Скитникът арменец 19

      Всесъюзната Академия по външна търговия е основана 1931 година, по инициатива на Анастас Микоян. Самият той също е възпитаник на това престижно учебно заведение. В Академията има паметна плоча посветена на Микоян.

По мое време, там жени не се приемаха. Когато постъпих имаше само една- Лариса Шелест, дъщеря на първия секретар на Украинската комунистическа партия.

От България там са завършили само двама арменци. Двама Крикоровци. Крикор Топакбашиян и моя милост. Бог да го прости Коко, завърши 6-7 години след мен. Веднъж разговаряйки с негова роднина, тя каза, че бил учил в школа на КГБ, смях се много и казах, че аз съм завършил същата “школа”, няколко години преди него и няма нищо общо с КГБ. Хората говорят какво ли не!

Тогава Академията имаше два факултета- външна търговия и международни икономически отношения. Вторият готвеше специалисти  за работа в различните институции на ООН и ги наричаха международници.

През декември 1967 год. дадоха на Академията два  тристайни апартамента в покрайнините на града. Тъй като в общежитието първокурсниците живеехме в преходни холове, когато питаха за добровлци да отидат да живеят в един нов и отдалечен район, Владо, Емил и аз веднага се съгласихме. И на 5-ти декември, празник на Сталинската констуция, си напарвихме  “купон” в новия апартамент, на 4-ти етаж в 12 етажна сграда, обитавана от обикновени  руски семейства. Точно под нас, на третия етаж се настаниха други 6 души от нашия курс.  Вярно до Академията пътувахме цял час, с метро, прехвърляне на друга линия и след това автобус или тролейбус. И зимно време не беше много удобно, но за сметка на това бяхме самостоятелни и без “вахтьорша”- портиер, който следеше кой влиза, кой излиза.

В първи курс нашите часове започваха в осем. Това беше съвсем в началото. Със моя съквартирант Бело,  решихме да прпуснем първата лекция и излязохме един час по-късно. Когато пристигнахме в Академията, декана ни чакаше на вратата. Портиерката беше сигнализирала, че двама от новите идват с 1 час закъснение. Шпиони дебнат от всякъде. Порядки не ти е работа.

Новото ни жилище беше между две станции на метрото и по избор до едната или другата вървяхме пеша десетина минути. При хубаво време е приятна разходка, но зимата при -25 градуса е ужас. Покрай новите блокове, минаваше жп линия, и метрото ставаше надземно. Тъй като станция “Ждановская” беше последна спирка. наблизо имаше и жп спирка на електричката. Това бяха електрически влакове обслужващи Подмосковието- селца, вилни зони и др. в близост до града.

ЖП спирката се казваше Вешняки, както се казваше и селото обслужвано от електричката. Край селото беше имението на Граф Шереметиьев, с неговия летен дворец, който наричаха “усадба”. Дворецът беше музей, но огромният му парк и двете езера и поляните се ползваха свободно от живущите наоколо.

Юни месец, по време на изпитните ни сесии, обикновено времето в Москва беше топло и слънчево без валежи. И всяка сутрин, към 10 часа, натоварени с огромна тенджера бял боб, сготвен от Владо. (бай Владо, така го наричахме.) Най-голямия готвач на фасул. От него съм се научил да готвя боб.’ С учебници и футболна топка, с бански за къпане и всичко необходимо за деня, 5-6 човека се изнасяхме на широките равни поляни на графа. Голямото езер, във формата на кръст ни даваше възможност да плуваме до насита, а равните поляни превръщахме в футболни   игрища.

Когато минавахме през селото бабите, седнали пред вратите на дървените си къщички, цъкаха с език и се възмущаваха, че ходим облечени в шорти.  Но това не им пречеше след два часа да дойдат да се къпат в голямото езеро обули  дълги  до колената, пембени кильоти с ластици на крачолите.

Когато се върнахме в София, нашите посрещачи, когато видяха какъв загар имаме,  се питаха, дали се връщаме от учене или от морски курорт. Макар и неотваряни, учебниците ни винаги бяха с нас.

Ресторант “Прага” се намираше в самото начало на прочутата улица “Арбат”. Беше четириетажен. Имаше прекрасна кухня, и трудно можеше да се намери свободна маса, ако нямате предварителна резервзция. Беше любимият ми ресторант. И винаги на 4-тия етаж. Тук  цареше особена атмосфера. Не знам дали  се дължеше на прозорците с цветни витражи или на фонтанчето в средата на залата, или съчетанието на цялият интериор, който беше уникален и превръщаше голямата зала в интимен и уютен  кът.  Кухнята беше превъзходна, менюто разнообразно. Главно европейска кухня, чешки специалитети и малко от руската национална кухня. Винаги имаше голям избор хубави  вносни вина, чешка бира и естествено широка гама водки. Обикновено ходехме  да се почерпим, с приятели след взет изпит.

Кирил беше много симпатичен сервитьор с когото бяхме станали почти приятели и винаги ни даваше някоя от резервираните маси. Обикновена практика в ресторантите на соцстраните беше, и въпреки демокрацията, продължава да бъде практиката, сервитьорите да слагат на хубавите маси табелка “Резерве”, за да настанят там  познати, по-щедри клиенти.

Тук, в ресторант “Прага” един мой познат младеж, ни научи кое е най-хубавото  и най-ефектното мезе за коняк. Взе един лимон, пудра захар и финно смляно кафе. Наряза лимона на тънки кръгли резени и ги посипа с кафе едната половинка, и с пудра захар другата. Получиха се много красиви слънца, половината  “ден”, а другата “нощ”. Опитайте, ще впечатлите гостите си. И е вкусно мезе за коняк.

От дясната страна на “Прага” започваше новата скоростна московска артерия “Калинински проспект” наричана още “Нови Арбат”. Идеята е на Н.С. Хрущов.  Колектив архитекти, сред които Ашод Мъндоянц и  Шаген Айрапетов, разработват проект, в който не намират място стари, красиви исторически сгради. Хрущов не одобрява проекта.  След няколко неодобрени проекта, се изработва такъв, в който се намира рационално съжителство на историческите сгради със  сгради със съвремено архитектурно звучена.

По такъв начин се съхраняват домът на “генерал-поручик Петър Тализин, построен през 1787 год.,  сградата на хотел “Америка”, където през 1893 год. Рахманинов композира  своето “Елегическо трио номер 2” , къщата-замък на богатият търговец А. Морозов и други исторически сгради от 18 и 19-ти век.

Моята любов към театъра беше засилена от прекрасните спектакли, които имах възможност да видя в Московските театри. Отначало ходех главно в театър “Съвременик”. Все още не бях запознат с тайните пътеки за снабдяване с билети за “недостижимите” театри  като “Таганка”.

Отивайки на занятия, сменяхме метрото на станция “Таганская”, кръстена на едноименния площад. На връшане, много често срещахме хора които търсеха билети още в метрото. Драматичния театър беше на самия площад, срещу изхода от метрото. Беше истинско чудо да се снабдиш с билет за спектакъл на този театър. Същото беше и за балета на “Болшой  театър”.

Моя учителка по руски език беше Сицилия Марковна Есенина. Съпруга на сина на голямия поет Сергей Есенин. Александър Есенин беше архитект или строителен инжинер, но беше много известен спортен журналист.

Театърът  на Юрий Любимов, главен режисьор на Таганка, бяха поставили драматизация на “Емилян Пугачов”, поема на Сергей Есенин. Не можех да повярвам, че ще мога да видя спектакъла на самата му премиера. Знаейки за моята любов към театъра, моята учителка ми предложи да се възползвам от поканата която имаше за премиерата. Мъжът й не бил в Москва и решила да покани мен. Незабравим спектакъл.  Ролята на Пугачов изпълняваше актьора Хмелницкий, а в главната женска роля, щяхме да видим голямата Анна Демидова. Но голямата ми изненада беше, когато в програмата прочетох кой ще се появи в образа на Хлопуша. Беше Владимир Висоцки. Да, да, самият Висоцкий, кумир на много поколения.

Бях на “седмото небе”. Никога не бях даже мечтал за такъв шанс. Все едно, че щях да гледам на живо Жан Габен, Лауренс Оливие или Жан Маре в ролята на Граф Монте Кристо.

По-късно с българския паспорт и някой и друг подарък за администратора на театъра, се снабдявах с заветните билети сравнително лесно. Така гледах и “Лебедово езеро” в Болшой театър с незабравимата Максимова.

По традиция, всяка година около 24 май, се провеждаше футболен мач България- СССР, между българските и съветските  “слушатели” (студенти в Академията. И до днес не знам, защо ни наричаха “слушатели” а не студенти.

Май 1970 година, аз бях в трети курс, и ми повериха да пазя българската врата. Голяма чест за мен. Още през първото полувреме нашите момчета вкараха гол. 1-0 за България. През второто полувреме, руснаците натиснаха здраво, но аз спасих няколко трудни топки. Изглежда аплодисментите на малобройната публика са ми подействали зле, и противника изравни след гол, топката мина между краката ми. Нашите ме ругаеха, а руснаците ме защитаваха, казвайки,  че все пак съм арменец, а Армения е в СССР. Естествено се шегуваха. Така, мача завърши 2-1 за СССР, защото ми вкараха още един гол от дузпа.

  След мача, който се провеждаше на едно от тренировачните игрища на голямия стадион в Лужники, нашите съветски колеги предложиха да пием по халба бира, в бирарията в парка на стадиона.

Двайсетина човека, все млади мъже, седнахме около една огромна маса и колегите, запознати със заведението поръчаха голями  халби бира и сандвичи за мезе.  На масата се появиха и бутики водка, които те носеха със себе си, в чантите с екипировката.

Коктейл “бяла мечка” бира с водка. Една халба и “връзваш кънките”. А те пиха и по две, поне!. Някои от нашите момчета също не им отстъпваха. След първата халба, мен ме “стегна шапката” и тихичко си тръгнах с кино камера в ръка.  Тръгнах напосоки из огромният парк на стадиона. Отзовах се пред голяма сграда. От нея излизаха младежи и деца с кънки  преметнати през рамо. Стана ми любопитно и реших да вляза. Нали и аз бях “вързал кънките” та бях станал смел и непукист. Влязох и направо се отправих към младата жена седнала  ниско на трибуната. На ледената пързалка се пързаляха момченце и момиченце, не по-голями от 5-6 годинки. Тренираха фигурно пързаляне на двойки. Седнах до треньорката, представих се за оператор от Българската телевизия и помолих разрешение да заснема децата. Получих разрешение и симпатична усмивка и започнах да снимам. Да, ама оная “северна мечка” не ме оставя на мира и бързо си тръгнах. Когато излязох, пред вратата беше спряла сива “Волга”, и в момента в нея се качваше млада жена. Нахално помолих да ме хвърлят на метро “Киевская” от където да взема метрото и се прибера. С удоволствие ми каза жената и  се настаних на задната седалка. До мен бяха хвърлени на седалката няколко фотоапарата, кино камери, триножник и т.н. На волана беше млад, симпатияен русоляв мъж.

- Виждам, че и Вие се занимавате с фото и кино,- казах обръщайки се към младия мъж. Скоро бях в Англия и съм снимал почти едочасов филм. Каня ви да го видите, много е интересен,- се похвалих аз.

- Да, обичам фотографията и киното. Имам филми от Франция, Швейцария, Австрия, много са. -каза младежа с абсолютно спокоен тон, сякаш говореше за лимонада.

“ Абе на кого ги разправяш тези вицове, те не ви пускат до Ленинград без специално разрешение, та ще си обиколил Европа. Айде не на  мене тия” си помислих, но възпитано си замълчах. На Киевската гара спряхме за да слеза, поблагодарих за возенето, и младежа ми написа телефона си и ми го даде.

-Обди се някой път, ще си поговорим. каза Ссергей. Така пишеше на бележката с телефонния номер.

Аз слеяох, слезе и младата жена. Тръгнахме към станцията на метрото. Вървяхме почти един до друг.

“ Не го ли познавате”- ме попита жената.

“Не, не го познавам.

“Това е Сергей Уланов” -уточни тя.

“ А какъв е той, че трябва да го познавам,-питам за наперен.

“ Той е световен шампион по фигурно пързаляне, партньор е на Роднина” пояснява тя. И аз онемявам.

Макар и яко пийнал, ме хвана срам.

Мина повече от месец.  Готвех дипломната си работа.  Реших да се обадя на Сергей, все пак, човека си даде телефона, вози ме безплатно, малко уважение. Обадих му се.  В момента бил зает да му се обадя по-късно. Минаха 2-3 дена и пак се обадих. Долу на входа на блока ни имаше две телефонни кабини и не беше трудно да сляза с асансьора и да звънна. “Как си, що си”- общи приказки. “Имаш ли листче? Запиши този адрес.- продиктува ми адреса на Кутузовски проспект, и ме покани в събота към 7 часа на рожден ден.

Пусто любопиство, да видя къде и как живее един съветски световен шампион. Отидох, абсолютно непознати за мен хора, почти само младежи. Хубаво облечени, красиви дами, пият, пушат, смеят се, въобще приятна обстановка, но аз не се чувствам конфортно. Стоя до прозореца с чаша в ръка и наблягам на мезетата. Какво друго ми остава. По едно време се чу музика и започнаха танци-групови. Всеки подскача  около другите и веселбата е голяма. По едно време, минавайки покрай мене, една дама ме хваща за ръката и ме вкарва в общия танц.  Когато чувам тактовете на тангото, поканвам дамата, която ме вкара в танците. На мен индивидуалните танци по ми допадат. Контакта е по-близък, нали разбирате.  Не мога да кажа, че беше красвица, но много чаровна и женствена. Танцувах няколко пъти с нея. Изведнъж се появи дамата от Волгата, е друго е като сте познати, возили сте се в една кола, вървяли сте до метрото един до друг.

- Здравейте, радвам се да Ви видя,-казвам усмихнат до уши. Най-после един познат сред толкова непознати.

- Аз Ви видях, още като влязох, малко бях закъсняла, но не исках да Ви безпокоя. Вие бяхте толкова увлечен в танца с Таня. - усмихна се и добави. Разбираемо е! Намигна ми моята “стара”позната.

- Не я познавам, какво значи разбираемо е?

Тя ме изгледа сякаш виждаше пред себе си марсианец.

Аз я гледах в недоумение и не знаех какво да кажа. В този момент съжалявах, че съм тук.

- Ама сериозно ли говорите, че не я познавате? Или се шегувате? Не сте ли гледали “Летят жерави”? Това е Татяна Самойлова. Успех! И отиде към една групичка нейни приятели.

Бързичко намерих Уланов, благодарих му за поканата и излязох на чист въздух.

В подобна ситуация попаднах след 4 години в Лондон. На 6-ти Март, в Посолството на НРБ се празнуваше 8-ми Март, празника на жените.  Ние 12-те стажанти бяхме поканени на празника. На това тържество освен валсовете които танцувах с Елена Григорова, съпругата на Посланика Митко Григоров, с която се познавахме от друг празник в Посолството, танцувах едно дълго танго с една непозната за мен дама. След танца, когато една позната ми каза с кого съм танцувал, сериозно се изплаших. Дамата ми е била самата Людмила Живкова.