Отново е нощ. Вървя по улицата сама. Падат едри капки. Лицето ми е мокро, капките се стичат като сълзи по бузите ми. Ами ако наистина са сълзи? Не, не плача, вече нямам сили... Очите ми са сухи, толкова сухи, че даже и сълзите не могат да ги пропият. Вървя и гледам към земята. Нямам сили да вдигна глава. Не мога да позная обувките си - изцапани са с грозна кал. Усещам, че съм мокра, имам чувството, че се давя. Сега, с цялото си същество искам този дъжд да ме залее с всичката си сила и да ме заличи от тази нечиста земя. Вървя напосоки, не зная накъде, обикалям безцелно улиците на града. Всичко е толкова чисто и красиво, блестят светлини, навсякъде нещо шуми. А аз не чувам и не виждам нищо. В сърцето ми е настъпила само нощ... Къде си ти сега? Защо не си до мен в този момент? Но защо ли питам, след като знам отговора. Ти си с друга, нея галиш, нея целуваш, нея, само нея... Не те е грижа за мен, какво правя, как се чувствам. Но няма значение. Ние никога няма да се видим пак. Може би някоя случайна нощ ще ме видиш да се скитам без цел по улиците на града. Не се опитвай да ме заговориш, няма нищо да ти кажа. Само ще те гледам със сърце, в което вечно ще вали. И ще боли...