В живота се случва да разбереш истината за себе си. А истината – такова е естеството й – никога не е приятна.

В живота се случва човек да убие. Но има един, когото човек при никакви обстоятелства не бива да убива. Това е онзи, който носи истината.

В живота се случва всичко. Но само едно нещо се случва истински. И то не може да бъде друго, освен срещата с истината.

Великите воини знаят: във всяка битка има един момент, в който човек разбира, че ще загуби войната. В него момент човекът умира. Онова, което продължава да живее, е желанието на човек – истината също да умре.    

Джуан-а дзъ, светицата на Синята луна, казва: вселената е изпълнена с желания истината да умре. И нийде няма хора.

----

Никой не вярва на тази история, но няма друга история, за която толкова да се говори. Имало е мъж без ум, който пораждал тревога само с вида си. А думите му били “сразители на съзнанието”. Даже клиниката на Уран не понесла присъствието му. Лекарите, които владеели “науката за душата”, сторили едничкото, което било по силите им: решили да погубят мъжа-без-ум…

В началото на четвъртото хилядолетие след Христа астрономията установи наличието на чудовищен феномен и не след дълго се принуди да приеме фолклорното му название – “Вихърът на Шуг”. Народът вярва, че веднъж в годината, само за частица от секундата, гравитационните сили в галактиката спират да действат. И не вярва, че би могло да има друга причина за появата на страховития “Шуг”. Астрономията отрича съществуването на хипотетичен гравитационен срив, но изследва космическите течения, напомнящи милиарди паралелни ръкава, които пронизват едновременно всички звездни системи. Децата от народа наричат тия ръкави с игривото име “нечестивковците”. Двадесет и четири часа след пораждането им всички космически течения се сбират в едно общо гигантско течение, “Вихърът на Шуг”, той предизвиква – астрономията се опитва да разбере как – неимоверния блясък на Синята луна, блясък, който успява да достигне всяка точка от Млечния път. 

На 22 септември 3367 година – триста години, след установяването на “Шуг” – на един изоставен отломък от ония стародавнашни космически дворци, които са били на мода през XXII век, сред звездния мрак на космоса, се намираха трима мъже. От двете им страни се нижеха порутените стени на изоставената “Отломка”, а таванът й наполовина липсваше. Висок, едър и особено красив, доктор Ноатима III Суп`Малем, се обърна към нисък и трътлив мъж, който страхливо оглеждаше малкото твърда земя сред безбрежната шир на празния космос.    

- Виж, Хайви, онзи ръб! Отвъд него “Отломъка” е стръмен и най-подходящ за нашата цел.

Трътливият погледна в уречената посока, облиза напукалите си устни и ядно рече:

- Доктор Суп`Малем, престанете да ме наричате Хайви, това не е моето име.

Ноатима III се засмя. Това прасе държи на името си, дори когато умира от страх.

- Там е имало грандиозна тераса. Сега е останала само нищожна част от нея. Виждаш ли двата огромни зъбера, далеч вдясно, които се подават от ръба на “Отломъка”? Те са единствената оцеляла част от терасата – трътливият повдигна очи, но веднага ги сведе. – Погледни, Хайви, колко изненадващо зъберите се извиват и завръщат към самия “Отломък”, единият - от нашата страна, а другият - в противоположната. Ето зъберът, който иде към нас, в края си почти допира ръба на “Отломъка”. Гигантската овална скоба, образувана от всеки зъбер, напомня око, забелязваш ли? Двата зъбера са като две очи, две страховито големи и ужасно празни очи. Тези слепи “очи” са единствената останала част от някогашната конструкция на терасата.

Ноатима III погледна трътливия си спътник. Той, видимо изплашен, се опитваше да не поглежда към ръбовете на “Отломъка”, които го обграждаха отвсякъде. Празното пространство отвъд тях ужасяващо напираше в зениците му. Ноатима III се досади. Какво животно! Ако жлезите не му кажат какво да прави, от нищо няма да се развълнува.

– Да се излезе на терасата е било възможно само, ако се мине през тясното пространство между двете очи. Знаеш ли, Хайви, защо това е било така?

Трътливецът се почеса зад врата и примижа. Никак не разбираше защо този лекар го нарича с това име. Име, което звучеше твърде унизително.

- Преди хиляда години – продължи лекцията си Ноатима III, без да дочака отговор на въпроса си, – и по-точно в началото на XXII век, космическите дворци имали за цел да отскубнат угнетените и скучаещи богати жени от земния им свят. А откритата тераса на космическия дворец била едно много специално място. Почти неосветена, дори облъхната с твърде малко изкуствена атмосфера, терасата, и най-вече неимоверната и неограничена гледка, която предлагала тя, буквално побърквали жените. Това състояние се наричало метемпсихоза. Чувал ли си, Хайви, историята за една от тия жени, която била дотам омаяна, че не се стърпяла и изтичала по цялата тераса, като скочила в празното пространство?

Ниският мъж изпуфтя. Дори не искаше да си представи нещо такова. А тук, на този “Отломък”, това никак не беше трудно. А и непрекъснатото повтаряне на това име – Хайви. Измъчваше го.

- Явно не си чувал историята. Но както и да е. Да се върнем на “очите”. Ти може и да си мислиш, а ако не го правиш, някой друг на твое място навярно би си помислил, че тия “очи” някога са били изпълнени и също виждащи. И донякъде, този мислещ човек би бил прав. Но само донякъде. Защото, както вече ти казах, за да се излезе на терасата е било възможно само през пространството между “очите”. Едва ли някой би искал да стъпи в нечии очи, пък били те и само артефакт. Но може би този някой преди всичко би поискал да хвърли нещо в тях. Именно за това служели тези гигантски “очи”. В тях жените от XXII век хвърляли по нещо от себе си, винаги преди да излязат на терасата на нявгашния космически дворец. За предпочитане хвърляли най-скъпото си. Примерно, документ за наследство, а понякога дори и цялото си минало. Това била форма на някакво суетно жертвоприношение, израз на пълния отказ на жената от скуката, от угнетеността и от земното. Точно през кухината на тия своебразни “очи”, Хайви, само след половин час ще премине периферната част на “Нечестивковеца”, който очаквам да се появи изпод този ръб на “Отломъка”. Сетне ще се издигне високо над нас и ще профучи зад гърбовете ни към луната.

- Към луната!? – подскочи трътливият.

Ноатима III за втори път се засмя:

- Да, но към нашата бяла луна. Е, поне като за начало. А сетне, когато този “Нечестивковец” се обедини с другия “Нечестивковец”, с онзи от Проксима, и когато двата “Нечестивковеца” се сберат с всички останали “Нечестивковци” от галактиката, освен нашата бяла луна, ще свети, но вече много по-силно и безкрайно по-различно, самата Синя луна.

- Синята луна! – преглътна трътливият.

- Да, Синята луна – Ноатима III се вгледа в силно впечатления си съратник. – А за твое сведение Хайви означава “слава”, славата на едно съзнание, което е способно да схваща всичко и да не пропуска нищо. А това е едно велико съзнание.

Трътливият се почеса отново, погледна към Ноатима III и смутено каза:

- Въпреки това, доктор Суп`Малем, предпочитам да ме наричате с моето истинско име. Кал Бакал – само за един миг човечецът се изпъчи гордо, но сетне гърдите му сякаш, поради естеството си, хлътнаха навътре. –  И без това, докторе, ужасно съжалявам, че се подадох на увещанията ви да отклоня поверената ми шхуна на уранската снабдителна корпорация, като да ви доведа на това място, което е…

 Ноатима III махна с ръка, за да прекъсне оплакванията на трътливия снабдител, който от своя страна съвсем инатливо не млъкна и замърмори нечленоразделно под носа си.

Ха, удивителни същества са това обикновените хора. Не само че странят от необикновеността, но и особено държат на своята незначителност. Някой би нарекъл тая черта скромност, но тя толкова напомня на онова, което именно този човек, който сега тъй безпомощно лежи в краката ни, нарече – нищожност.

На колене и закривен на една страна, с опряно рамо в бедрото на Кал Бакал и изметната назад глава, един мъж беше проснал тялото си върху хладната и чужда тъкан на “Отломъка”, но сякаш никак не разбираше това.

- Как ще се освободим от него? – припряно попита снабдителят. – Аз не желая да имам… нали разбирате, докторе, да имам нещо общо с прякото му умъртвяване.

Ноатима III потупа трътливия човек по рамото.

- Няма да се наложи. Възнамерявам просто да отстраня гравитационния му имплант и да го поставя в самия ъгъл на отсамното “око”, като го подпра на зъбера, който се извива към “Отломъка”. Инерцията на задържане, останала от отстранения имплант, бавно ще намалява, но пък появата на “Нечестивковеца” ще отнесе тялото далеч в галактическата шир.

Снабдителят трепна, а очите му заподскачаха от Ноатима III върху мъжа-без-ум и обратно.

- Но… гравитационния имплант, как… това ще е варварство! Вие сте лекар… все пак.

- Невежи ми, Бакале – рече студено Ноатима III, – ако толкова държиш да си цивилизован, аз предлагам да оставим тялото тук, на “Отломъка” и да си идем по живо и здраво. Съгласен ли си?

Снабдителят се огледа уплашено, но веднага стисна очи. Изтръпна при мисълта, че някой може да бъде заточен на това парче земя, сам сред открития космос. Направи крачка встрани, а тялото, което намираше своята последна човешка подкрепа в широкото му бедро, се строполи по цялата си дължина върху “Отломъка”, като главата му изкънтя в мраморния под на може би някогашната бална зала на космическия дворец.

- Правете каквото сте наумили, докторе. Аз искам да се махаме от това празно място и колкото се може по-скоро да се приберем у дома, на Уран.  

Ноатима III се засмя за трети път. Да, нищожество! Нищожество, което има морал, само при условие, че има и стряха.

В продължение на четири месеца мъжът-без-ум беше упояван с единствената цел да не му бъде позволявано да разговаря с никого. Въпреки това, той често възвръщаше способността си да влиза в отношения с външния свят и понякога, макар съвсем за кратко, говореше безумните си слова.

Задачата беше възложена на Ноатима III. Той се свърза в подходящ момент с Кал Бакал, снабдителят от уранската корпорация, който доставяше всички припаси за местната психиатрична клиника. Плати му за личното участие, както и за “наетата” шхуна. Плати му много. А по пътя му обясни какво възнамерява да прави. Трябваше да идат далеч, между Земята и луната. На един от “Отломъците”. И да унищожат една опасност. Каква опасност? Един безумен човек. Кал Бакал се ужаси, но му беше платено.

Ноатима III се наведе, сграбчи тялото за яката на дрехата му и го затътри напред. Щом стигна ръба, отпусна хватката си. Погледна надолу, право през празното “око”.

Стръмнината, която се спускаше наоколо петдесет метра, веднага се съживи. Вдигна се пред очите му и сякаш го избута, за да заеме хоризонталното положение, което психиката на Ноатима едва поддържаше в себе си. Така е, когато човек е стациониран върху свръхмалки космически обекти, всяко усещане за долу и горе е лабилно, а умът постоянно е изправен пред така наречения “ориентационен шок”. Ноатима измести поглед. Силното му съзнание в комбинация с подобрения му гравитационен имплант възстановиха баланса на възприятието му.

И в него момент усети полъха.

- “Нечестивковеца” иде – рече той през рамо.

Коленете на Кал Бакал се подкосиха. Ръцете му се събраха в спонтанна молитва.

Ноатима се наведе над тялото на мъжа-без-ум. В ръката му проблесна медицинско острие от лазерни мъниста.

- Недейте! – провикна се снабдителят, а трътливото му тяло се разтресе от този вик. – Ако имате вяра в Бога или съзнание за Силите, недейте!

Все едно. Нищо не стигна до доктор Суп`Малем. Острието се заби малко под диафрагмата на проснатото тяло и извърши два дълги напречни разреза, вляво и вдясно, точно изпод двете плаващи ребра на мъжа-без-ум.

- Защо? – глухо рече Кал Бакал. – Не разбирам, защо? Той е просто един луд човек… но е толкова безобиден.

Ноатима III се извърна, очите му, мътни, се взряха в снабдителя. Върхът на острието проблясна, алена кръв се стичаше по пръстите на доктор Суп`Малем.

- Безобиден, така ли? Безобиден?! Защото не си го чувал да говори. Дори упоен, този мъж е опасен. Непоносимо опасен. От думите му човек се чувства… чувства се нищожество. Това е едно ужасно усещане за една страховита истина.

Кал Бакал вдигна рамене и направи гримаса. Нищо не разбираше.

- Ех, невежи ми Бакале – рече доктор Ноатима III Суп`Малем, – ти не разбираш и е по-добре да не разбереш. Защото дори аз, който имам зад гърба си две поколения, които години наред са ме учили на човешката душа, а и още десетки поколения преди това, които са изучавали човешкото тяло, обикновено не разбирам думите на този безумен мъж. Но когато ги разбера, когато тяхното значение, това пъклено значение, стигне до ума ми, аз се разтрепервам и да ти призная предпочитам да умра, но не и да продължавам да слушам. Защото…

Но Ноатима III прекъсна излиянието си, защото забеляза, извръщайки се назад, че Кал Бакал вече не го слушаше, а се молеше, почти свит на кълбо.

Тогава пръстите на доктор Суп`Малем се подпъхнаха в плътта на мъжа-без-ум, напипаха плаващите му ребра, като с две кратки счупвания и едно рязко движение ги изтръгнаха навън. Нито тялото, нито неврологичните останки от някакъв предишен ум разбраха това.

Изведнъж космическият полъх премина в свистене.

Кал Бакал биеше челото си в “Отломъка”. Усилено шепнеше молитвата си, а с двете си ръце беше сграбчил най-долните си ребра – собственият му гравитационен имплант.

Още на осмия ден след рождението на всяко дете, дванадесетият му чифт ребра, така наречените плаващи ребра, се отстраняваха. Наричаха ги също Юдови ребра. Кръстени бяха на името на отлъчения апостол от християнската религия. На тяхно място се поставяха нов чифт ребра, но вече изкуствени, гравитационният имплант, който пък носеше името на човека заменил Юда сред апостолите – Матия. Без Матия всеки междупланетен полет и всяко космическо кацане беше немислимо. Имплантът увеличаваше гравитацията или я намаляваше, в зависимост от нуждата.

Изведнъж Ноатима III се провикна. Колкото изненада, толкова и ужас имаше във вика му. Кал Бакал повдигна глава и видя доктор Суп`Малем, приведен над тялото, досами ръба на “Отломъка”, притиснал го с крак и вдигнал над главата си току-що изтръгнатите ребра.

- Това… това е… Юда.

- Моля? – недоуми снабдителят.

- В това тяло е имало Юда, разбираш ли? – крещеше Ноатима III. – В него няма никакъв гравитационен имплант.

- Не може да бъде – едва смотолеви Кал Бакал. – В такъв случай той вече да е отлетял… и без помощта на “Нечестивковеца”.

- Ще го проверя по-добре – изкрещя във внезапно обезумление доктор Суп`Малем. – Възможно е имплантът да е някой друг чифт ребра.

Ноатима III изви ръка и насочи медицинското острие от лазерни мъниста към кървящото тяло. В него момент “Отломъка” се разклати. “Нечестивковеца” приближаваше с пълната си сила. А Кал Бакал вече се молеше с цяло гърло:

- Боже, ти, който си на небесата, и ти Сила-Прозирна, чиста невесто, моля Ви, опазете ни от очите на “Нечестивковеца”, но още повече съхранете ни от дъха му… 

“Отломъка” се клатеше все по-силно, а Ноатима се опита да забие острието в безжизненото тяло пред себе си. Косо, безразсъдно движение и острието се впи в собственото му бедро. Ноатима III изрева.

- Хей, Бакале, говедо, стига с тия несмислени молитви! Ела да ми помогнеш.

Снабдителят поклати глава в знак на категоричен отказ. Ноатима III се обърна, видя уплашеното му лице. И побесня.

- Ако хвърля тялото в дъха на “Нечестивковеца”, а в него остане импланта, той ще повлече целия “Отломък” със себе си, а това означава, че ще повлече и нас двамата във вихъра на космическото течение. А аз, кълна се в Селсал, ще избутам проклетото тяло в “окото”, каквото и да ми струва това.

Ноатима III отново подхвана яката на мъжа-без-ум и с един тласък го завъртя отвъд ръба, там то се подпря в свивката на “окото”.

Кал Бакал се изправи. Мудно, клатушкайки трътливото си тяло, той доближи доктор Суп`Малем и тялото на мъжа-без-ум. Ноатима III заповяда:

- Хвани го здраво. По-здраво! А така.

Протегна се през ръба на “Отломъка” и се прицели в тялото. Имаше намерение да разфасова гръдния кош на беззащитния човек. Но само миг преди да нанесе своя удар, изметнатата глава на мъжа-без-ум отвори очи. А устата му рече:

- Ти си нищожество, Ноатима Суп`Малем.

Кал Бакал пусна тялото и избяга на двадесет метра. Ноатима III се взираше невярващо в упоения мъж, който продължи да говори.

- Ноатима, ти не помниш себе си, но имаш наглостта на всяко нищожеството да си въобразяваш себе си. Знаеш кои са баща ти и дядо ти, и смяташ, че се познаваш. Но ти си илюзия, която е син на илюзия и внук на илюзия. Ти, Ноатима, си…

- Не съм нищожество! – изкрещя Ноатима III и с все сила заби медицинското острие в гърдите на мъжа-без-ум. – Моят баща е Ноатима II Суп`Малем, изключителен учен и невероятен човек, а не илюзия. Моят дядо е Ноатима I Суп`Малем, който тридесет години е управлявал уранската психиатрична клиника и е излекувал стотици пациенти. Той също не е илюзия. Аз не съм нищожество, разбираш ли ме, дяволе – нов удар и острието от лазерни мъниста разпори корема на мъжа-без-ум.

Но очите му продължаваха да гледат право в Ноатима, а устата му изрече нови страшни слова:

- Имаш сънища, Ноатима, нали? Какво виждаш в тях, кажи ми. Виждаш ли се в друг живот, където се чувстваш сам, уплашен? – мъжът-без-ум изхриптя и струйка кръв се стече от устата му. – Виждаш се в клиниката, нали? Но не си лекар, а пациент. Най-болният пациент. Вързан, но гърчещ се; упоен, но страдащ. Това си ти, Ноатима, онзи, който е всъщност далечният прародител на твоя дядо и на твоя баща. Един луд, който знае страшната истина за себе си, истината за едно нищожество. А тя е…

Ноатима III вдигна глава и с един налуден поглед обхвана безкрайния мрак, който се спускаше отвсякъде в очите му. Единствено бялата земна луна съвсем учудено го гледаше някъде отстрани. И с нечуван от човешка уста рев той скочи през ръба на “Отломъка” право в крайчеца на “окото”, като се нахвърли върху опрения там мъж-без-ум. Ръката му забиваше медицинското острие с неистова сила ту в корема, ту в гърдите, а накрая в устата на клетото и беззащитно тяло.

- Не-е! Няма такава истина!  Няма! О, няма! Ах…

Убиецът и убивания се заклатиха и щяха да изпаднат в празнотата на “окото”, но тогава се появи “Нечестивковеца”.  

Това не е просто вятър, това не е просто вълна. Това е издихание, което прахосва и най-ситното, повлича и най-тежкото. Това е плът от невидимост, това е войската на ада.

“Нечестивковеца” подхвана Ноатима III и го метна на триста метра встрани право в средата на дясното “око”. Що се отнася до тялото на мъжа-без-ум, то тупна в лявото. Но нито един от двамата мъже не пропадна в безкрая.   

Гравитационният имплант на Ноатима веднага реагира и го издърпа до  ръба, където го прилепи достатъчно стабилно към “Отломъка”. Но именно този гравитационен имплант повлече целия “Отломък” в диханието на “Нечестивковеца”. Само за няколко секунди спокойно носещият се в междупланетното пространство “Отломък” набра изумителна скорост. Кал Бакал, с отворена уста и изскочили от орбита очи, видя как доближават луната, как профучават покрай нея и не след дълго изоставят далеч зад себе си нейната обратна страна.

Ноатима III запълзя по ръба на “Отломъка” с единствената мисъл напълно да излезе от “окото”.

Трябва да отделя себе си от обсега на “Нечестивковеца”. Трябва! Периферията на диханието му засяга само “очите”, не и самата тъкан на “Отломъка”. Но моят гравитационен имплант ги свърза – “Отломъка” и “Нечестивковеца”. Но какво е това, което ме задържа?

Ноатима III се извърна назад и видя, че “окото” не е толкова празно. Призрачно сини и сякаш начупени, безброй парчета от някаква странна материя бяха затрупали краката му.

Какво е това? Откъде се взе?

Изкрещя:

- Хайви, ела! Не мога да изляза от тук.

Кал Бакал отдели очи от смаляващата се луна. Погледна към Ноатима III. За миг се замисли и извика:

- Ако бях този Хайви, доктор Суп`Малем, когото викаш, може би щях да дойда. Но аз не съм Хайви, а Кал Бакал. Така че, довиждане.

Трътливият снабдител се завъртя и се завтече към шхуната на уранската снабдителна корпорация.

- Невежи ми, Бакале – още по-силно се разкрещя Ноатима III, – мислиш си, че шхуната ще те спаси. Нищожество!

Кал Бакал стартира двигателя на шхуната и се опита да полети в посока обратна на движението на “Нечестивковеца”. Гравитационният му имплант пренесе действието си от “Отломъка” в шхуната, която се отдели на двадесетина метра. И застина. Диханието на страховития вихър не допускаше нищо да му се изплъзне.

Ноатима III се пресегна и сграбчи няколко от призрачно сините парчета от странната материя.

Това синьо твърде неприятно ми напомня онова синьо, към което се е запътил този “Нечестивковец”. Синята луна!

Ноатима III не искаше да отива там. В никакъв случай. С бързи движения той започна да освобождава краката си от тая синя гмеж. За миг погледна непосредствената посока, в която “Нечестивковеца” се носеше, а и носеше със себе си всичко, което повличаше по пътя си.

Слънцето! Ще минем твърде близо до слънцето. Дори и да остана тук, едва ли ще стигна жив до Синята луна.

Внезапно се освободи. Отдели се от “окото” и изпълзя на “Отломъка”.

И тогава се случи чудото!

От двете празни “очи” на нявгашния космически дворец се надигна една безкрайна синя прелест. Разпиля се от периферията на “Нечестивковеца” към неговата среда, където…

Където синият цвят нямаше край! Невидимото дихание на могъщия “Нечестивковец” се беше превърнало в безкрайна синя вселена. 

Невероятно! Как не съм го забелязал? “Нечестивковеца” носи и довежда тая чудна синя материя. Или не! Той я разкрива! Да, той я разкрива!!! Тя винаги е била тук в “окото”, но не е могла да бъде видяна. Сигурно това е задачата на “Вихъра на Шуг”. Да-а! “Нечестивковците” откриват, събират и възвръщат всичката тая призрачна тъкан на мястото, откъдето е дошла. На Синята луна!

Ноатима III погледна към другото “око”, там, където беше убил мъжа-без-ум. И го видя да се въздига.

Наистина, нямал е в себе си Матия. Никога не му е бил присаждан гравитационен имплант. Ах, как само ме наричаше…

Изведнъж, насред нечестивковския дъх, Ноатима III видя как отделените от мъжа-без-ум Юдови ребра се стапят и започват да се  сливат с безбрежната синя тъкан.

Какво става? Ах, какво става? Света Прозирно… това ти ли си!?

 “Отломъка” намали скоростта си на движение и съвсем скоро възвърна обичайното си безцелно носене в празното космическо пространство. Ноатима III изведнъж се окопити. Обърна се със затаено сърце. И лицето му посърна. Шхуната на уранската снабдителна корпорация се отдалечаваше с праволинейна скорост. Кал Бакал го беше изоставил. Тук. На това място.

Невъзможно!

----

На 22 септември 3367 година, малко преди настъпването на следващия ден, Синята луна се превърна в светлина. Всички я видяха. И както всяка година умовете на всички спряха, а сърцата им замряха. Дори този път още повече.

Защото този път върху Синята луна имаше лице! На един мъж. Лицето на един безумен мъж.

- Кой е той? Бог ли е? – питаха децата и дваж пъти повече старците.

И историята за Уран, за клиниката, за отвлечената шхуна и за носещия се “Отломък” се понесе. Така както всяка история за Синята луна.

След тогавашния “Вихър на Шуг”, в първите дни на 3368-а, от края на галактиката се надигна религиозното течение на име – “Мистични очи”. То твърдеше, че е открило мъжът-от-Синята-луна. Никой не им повярва. А и “Мистични очи” не се опита да доказва твърдението си. 

През 3374-а никому неизвестният Вах Ребрьов отцепи група бунтовници от галактичния свят и образува неуловимия Агравитационен Независим Съюз. Само за пет години, до 3379-а, Гравитационните Галактични Сили изгубиха всичките двадесет и осем битки срещу бунтовниците. Твърдеше се, че щаба на Вах Ребрьов се намира на Синята луна. И макар Синята луна всяка година да блестеше по-ярко от всичко, което някога е блестяло във Вселената, нейното конкретно местоположение беше неустановимо.

Но за епичните времена на Вах Ребрьов все още беше рано, когато на една провинциална космическа гара – в ранната 3370 година – се появи усмихнат мъж, който имаше особено нормален вид. Всеки, който го видеше, имаше чувството, че го е виждал някъде, но не можеше да си спомни къде.

Името на този мъж беше Ясу Хасимото.