Съвършеният воин е онзи, който е лишен от чувство за сблъсък. Така той прозира в духа на всяка войска, достига до намеренията на всеки генерал. Полетът на интуицията му е неограничен и съвършеният воин се превръща в Провиждащият-случващото-се. Що се отнася до обикновения воин, той не познава дълбините и същността на войната, те са му по-чужди и от най-незримото “там”, но той е свидетел на очевидното в една война – сблъсъка й. Случва се, когато се срещнат обикновен и съвършен воин, обикновеният да победи.
*    *    *

3368 година превърна Вселената в светлина. Но не тази, която едва блещукаше от звездите, а светлината на един апотеоз – “Плаващата обсерватория”.
Всички го казват, без да го знаят: възможностите на “Плаващата обсерватория” са изумителни. Те не само надхвърлят досегашните постижения на науката, те ги снемат.
Вече десет години неподражаемата космическа инфраструктура се рееше по своя неведом инозвезден път, а човечеството я припознаваше под името – Сензитива.
Лоцман А`Камотей пренастрои първите два реда телескопии и зачака. “Плаващата обсерватория” измени центъра на тежестта си и сякаш се гмурна в празното космическо пространство. Опашката й улови това движение и някак гальовно го поправи. Сензитива отново се издигна, а синкавото й лъчение обагри близката далечина.
Една жена се появи иззад гърба на лоцмана и рече с властен глас:
- Лоцмане, мисля е време да ми предоставите вашите интуиции.
- Не, все още не. Чувствам се достатъчно сплотен, за да проследя нова група картини.
- Лоцмане, това е заповед – строгостта на жената изопна възсухото й лице. – Веднага фиксирайте натрупаното, след минута ще го подложа на тълкувание.
- Но аз мога още, генерал Фалисифа! Ето, телескопиите почти предугадиха моите нагласи, нужно е само малко да поуспокоя своя дух и…
- Лоцман А`Камотей, ако не уловим местонахождението на Синята луна, то ще е поради вашите интуитивистки игрички. Изпълнете заповедта ми или ще ви отстраня.
Лоцманът беше почти отчаян. Толкова желаеше да не прекъсва простора на своя усет, че се опита да блъфира:
- Само главнокомандващият може да издава заповед за фиксация на интуициите. Вие, генерал Фалисифа, сте само генерал.
Жената се наведе над лоцман А`Камотей, протегна ръка и съвсем безцеремонно натисна с все сила двете му очни ябълки. Първите два реда телескопии веднага разстроиха плавното си движение, Сензитива се надигна, а задната й част увисна. Лоцман А`Камотей си помисли, че космическата красота на “Плаващата обсерватория” ще се преобърне, но опашката й отново се намеси. Тя се поклати встрани и сякаш пое отгоре си цялата тежест на обсерваторията. Сензитива възвърна своето равновесие, телескопиите се успокоиха и по навик затърсиха съзнанието на своя лоцман.
- Запомнете, А`Камотей, ако не бях аз, човечеството никога нямаше да разбере накъде се е насочил Агравитационния Независим Съюз. Аз съм тази, която промисли съществуването на Синята луна. Така че не ме наричайте “само генерал”.
- Вие сте луда, Фалисифа! – провикна се лоцман А`Камотей. – Чудя се как успявате да тълкувате толкова успешно интуициите, които получавате, след като се отнасяте по този начин с лоцманите и Сензитива.
- Херменевтика, А`Камотей, това е умението да превръщаш непознатото в познато! – рече със сарказъм студената жена.
Лоцманът изпуфтя погнусен, след което се изправи и отдалечи от кошницата, в която низхождаха телескопиите.  Кошницата на Сензитива е плетена конструкция от сребърни нишки, в която се материализират интуициите на лоцманите. Дъното й представлява подобие на огледална повърхност, върху която се изобразяват няколко десетки картини, извлечени посредством телескопиите.
Генерал Фалисифа се настани пред кошницата на Сензитива и леко я разклати с двете си длани. Отделните картини бяха фиксирани в една привидно неразгадаема, ту бедна, ту пъстра изобразителност. “Шизофрения – както винаги си рече Фалисифа, – тази безсмисленост може да бъде осмислена само от мен.”
“Минаха шест години, откак напуснах онзи омразен Уран, където бях заточена. Нарекоха ме луда, защото твърдях, че ми се е случило чудото. Аз видях астероида “Разообраз”! Казаха, че моето “тук” се е продънило, че съм останала “там”. Чистата лудост! Колко грешаха!!”
Генерал Фалисифа повдигна кошницата и се вгледа в картините на дъното й. Те не трябваше да се докосват с ръце, инак щяха да се разсеят и изгубят всеки цвят и форма.
“Минаха единадесет години, откак онова изчадие, ученикът Вах, се подигра с мен. Бръкна ми в очите, изви ми душата. Колко мразя това дете! Как ми се иска днес да му покажа как добре владея херменевтиката, да му натрия детския любопитен нос…”
Картините в сребърната кошница всъщност далеч не бяха картини, а низ от драскулки, багри и пукнатини, които едва се удържаха в обособените граници на конкретната “картина”. Отделните картини напомняха разхвърляни плочки, които внушаваха триизмерност и изпълненост на сребърната кошницата, но в действителност те едва покриваха дъното й. Неимоверно богатата емоционалност на лоцманите, с помощта на телескопиите на Сензитива, се бе отнесла към дълбините на Вселената и някак бе извлякла същността й в утробата на сребърната кошница.
“Ето тук има няколко фонеми – мълвеше в ума си Фалисифа – и две идеални окръжности, ето една протяжна цепнатина, която продължава в следващата “плочка”, хм, почти разбирам… но защо се натрапват тези сякаш прозрачни образи…”
Херменевтиката е наука за вникването, за откриване началата и непосредствеността на нещата. Херменевтът е личност, която притежава дълбоко и цяло усещане за реалност, едно непоклатимо усещане за “тук”. Дори в кризисна ситуация, когато всичко се губи и светът пропада, херменевтът съхранява своята базова и единствена интуиция – своята тукашност.
Лоцман А`Камотей почти не се интересуваше от работата на генерал Фалисифа, макар чувствата му понякога да се спираха на нея.
“Как груби са херменевтите, агресия е в умовете им и обида в устите им! Но как чудно четат близкия свят, колко отчетливо познават!! А аз нищо не разбирам от интуициите, които ме спохождат, разбира се, винаги ги забелязвам, но след това бързо ги забравям.”
През 3376 година подразделения от Земните войски атакува периферията на галактиката и почти унищожи тайнственото формирование “Мистични очи”. Целта беше да се пленят всички негови лоцмани, а те бяха онези мъже, които бяха напуснали космическата флота поради кризата, която бе настъпила у тях, след като бяха имали нещастието да срещнат и видят астероида “Разообраз”. Причина за военните действия беше, че построената осем години по-рано “Плаваща обсерватория” стоеше на практика неизползваема. Никой редови лоцман не можеше да координира движенията на телескопиите, а още по-малко да възприеме картина чрез тях. Двадесетте пленени лоцмана, видели астероида “Разообраз”, един след друг, с лекота се справиха с чудната технология на “Плаващата обсерватория”. Вселената просветна истински. Осемнадесет от лоцманите, един след друг, провидяха едни и същи картини, в резултат херменевтите достигнаха до едни и същи промисли. Осемнадесет от лоцманите умряха изпод визията на една и съща картина, която херменевтите отчитаха като незавършена. Интуициите на вече мъртвите лоцмани се съхраняваха от Армията и херменевтите, но споменът за самите лоцмани бързо изчезна. Остана единствено името, което те дадоха на своята “Плаваща обсерватория” – Сензитива.
- А`Камотей, вие сте свършили твърде сносно работата си – най-накрая рече херменевтът Фалисифа. – Вече разполагам с нужните заключения.
- Открихте ли Синята луна? Къде е тя? – задъхан и изпълнен с очакване попита лоцман А`Камотей.
- Не точно, но сме съвсем близо.
- Как така близо? – възнегодува лоцманът. – А вие ме прекъснахте, генерале. Ако бях оставен на своите интуиции, щях да подсигуря по-силни образи в картините.
Генерал Фалисифа се вгледа косо в изправения над нея лоцман. И сякаш на себе си рече:
- Открихме планетата, около която кръжи Синята луна.
- Ах, знаех си – възкликна лоцман А`Камотей. – Значи наистина сме близо. Генерале, разрешете ми още един сеанс и ще знаете точното местоположение на Синята луна.
- Ами ако съзнанието ви се разпадне, лоцмане. Не забравяйте, че макар способностите ви да са изключителни, след стотици опити вие така и не успяхте да определите местоположението на астероида “Разообраз”.  
- Не, не е така, генерале. Чувствам се по-сплотен от всякога, а и усещам как с всеки следващ сеанс се превръщам в неразделна част от Сензитива.
- А аз усещам амбиция у вас, А`Камотей, нещо необичайно за лоцман.
- Не е амбиция, просто искам да завърша започнатото от лоцманите на Сензитива. И да се пенсионирам, тъй както те са го сторили.
- Хм, дано наистина се пенсионирате, А`Камотей – генерал Фалисифа се изправи и столът пред сребърната кошница се освободи. – Заповядайте, лоцман. 
А`Камотей направо скочи на мястото си. Пое дълбоко дъх, освободи се от всяка мисъл, заглуши всички свои очаквания. Превърна се в безпределна чистота. Телескопиите веднага уловиха силата му. И подеха дълбината на неговите интуиции. Първият ред телескопии се насочи напред, останалите се настроиха през два градуса и образуваха окръжност около цялата Сензитива. Опашката на “Плаващата обсерватория” затрепери, отначало бавно и леко, а после все по-силно и учестено. Лоцман А`Камотей провиждаше “Там”!
Генерал Фалисифа хладно и съсредоточено наблюдаваше цялата процедура. Предстоеше да научи дали неприятните очаквания ще се оправдаят или най-сетне ще стане ясно къде се намира Синята луна.
Лоцман А`Камотей усещаше всяка фибра от Вселената, обхождаше я тъй, както дете тича в цветна алея. Ако някъде наистина имаше Бог, той щеше да се притесни, че може да бъде видян.
Тогава… изведнъж…
Телескопиите започнаха да се блъскат една в друга, болка се изписа върху лицето на лоцман А`Камотей, тялото се сгърчи. “Плаващата обсерватория” започна да се върти около оста си, все по-бързо и по-бързо. Генерал Фалисифа отнапред се беше хванала здраво за предпазните ремъци, които се спускаха от стените на Сензитива. Лоцман А`Камотей вече крещеше! Крещеше неистово.
Тялото на нещастния мъж започна да губи от плътността си, просто ставаше прозирно. А викът му раздираше капсулата на Сензитива, преминаваше през телескопиите и без преграда се разнасяше из цялата Вселена. Една огромна планета, надминаваща по размери дори Юпитер, го гледаше право в сърцето и се бе стоварила в ума му.
Когато тялото на лоцман А`Камотей изчезна, опашката на Сензитива беше клюмнала, телескопиите бяха разбъркани, а генерал Фалисифа повръщаше върху стола, където до преди малко се намираше лоцманът. Сред безумна тишина тя дочу последните думи на А`Камотей:
- Не знам! Не знам! Ах, не знам!
Както и онова страшно “Защо”, след което тялото му изчезна.
Генерал Фалисифа се изправи, доближи телекомуникационния пулт и бавно изрече:
- Главнокомандващ Еморанч, изгубихме и деветнадесетия лоцман… да, да, в кошницата има плочка с картина… да, само една е. Да, мога да я прочета, веднага ли… слушам! Незавършена е, както предишните осемнадесет. Абсолютно идентична. Промисълта ми разчита същите думи… искате ли да ги повторя…
Генерал Фалисифа се вгледа в картината, отхвърли всяко съмнение и прочете:
- Кое е по-малко от едно и повече от две? Кое?
-----------

През 3379 година все още никой не допускаше, че изчезналите лоцмани на “Плаващата Обсерватория” срастват с телескопиите на своята Сензитива и посредством нея се впускат в едно далечно пътешествие “Там”. Пътешествие, лишено от всяко “тук”. Една гигантска планета с неустановено местоположение заличаваше “тукашността” на всяко човешко съзнание, което я бе провидяло. Докато не се намери такова, което да успее да отговори на нейния въпрос, никой нямаше да открие Синята луна.
Почти съвзела се, генерал Фалисифа посрещна в “Плаващата обсерватория” двадесетия, последен лоцман, способен да борави със Сензитива. Каква бе изненадата й когато насреща си видя едно познато до омраза лице, което всъщност бе едно съвсем друго лице.
Командир Катя Ребрина се усмихна и благо рече:
- Аз съм единствената жена-лоцман, моите интуиции са на ваше разположение…