Отново е нощ. Вървя по улицата сама. Падат едри капки. Лицето ми е мокро, капките се стичат като сълзи по бузите ми. Ами ако наистина са сълзи? Не, не плача, вече нямам сили... Очите ми са сухи, толкова сухи, че даже и сълзите не могат да ги пропият. Вървя и гледам към земята. Нямам сили да вдигна глава. Не мога да позная обувките си - изцапани са с грозна кал. Усещам, че съм мокра, имам чувството, че се давя. Сега, с цялото си същество искам този дъжд да ме залее с всичката си сила и да ме заличи от тази нечиста земя. Вървя напосоки, не зная накъде, обикалям безцелно улиците на града. Всичко е толкова чисто и красиво, блестят светлини, навсякъде нещо шуми. А аз не чувам и не виждам нищо. В сърцето ми е настъпила само нощ... Къде си ти сега? Защо не си до мен в този момент? Но защо ли питам, след като знам отговора. Ти си с друга, нея галиш, нея целуваш, нея, само нея... Не те е грижа за мен, какво правя, как се чувствам. Но няма значение. Ние никога няма да се видим пак. Може би някоя ...