегите умират в страшни мъки. Може би след години либертийците ще разказват, че това е било справедливо възмездие за трагедията, разиграла се край Островите на Свободата, но лично аз не бих пожелал и на най-големия си враг подобна смърт. 

Докато омегите и берсерките довършваха последните остатъци от исатиския десант на земята, а овъглените трупове на другарите им се стоварваха покрай тях-умиращи в болка, отчаяние и искрена молба за милостива смърт, бомбардировачите предприеха маневри за отстъпление, но тежката им и грубовата конструкция им пречеше да бъдат достатъчно маневрени, за да избягат от заложения от нас капан, затова и се сблъскаха челно с нашите. Бях им заповядал да стрелят на поражение и те го сториха, докато от тридесетте  самолета във въздуха не останаха само три, които също по мое нареждане щяха да бъдат ескортирани от двадесет либертийски до границата и отвъд.

Беше дълга битка.  Загубихме две трети от мутиращите си събратя, както и една трета формоменячи. Нито един омега не загина, но всички бяха ранени. 

Ако бяхме в своя полк и сред своите другари може би щяхме да седнем уморени край лагерния огън и да пофилосовстваме относно смисъла на живота и войната. Но в столицата, която бе понесла тежко нападението на Исатис в момента можехме да се надяваме само на съмнителна по своето качество почивка в някое наблъскано с хора бомбоубежище. Всъщност винаги оставаше алтернативата да се върнем в подземията на щаба и да потърсим някоя складирана от учените бутилка рядко вино или консерва. Не, не сме победили, за да празнуваме. Просто отблъснахме поредното нападение и си спечелихме малко време до следващия щурм. Но ако се подготвехме правилно, то той, както и тези след него щяха да са в наша полза. 

Както и да е. Замислих се твърде много, а сега наистина трябва да обърна внимание и на други важни неща. Нилара. Когато най-после я видях отново тя куцаше и половината ѝ бедро липсваше. Вместо него зееше огромна разкъсна рана. Лицето ѝ бе бледо като на мъртвец и не изразяваше никакви емоции, което ме изплаши до смърт.

Изобщо не се замислих, вдигнах я на ръце и се затичах с всички сили към входа за долните нива. Трябваше веднага да ѝ прелея кръв. 

Чувствах как силите ѝ я напускат. Не успяваше дори да задържи ръката си около врата ми. Тъмният ѝ почти черен поглед бе уморен, но въпреки това на лицето ѝ грееше усмивката от преди  битката.

–Не бързай толкова! Позволи ми да ти се порадвам.

–Не говори, Нилара! Пази си силите! 

–Не, мили мой! Ти си моята сила и сега, когато съм в прегръдките ти най-после получих правото да бъда слаба. О…

–Не! Недей!

Но тя вече бе изгубила съзнание. Трябваше да действам на момента, но нямах никакви медицински консумативи. Направих най-отчаяното нещо, за което се сетих. Грабнах меча ѝ и разрязах по дължина цялата си лява предмишница. Оставих кръвта ми да тече директно върху плътта ѝ с надеждата,че ще е достатъчно. Нямам представа колко съм стоял така, но от тревожния ми унес ме извади познатият властен глас на Стоманената дева:

–Аз казах ли ти, че ще ядеш бой ако пак пострада заради теб? 

Думите ѝ ми се сториха най-прекрасното нещо на света и едва не заплаках, виждайки как от Щаба излиза група медици и се заема с Нилара и мен. Вилемира Краева-своенравен ангел, но пък с дяволски добро чувство за такт и драматизъм.

–Защо се забавихте толкова?

–Бих казала, че щом все пак сме тук, значи сме точно навреме. Добре се справи, между другото. Поздравления, господин герой! От утре официално ще бъдеш на върха на всички военни класации. Не се безпокой, тя ще получи най-добрата грижа.

Поне това не можеше да ѝ се отрече. Генерал Краева държеше на думата си. И макар преди тази съдбовна битка да ми се наложи да се потрудя малко повече над значението на изреченото от нея, съм доволен че започвам да я разбирам все по-добре. И май ми е една идея по-симпатична, отколкото когато ме ползваше за боксова круша.

Докато ни преместваха в бързо сглобения полеви лазарет се огледах. Всички бойни полета в края на краищата си приличат. Смъртта властва над тях, но от кървавото гибелно отчаяние  винаги се ражда зрънце надежда, че тази война ще е последна и че нито един погубен живот няма да бъде забравен.

Тази война ще бъде последна. Ще помним, ще почитаме и прославяме загиналите си герои. Вече сме достатъчно зрели, за да го проумеем. Цената на свободата е смъртта.

Който не е готов да я плати, просто ще изчезне, сякаш никога не го е имало. Но който като нас трепетно очаква момента , в който с чисто сърце ще направи върховната саможертва, той ще живее вечно. Истинските герои са всъщност съвсем обикновени хора, които просто проправят пътя към бъдещето на наследниците си. Защото истинската свобода е единствено в мислите и мечтите и точно те са пътищата към него...