СКИТНИКЪТ АРМЕНЕЦ 14
Прекрасно е да се разхождаш из Рим, Париж и френската ривиера. Но там липсва екзотиката на тесните мръсни улички, на брадатите търговци облечени в традиционни дълги роби, на аромата на стотици познати и непознати подправки, на забулени “красавици”, на които виждате само очите горящи като въглени и подканящи към приключения от “хиляда и една нощ”. Накратко, днес искам да разнообразя живота ви като ви разходя из арабският квартал на мароканската столица- Рабат. Как попаднах в тази красива и екзотична страна ще ви разкажа утре. Това е цяла комедия, но първо искам да усетите букета от аромати носещи се из въздуха на тази необикновена страна, населена с много шарено население и притежаваща великолепен коктейл от източни и западни култури, смесено през вековете, понякога насилствено, друг път по пътя на исторически събития или епохални преселения на племена, народи, и военни походи.
Малко география. Мароко заема северозападната част на африканския континент. Мие се от водите на Средиземно море и Атлантическия океан. Можем да оприличим формата на Мароко с правоъгълен триъгълник, чийто къс катет е бреговата ивица на Средиземно море, а дългият бреговата ивица на Атлантика. При това положение хипотенузата е границата й с съседен Алжир и пустинята Сахара. С една дума, разстоянието север-юг е много по-дълго от линията изток-запад. Достатъчно за сега.
Столицата се казва Рабат и означава “крепост”. Градът се намира на южния бряг на устието на река Бурегрек. На северния бряг има друг град на име Сале. Двата града са обединени в една община “Раба- Сале( “Т”-то не се произнася). Защо е така? Това е обусловено исторически.
До началото на 17-ти век, Рабат е само една крепост. А заливът който образува реката вливайки се в Атлантическия океан, е прекрасно място за пиратските кораби, които се крият тук от своите преследвачи. Тук се дели заграбеното, тук се ремонтират плавателните съдове, получили повреди в битки, тук пиратите се забавляват на суша.
Когато през 1610 година маврите са изгонени от Испания, те идват и се заселват в Сале. Но на местните араби, не се харесва “по-европейския” начин на живот на маврите. Различават се по морал, поведение и бит. И маврите са изгонени и се настаняват на северния бряг, където е крепоста. Така Рабат от крепост се превръща в град и по-късно става столица. Старата крепост се казва “Казба дез Одая” и е интересен туристически обект.
Днес градът има две основни части-европейската част, където е двореца на Краля, Парламента, всички министерства, посолства и цялата държавна администрация, и старата арабска част наречена Медина.
МЕДИНАТА
Тримата просяци (говреше се, че са милионери), и днес пееха провлачената , като водите на река Бурегрек, песен. Миризмата на стотици подправки се смесваше с тази на пържените гевреци, и на десетките видове маслини в малките магазинчета на Медината. По тесните улични лабиринти, щъкаха хиляди улични търговци и десетократно по-многобройни купувачи, зяпачи и туристи дошли от всички краища на света. На всяка крачка се чуваха безкрайни пазарлъци, без които сделката не беше сладка, нито пък възможна. Деца-продавачи, на по 8-9 годинки се пазареха с белобради старци и европейски туристи, като опитни търговци и никога не продаваха без печалба. Дрехи и обувки от най-престижни марки висяха пред сергиите и малките магазинчета, естествено произведени някъде из лабиринтите на арабския квартал, наречен Медина, в чест на прочутия мюсюлмански религиозен център в Близкия Изток. Тесните улички бяха кални поради прахоляка и водата, която търговците изливаха на улицата. Липсваше елементарна канализация. Във всяко магазинче, търговците приготовляваха традиционния ментов чай, с който гощаваха мющериите, и с който цял ден се наливаха самите те.
Шумът от пазарлъците и мухабетите се смесваше с музика и песни, излъчвани от малки и големи високоговорители и транзисторни радиоапарати, каквито всеки търговец имаше в своя магазин.
Особено живописни бяха магазините за подправки, които излагаха цялата си стока в предверието на магазина в големи ютени чували или в цилиндрични и дълбоки дървени варели . Тук, и най-богатата на багри палитра на художник, бледнееше пред цветовете на десетките разноцветни подправки пристигнали от всички краища на света. Бялата едра морска сол, жълтата куркума, десетина вида червен пипер в различни нюанси на червеното, съседстваха с бежовия кимион, кафявото индийско орехче, зелената сушена мента, чубрицата наречена “затър”, както и нана или нане( наш роден джоджен). Освен това всеки търговец на подправки и бакалин имаше една собствена смесена подправка наречена “раз ел ханут” ( Розата на магазина). Това беше коктейл от над 30 подправки подбрани от бакалина и смесени в съотношение определено от самия него. Така, че нямаше две които да са еднакви. На видно място в тези магазини, но далеч от ръцете на купувачите бяха бурканите със Сафран или Шафран . Фините тичинки на “шафрановия минзухар” бяха на баснословната цена над 1000 долара за килограм. Купуваше се по 1-2 грама, а най-едрите покупки не надхвърляха 5 до 10 грама. Такива количества се купуваха от сладкарските работилници.
На този пъстър, многолик и живописен пазар, можеше да си купите сол, креват, хладилник- нов или употребяван, мебели от тръстика или дунапренени матраци и възглавници. Месото висеше на метални куки, пред сергиите или пред магазините под палещите лъчи на африканското слънце и сред прахоляка на калните улички. По висящите говежди бутове, цели овни и други меса(без свинско) не можеше да видите нито една муха. Наоколо имаше цели рояци от тези досадни насекоми, но изложеното на открито месо не ги привличаше. Тайната беше в начина на колене на животното, характерно за мюсюлманския традиционен способ.
В тази шумна тълпа, четирима българи, за първи път откакто бяхме в Мароко, си позволявахме да се разходим из Медината, смесвайки се с забрадени мароканки, на които можеше да видите само очите, с продавачи на вода облечени в ярки традиционни костюми и огромни пъстроцветни плетени шапки с голяма периферия, с туристи дошли от Европа и Америка, както и с местни джебчии и хора дошли да си набавят необходимото за трапезата или бита.
Бяхме замаяни от пъстротата на пазара, от екзотичните аромати които изпълваха въздуха, от високите децибели на музиката, която цепеше въздуха, но не успяваха да заглушат пеенето на тримата просяци.
В това топло неделно утро, ние се бяхме престрашили да надникнем в този непознат за нас свят. Още на входа на Медината, ароматът на огромните пържени гевреци, посипани с пудра захар и канела, ни привлече силно. Само срещу един дирхам( през 1976 год. 1щат. долар беше равен на 4 дирхама) , получихме по един огромен парещ геврек с необкновенно приятен вкус.
За родени европейци, този свят беше някаква необикновена екзотика. Пъстротата на заобикалящата ни среда, вълшебните аромати на Изтока, за които бяхме само чели в романите и приказките на “Хиляда и една нощ”, ни караха да се чувстваме, част от разказите на Шехерезада. Разходката имаше и своя практическа страна. Ние си купихме различни подправки. На първо време се снабдихме с познатите- сол, ярко червен пипер- сладък, кимион, джоджен и чубрица. Голямо затруднение имаше при избора на черен пипер. Тук имаше бял, сив, червен, зелен и черен. Първите три вида ни бяха напълно непознати. Купихме от всички по 50 грама, за да ги опитаме. След като любезният продавач, възрастен мароканец с малка козя брадичка, каза че куркумата е основна подправка в мароканската кухня, ние решихме да купим и 100 грама от красивата, ярко жълто-оранжева подправка.
След двучасова разходка из медината, натоварени с покупки, ние се върнахме към центъра, седнахме в едно кафене на главната улица на Рабат-булевард Мохамед 5-ти, за да се насладим на прекрасния ментов чай, който бяхме заобичали.
© Крикор Асланян Всички права запазени