Рев

–По-бързо, мързеливци! Това не ви е да седите в кръчмата и да пиянствате по цели нощи и да гоните фустите! Още десет обиколки за любителя на подигравките в края на колоната. Ти, очилатият! Ако пак изостанеш, ще миеш чинии цял месец и ще лъскаш ботушите на целия полк за още толкова! 

Добре, за онези които имаха късмета да останат без наказание-пригответе се за скоковете.

Групата от стотина младежи нададе едновременно възгласи на досада, примесена с безсилие. Но нямаше как-щом бяха тук, трябваше да се подчиняват. Никой от тях не гореше от желание да стане пленник на галантийците, върху когото да изпробват най-новите си разработки, които както стана ясно се намираха на светлинни години от постиженията на нашите учени. За сметка на това, обаче, нямаха търпение да дойде и техният ред в опашката за чудодейния серум на Холендер.   

Суперхора или мъртви такива. Други алтернативи не съществуваха. Всяка седмица щяха да пристигат по хиляда като тях, които трябваше да обучим на всичко необходимо за да водят успешни битки с враговете ни, но и не беше  само това. Трябваше да начертаем схемата, по която те щяха да развият една или друга свръхспособност след като получат активиращата си доза.

Като цяло не можех да се оплача. Хлапетата полагаха усилия и ако им се отделеше повече време и внимание, може би наистина щяхме да успеем да ги превърнем в прилични бойци, на които да не им се налага да разчитат на чудни способности, за да победят наведнъж поне двадесет противникови войника.

Но в момента изпитвахме точно недостиг на време. Във всеки един момент съществуваше възможност да ни атакуват, затова бяхме в денонощна бойна готовност. Не, че е проблем за мен. Животът под непрекъснато напрежение е точно този, с който съм свикнал и не ми е необходимо нищо друго, за да усещам че съм жив и че вървя по правилния път. Но едва ли всички те ще имат силите да поддържат лудешко темпо като моето. Само един човек е способен на това и той… тя е далеч от тук. Кой знае кога ще я видя пак?

Докато новобранците извършваха поредица от доста комични скокове с тежести на краката, болшинството от които завършваха със забити в пръстта носове, от изток започна да се чува тътен, чийто интензитет нарастваше с всяка изминала минута. Не бях уведомен за присъединяване на бойни машини към частите ни, но пък чиято и да беше, идеята ми харесваше и една от причините бе внезапността на случващото се. Ако галантийците разполагаха с добро разузнаване като нашето, вече щяха да са разбрали, че сме получили подкрепление, което би наложило преустановяване на предприетите вече действия, за да се преправи планът им за атака. Това би ни спечелило още време, а то е добре дошло. Ако пък в момента решаха да настъпят, щяхме да ги разбием с лекота, а формирането на нова армия би продължило още по-дълго и от преосмислянето на стратегиите им. Във всички случаи, шансът в момента бе на наша страна.

Скоро първите танкове се показаха иззад хълмовете, но забавиха ход, раделиха се на две и спряха. Нямах представа с колко от тях разполагахме, но очаквах с  интерес да го разбера.

Само един бронетранспортьор продължи движението си по тесния горски път, който водеше до лагера ни. Явно като заместник на Бориен ще ми се наложи да изиграя и не особено приятната роля на лицемерен любезен домакин, зарадван до дъното на душата си от визитата на височайшите си гости, благоволили да подкрепят ръководената от него военна сила със свръхзвукови и лазерни системи за наземен бой, каквито представляваха лоцираните от другата страна на гората бронирани машини.

Хубав ден ще да е днес. Виждам как Бориен слиза бавно и величествено и кавалерски подава ръка на дама, очевидно седяща до него по време на пътуването му.

Не може да бъде! Съдбата или е решила пак да си направи някоя гадна шегичка с мен, или пък най-после ще ми даде глътка въздух. Арлена! Наистина ли е тя? Променила се е. Има нещо ново у нея. Още не знам какво, но ще разбера със сигурност.

След тях слизат още десетина младежи на възрастта ѝ и започват любопитно да разглеждат наоколо.

Приятелят ми и командир изглежда доста мрачен, но като че сладката ми валкирия е още по-мрачна и от него. Установяваме зрителен контакт и израженията им се проясняват. Усмихват ми се, аз на тях-също.

Не мога да се опиша с думи чувството на преливащо щастие, което ме овладя когато Арлена без да се съобразява с какъвто и да е военен устав се завтече и с всичка сила се притисна в мен, прегръщайки ме силно, като че никога нямаше да ме пусне. От тук нататък всяка изживяна секунда се превръщаше в истинско блаженство. Бях бог, а моята богиня ми даваше могъществото на хиляди велики абсолюти. Можех не просто да завладея Вселената, способен бях да я унищожа, да я превърна в студена пепел ако тя го поискаше от мен.

В такива моменти човек наистина губи представа за реалността. Аз не съм изключение. Нямам спомен как премина остатъкът от деня, защото непрекъснато мислех за нощта, която ще прекарам с нея. Слънцето  се скри зад западните склонове, вечеряхме набързо, караулът се смени, а Бориен се зае да обяснява на водачите на отряди стратегията за утрешния ден. 

Най-после двамата с моята сърдечна половина получихме възможност да се уединим. Не, нямаше да бързаме. Толкова много имахме да си наваксваме, че може би нямаше да ни стигне цяла година, но пък разполагахме с тази нощ, в която целият останал свят щеше да престане да съществува за кратко.

Тя бе топла, ухаеща на нежност и сила. Толкова красива в своето кадифено снежнобяло съвършенство. Устните ѝ имаха вкуса на изначалната греховна сладост, заради която си заслужаваше да започнеш война и да сринеш до основи света. Кожата ѝ бе тъй гладка, че пръстите ми се пързаляха по нея, наелектризирайки и двама ни до краен предел. Навън се спусна теменуженият мрак на пролетната вечер, но в нас се разгаряше пулсиращия стихиен огън на сътворението. Кръвта ни вреше, туптеше и се стремеше да излезе на свобода. Бурята, в която се превърнаха танцуващите ни от страст тела бе симфония от стонове и сладостни въздишки. Очите ни блестяха, свръхнови избухваха в тях и създаваха галактики от удоволствие. Пръстите ни се впиваха в плътта на другия и всеки допир оставяше горещи следи от ненаситния устрем на жаждата и глада ни един за друг. Докато потъвах и се губех в двете планини от мекота, докато черпех сили от извора на живота и завладявах лоното на най-съкровената ѝ тайна знаех, че най-после съм у дома и за нищо на света няма да го напусна.

Любихме се дълго и бавно. Сякаш се бояхме, че ако забързаме ритъма на страстта си, магията ще изчезне и ще бъдем осъдени на вечна раздяла. Исках още и още от нея, не я оставях да си поеме дъх. Бях пиян от желание и любов, а това пиянство е най-сладкото, но и от него се изтрезнява най-бързо, за голямо мое съжаление. 

Далеч след полунощ, когато и на двама ни не бяха останали повече сили да продължим с ласките си, но пък и нямаше никакви изгледи да се отдадем на сън,  Арлена реши да наруши свещената тишина, в която двамата лежахме прегърнати:

–Хубаво е, Рев. Толкова е хубаво, че отново съм с теб. Вече наистина не ми остана нищо друго освен войната и теб.

–Искаш ли да ми разкажеш?

–Трябва да ти разкажа. Не желая да си го спомням, но съм длъжна никога да не го забравям.

От това, което ми разказа ми стана ясна причината за помръкването ѝ. Действително ужасяващ разказ. Не мога да си представя какво е почувствала, ако това се бе случило на обикновен човек, то може би отдавна щеше да си е изгубил ума си или пък изобщо нямаше да е между живите, тъй като вероятно щеше да е отнел живота си под напора на огромната вина, която изпитва. 

Но Арлена не беше обикновена. Тя бе една от кралиците на новото поколение. Моята прелестна воинствена богиня, моят смисъл и светлина. Прекрасна, но и безмилостна. Чувствена, но безкомпромисна. 

–Просто не ми оставиха друг избор, Рев. Чудовищно е, зная, но те вече не бяха хора. Аз им дарих милостта на смъртта, поне нея заслужаваха след целия ужас, който преживяха. Тежко е, Рев. Толкова ми е тежко! Мразя се! Аз ги подложих на това. Аз съм чудовището, а не те! 

–Не, мила моя. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Ти ми отвори очите за красотата, благодарение на теб разбрах какво означава да си истински жив. Може би си плод на експеримент, но никога, разбираш ли, никога не бива да се срамуваш от това което си. Родителите ти се гордеят с теб с пълно право. Да, макар и загинали, те продължават да живеят. И не, не говоря за вечната слава. Говоря за теб. Докато ти си жива, те също ще бъдат. 

–Трябва да направим нещо. Не бива да позволяваме това да се повтаря, не бива невинни  да страдат както страдаме ние. На всяка цена трябва да ги спрем. Хората продължават да повтарят грешките си. Колко пъти човечеството е подлагано на подобни насилствени експерименти, уж в името на бъдещето? Но съществува и по-цивилизован начин, просто е по-труден за изпълнение. Това, от което се нуждаем най-после е мир. Обикновен, скучен мир, в който да се чудим дали да засадим домати тук или краставици там. Мир с ревящи, мръсни и изморени от игри деца, които са преобърнали цялата къща с главата надолу, които се надправарват кой ще скочи по-високо и се забавляват, а не се опитват да убият колкото се може повече противникови войници.

Въпреки усилията им да ми втълпят, че омегите сме бъдещето, няма да ме убедят в правотата си. Не, утрешният ден принадлежи на хората, които никога няма да разберат какво означава да убиеш, за не бъдеш убит. И наш дълг е да се погрижим това да се случи. 

Прав си, Рев. Сега твоята фраза “Умри, за да живеят мечтите ти!” действително се изпълва със смисъл.

–Рано ти е още да говориш така. Но предвид преживяното те разбирам и съм съгласен с теб. Нужно е да се сложи край веднъж завинаги, само че не виждам как това ще стане докато сме във война. Ще се наложи първо да я спечелим. 

-Ще я спечелим и без да превръщаме целия си народ в изроди. Може и да е непоправимо това, което сториха на нас, но все още съществува възможност за изкупление. Омегите ще изпълним предназначението си. Елмир, най-силният от нас иска хората сами да се убедят, че пътят на всеобщото превъплъщение е погрешен. Той има план как да победи системата. Опита се да приобщи и татко към него, на уви… Вярвам му, Рев. Ако някой притежава способностите да ни поведе така, че кръстоносният ни  поход да е успешен, то това е той. Моля те да говориш с него и да обмислиш думите му.

-Ще го направя, обещавам. Но нека първо си свършим работата тук.

Арлена кимна и замълча. Аз също не казах нищо повече.

Скоро настъпи новият ден и той ни задължаваше да се отдадем изцяло на призванието си. Да служим на родината и народа си.

–Крайно време беше да се появите! За малко да потеглим без вас.

–Никой не закъснява за собственото си погребение, Бориен.

–Днес чувството ти за хумор си съперничи с това на мъртъвците, Рев.

–Полковник Ферум, разрешете да задам въпрос, сър.

–Питай, редник Оукхарт.

–Нужно ли е да нося новата униформа предвид факта, че доказано съм напълно неуязвима?

–Ха така! Казвах ти аз, Бориен!

–Да, Арлена, наложително е. Екипирай се и се и влизай в строя..

–Но тя е от кожа от броненосци! Не е ли това един вид канибализъм? 

–Не си ги изяла, Оукхарт. Обличай се и идвай! Това е заповед.

Докато ядосаната ми, но все пак смирила се любима се оттегли да се преоблича, Бориен набързо  ми обясни какво ни очаква днес.

–Трийсет хиляди формоменячи-пешаци. Пред тях са танковете им, които както ми докладваха Мирко и Ален са три пъти повече от нашите, но пък са старо поколение. Не разполагат с новите модификации. Галантийската тактика за наземно нападение винаги е една и съща и този път не очаквам да проявят оригиналност, тъй като ние ще ги щурмуваме, а не обратното. Силите им ще се разделят на две и ще се опитат да ни обкръжат. Разбира се, това ще бъде една от заблудите, с която ще опитат да ни ограничат. Важно е първи да формираме клин, който да се вреже централно в тяхната формация и да стигне до центъра на химерите им. Там под прикритието на воините омега, телепатите ще окажат нужното въздействие за да ги неутрализират, докато нашите свръхзвукови машини унищожават техните. По мои изчисления, битката едва ли ще ни отнеме по-дълго, отколкото трае светлата половина на денонощието, но в случай че окъснеем сме им подготвили въздушен удар, след който очаквам везните да се наклонят окончателно в наша полза. 

–Добре, а какво ще правим с воргенасците, които ще се присъединят към съюзниците си от североизток?

–Х-м. Написал си си домашното. Ще ги срещнем челно, като след като сме победили галантийците ще ги принудим да бъдат нашият авангард. 

–Не може да разчиташ на това. Ами ако се забавим? И как всъщност ще ги накараш да преминат на наша страна?

–От десетимата младежи омега, които доведох със себе си, половината са воини. Другите са стратези, тренирани да създават идеална мисловна верига. Щом подчинят изцяло химерите на волята си, ще ги насочат към воргенасците. Останалото е лесно.

–А аз си мислех, че Вилемира предприема рисковани операции. Не бива в един план да съществуват толкова много променливи, Бориен. Твърде много е заложено.

–За да спечелиш, понякога се налага да поемаш рискове. Виж какво стана докато играехме на сигурно.

–Дано рискът, който поемаш е оправдан, защото ако изгубиш не само твоята глава ще падне.

В седем часът и тридесет и осем минути нашата двадесетхилядна армия пресече границата с Галантия и веднага започна масирана атака по източната им танкова дивизия. Свръхзвуковите ни удари повредиха ракетните им установки, а допълнително усиленото ни лазерно лъчение надупчи безмилостно всичките им бронирани машини. Преминахме по тях като по празни консервни кутийки, оставяйки подире си печалната следа на нашественическия погром.

Клинът ни очаквано се вряза в ордата от формоменячи и започна любимата ми част от битката. Чувствах, че е време за поставяне на нови рекорди, че имам шанса отново да се изкача на върха на класацията, макар това да ми причини известно главоболие заради разбираемото негодувание на сладката ми непримирима валкирия.

Двамата с Арлена бяхме начело. Личеше си, че ѝ е липсвала битката. Въртеше се с бясна скорост и нанасяше толкова бързи удари, че бе невъзможно да се проследят. Скачаше поне на двадесет метра, което ме наведе на мисълта че омега-способностите ѝ са се усъвършенствали. Забелязах, че борави с мечовете, използвайки една стара моя техника. Държеше ги в противоположни посоки и по този начин се завихряше изключително умело, а броят на ударите нарастваше заедно с точността им. Бях се отказал от нея заради това, че силата на поразяващите ми атаки бе ограничена, но явно за Арлена не съществуваше подобен проблем.

Сечта днес бе направо пословична, както и темпът, с който си проправяхме път напред към центъра на строя им. Галантийците се бяха изхитрили да командват своите формоменячи чрез радиосигнали, звучащи на същата честота на каквато се предаваха мозъчните команди на стратезите, тъй като самите те не разполагаха с нито един омега-гений. Затова и нашите момчета и момичета бързо установиха контрол над ядрото, докато ние продължавахме да стопяваме фланговете им.

–Проклятие!

Незнайно как един формоменяч успя да се добере до Арлена преди да му нанесе фаталния удар и я сграбчи, след което я запрати с цялата си нечовешка сила към земята. Чух как въздъхна от болка, след което звучно изруга и се надигна, но преди да успее да се изправи, получи още няколко подобни удара. Опитах се да се насоча към нея, но ме обкръжиха и се наложи да се бия с тях и едновременно да си проправям път до местонахождението ѝ, когато Бориен се изравни с мен и ми се развика гневно:

–Ума ли си изгуби, Рев? Защо Арлена е в авангарда? 

–Тя е най-добрият ни войник след мен. Къде другаде да бъде?

–А според теб къде е мястото на една бременна жена?

–За какво говориш?

–Не ти е казала. Така си и мислех. Ех, Арлена! Не си си научила урока! Рев, измъкни я от тук и я отведи далеч от зоната на активните действия. Аз ще те прикривам.

Разбира се, че щях да го направя. Бременна? Ако това е истина… Не, Бориен не би ме излъгал. Трябва на секундата да я махна от тук.

Бойната машина с нежно име се беше окопитила и сечеше дори по-яростно отпреди, но не можех да рискувам. В мига, в който стигнах при нея я грабнах, приклещих я в прегръдката си и с десетметрови скокове напуснах полесражението, на което Бориен успешно оформи около себе си безопасен кръг. В него щяха да влязат стратезите и да пренасочат остатъка от химерите като ги насъскат срещу воргенасците идващи от североизток и наивно смятащи, че няма да се досетим за този техен уж хитър, но до болка познат ни ход.

Да, Арлена негодуваше и се бореше, но може би аз в цялата армия бях единственият, който притежаваше необходимата сила за да я усмири. Отнесох я в лагера и след като се приземихме стоически понесох няколко мощни юмрука и ритника.

–Защо го направи? Нали видя, че се справих?

–Защо не ми каза, че си бременна?

Тя сведе поглед и гневът ѝ мигом се смени със смущение.

–Страхувах се от реакцията ти. Аз ти изневерих, Рев и сега всички мислят, че Ирник е бащата на бебето. Затова ме гледат под микроскоп. Чудното първо дете на поколение “Омега”. Очакват да родя новия месия и аз няма да се опитвам да ги разубеждавам. Но истината е, че ти си бащата. Никой по-добре от мен не знае. Той ми дава невероятна сила и ми помага да се регенерирам бързо и пълно. Докато расте в мен съм на практика безсмъртна и напълно неуязвима. Не ти казах, защото нямаше да ми позволиш да се бия, макар че в момента съм по-силна от когато и да било.

–Скъпа моя! Ела тук!

Ето, че на този сбъркан свят вече съществуваше още едно нещо, за което си струваше да се боря. Моето бъдеще растеше в сигурната и пълна с любов утроба на най-скъпото ми същество на света. 

Как ми се щеше да останем прегърнати до края на времето, но един познат глас ме измъкна грубо от света на мечтите ми със заучената си служебна студенина.

–Радвам се да те видя в добро здраве, Рев! Арлена, приеми искрените ми съболезнования, както и най-добрите ми пожелания!

–Форел? Ти си…

–Добре. Да, вече се чувствам прекрасно. Дойдох за да видя с очите си как

Галантия пада на колене пред Либертия. 

–Битката още не е приключила.

–Краят ѝ е предрешен. Както и продължението. 

–Едва ли си тук само заради това.

–Познаваш ме, не го отричам. Ох, колкото и да не ми се ще се налага… Рев Стоик, Арлена Оукхарт… и Бориен Ферум, след като се върне невредим от битката. Обвинени сте в съучастие в заговор срещу либертийския народ и организиран опит за убийството на върховния главнокомандващ на армията. От този момента нататък сте арестувани и ще прекарате дните до процеса срещу вас и организатора на конспирацията във военния затвор, намиращ се в Централния щаб. Тези господа ще ви съпроводят, за да съберете най-необходимото от принадлежностите си. Отпътуваме веднага щом вашият полковник се яви пред мен.

Мразя пролетта. Последното събитие само затвърди у мен тази омраза. Няма нищо по-отвратително от условия, менящи се със скоростта на светлината. Няма нищо по-отчайващо от това да се издигнеш във висините на сбъднатите си блянове и точно те да те запратят яростно в най-дълбоката бездна на огорчението. 

Заради Арлена, заради неродения си син бях готов да извърша немислими подвизи. Като например да се изправя срещу целия елит на армията и да го унищожа.

Да, пролетта е гадна, но тя е само началото. Предвиждам това лято да е доста по-горещо от обичайното. Защото на милата ни родина ѝ предстои да изгори в огъня на дълго таеното, но избухващо със страшна сила всенародно недоволство...