Скитникът арменец 30
Шосето е право като ученическа линийка, чаааак до хоризонта. Няма завой, няма чупка, все напред и малко нагоре. От двете страни земя с цвят на керемида, прясно печена керемида. Едно безкрайно керемидено море.
В далечината силуети на паметници също с цвета на керемида. Намираме се в един необикновен свят с цвят на печена глина с червеникаво-кафяв отенък.
Тази силуети не са никакви паметници. Естествени скални образования със странни форми. Скулпторът изваял тези причудливи паметници са вятърът, дъждовете и слънцето. Това е земята на храброто племе Навахо. Племе, едно от най-големите в Северна Америка. Някога били милиони, но “белия човек” ги е намалил до няколко хиляди. Куршуми, глад, болести, алкохол и “бяла цивилизация” са превърнали този горд и героичен народ в жалки останки на някогашно величие. Днес те водят жалък живот в своя резерват, работят като туристически гидове, отглеждат стада овце и крави, за да имат храна, и коне.
Срещу билетче за 8 щат. долара, влизаме в “изложбената зала” от няколко хиляди хектара. Там ни чакат гидовете със своите джипове. Има джипове за малки групи, има и индивидуални. Ние избираме един само за нас. Качваме се и джипа “полита” по бубуните на “Земята на Навахо”. Естествено нашият гид принадлежи на същото племе. Да хванеш “морска болест” по това “гладко шосе” никак не е трудно. Държим се здраво за колата и един за друг. Подскачаме и се люшкаме яката, но не сме на френската ривиера а в “Дивия Запад”, за който мечтая от 1945-46 год. а сега е 2017. След 70 години мечтата ми се реализира и трябва да се търпи. Монументите си имат имена. По-известните са “Трите сестри”, “Окото на слънцето”, “Ухото на вятъра” и други. Не помня всичките. Отиваме и на “John Ford point”- емблематично място снимано в каубойските филми стотици пъти. Там един младеж предлага да се снимаш на един дръглив кон, срещу 5 долара. Готов съм да жертвам “петарката”, но не успявам да се кача на коня. Много съм тежък и не успявам. Иначе, панорамата зад коня е величествена и си заслужава да те снимат на “див мустанг” на фона на такава панорама. Добър бизнес, има няма 5 минути и петарката е в джоба на младежа от племето Навахо. На територията на резервата никой няма право да прави какъвто и де е бизнес. Даже семки нямаш право да продаваш тук, ако не си индианец от племето Навахо.
Гледахме, снимахме тези необикновени природни скулптури от червена глина или земя. Необятно керемидено поле, осеяно тук там с нещо като кръгли палатки с диаметър около 7-8 метра, покрити с клони.Това са им жилищата. Имаше възможност да посетим такова жилище срещу заплащане на входна такса, но не ни се искаше да видим мизерните условия не живот на тези, горди, някога, хора.
Честно казано, малко бяхме разочаровани, защото, познати посетили “Долината на Монументите” я бяха хвалили много.
И отново на път, този път към “Копитото”, но не на Витоша, а на един завой на река Колорадо.
Паркираме колата на около километър от този природен феномен. И тръгваме надолу, с други туристи като нас, тръгнали към “Horse shoes”.
“Копитото” или “конска обувка” е буквалния превод, е един много дълбок каньон, където реката прави завой на 270 градуса, като завива около една огромна скала.
Бреговете не са обезопасени и приближаването до ръба на пропаста не е безопасно. Снимаме от далече.
и продължаваме към град Канаб, в щата Юта.
Настаняваме се в хотела. И тръгваме на разходка из града. Малко китно градче, декор за ковбойски филми. Оказва се, че наистина тук са снимани много “уестърни” с известни актьори. Включително с Р. Рейгън, когато е бил актьор. На площада има увеличени кадри от филма с негово участие.
В ресторанта няма свободни места, и ни предлагат да се върнем след час. ОК, проблеми няма! Тъкмо ще разгледаме града, ще направим снимки край дилижанса с който са пристигнали “първите бели заселници”. Има и огромен индианец с типичното кожено облекло и венец от многоцветни пера на главата.
Вечерята е класически говежди стек, кетчуп и пържени картофи. Вкусно!
Тук нощуваме в малък, но много приятен хотел. Комфортно легло и вкусна закуска. Какво повече им трябва на пътешественици като нас. Бодри и отпочинали яхваме нашите 200 коня и се понасяме към друг един каньон. “ Antilope canyon” или “Каньона на антилопата”.
Той се намира близо до град Пейдж, на границата на щата Аризона и щата Юта. Наречен е така заради цвета на пясъчниците, които са близки до цвета на кожа на антилопа. Този каньон също се намира на землището на племето Навахи.
Практически са два каньона -Горен и Долен. Влизането в него става само на групи с гид, тъй като при дъжда стават жестоки наводнения вътре и веднъж загиват 11 души, изподавили се в течната кал която се образува от дъждовната вода и пясъка.
Нашият гид е жена. Казвам й , че съм запознат с историята на тяхното велико племе, за националния им герой Джеронимо, който в предвождал бойците на племето срещу белите завоеватели. Тя ни казва да се движим близо до нея, за да ни показва най- интересните места за фотографиране.
Този каньон е любим обект на много фотографи- любители и професионалисти.
Каньона представлява тунел чийто таван е с процеп и светлината влиза в каньона под различен ъгъл според наклона на слънчевите лъчи и осветява скалите от пясъчник в различни цветове. От много светло жълто, розово и светло лилаво, до тъмно виолетово, синьо, светло и мастилено. Не липсва и сивия цвят. На места нашият гид взима фотокамерата от ръката ми, ляга на пода за да заснеме една необичайно красива абстрактна картина. Вървим едва по двама по тесния каньон, а на места не могат да се разминат двама, движещи се в противоположни посоки, и се налага да се изчакваме.Фотосите и видео клиповете заснети в този каньон са невероятно интересни, необикновени, неповторими.
Близо до град Пейдж се намира голямо езеро. “Power”. На него е изградена мощна електростанция, но същевременно е прекрасно място за отдих и почивка.
Огромен паркинг осигурява място на стотиците автомобили, на хиляди туристи дошли да се полюбуват на красотата на това място.
Езерото е огромно. Малки корабчета разхождат желаещите. Естествено ние сме от тях. Капитана на корабчето е жена. Умело води корабчето в теснините на каньона. А в езерото лодки, корабчета и канута се наслаждават на красивият пейзаж. Две млади двойки вдигат веслата за поздрав минавайки край нашето корабче. Ние също им махаме с ръце. Стигаме почти до дъното на каньона и с майсторска маневра в тесният каньон, нашата капитанка тръгва обратно за да ни закара до пристана. На терасата на бара, с по един коктейл в ръце, се наслаждаваме на красивата гледка и на плажуващите на брега. Панорамата е спираща дъха. Езерото Пауер, е едно от местата, които ни впечатлиха най-много по време на нашата 10 дневна екскурзия из Дивия Запад.
© Крикор Асланян Всички права запазени