Скитникът арменец 5

Двата месеца във Франция бяха разпределени така: 45 дни в Париж, 3 дни в Марсилия, 3 дни в Лион и 6-7 дни в Кремиье- средновековно градче на около 30-35 км от Лион.

Тъй като сега, през 20-те години на 21-и век, трусно ще намерите човек да не е бил във Франция и Париж, няма да ви занимавам с банални посещения на общоизвестни забележителности на този невероятен ТОГАВА град.  Тема на моят разказ ще бъде онова, което съм сигурен, че вие не сте видяли, не сте преживяли така отблизо като мене.

На Айфеловата кула не се качихме. Не беше по нашия джоб. В Лувъра бяхме в неделя, тогава е безплатно и можете да срещнете много българи. Не сме обядвали или вечеряли в ресторант, защото френската кухня създава сериозни “джобни” разстройства. Кафенетата по Шан з Елизе, бяха претъпкани с  американски и японски туристи. Имаше опасност да ни завербуват, а бях обещал на Мирчо Спасов, че ще останеме верни на Партията.  В този момент моето положение беше изключително деликатно-бях кандидат член на БКП. Вярно само “кандидат”, но все пак!

За посещенията в големите универсални магазини “Галери Лафайет”,” Бомарше” и други също няма да разказвам.  По понятни причини там само зяпахме. “ Мулен руж” и “Лидо”, “Максим” и “Крейзи хорс” бяха “упадачни” заведения, а ние не се можехме да се подадем на капиталистическо-буржуазна пропаганда. Един бъдещ пропагандист на “маркс-ленинската естетика” не можеше да си позволи такова падение.

   И за това, ще се огранича да ви разкажа за “търбуха на Париж”, както Емил Зола е нарекъл старата зеленчуко-хранителна борса на този невероятен мегаполис.

Докато Жожо беше полицай, а Мадлен шиеше жилетки за мъжки костюми, Гули и Забел, се занимаваха с продажба на плодове и зеленчуци по парижките квартални пазари. Всеки ден на различен пазар. Рядко два пъти седмично на един и същи. Такъв беше пазара в Робенсон. През 1965 година вече бяха заможни и работеха само 4-5 дни в седмицата. Когато започнали този “бизнес” правили по 7-8 пазара на седмица, т.е имало дни с два пазара- сутрин и след обед.  След малко, когато прочетете колко е тежък този труд, ще разберете как се правят пари при капитализъм. Нищо общо с нашите представи тогава.

Две седмици след пристигането ни, се преместихме в къщата на Забел и Гули. Тяхнат къща беше на 5 минути от тази на Мадлен и Жожо. Беше едноетажна, доста голяма с двор и басейн. Тогава те бяха доста заможни, за разлика от Мадлен и Жожо, които едвам свързваха “двата края”. Но за сметка на това бяха много по- щедри и по-гостоприемни. Но каквото такова. Няма да се впускам в излишни коментари.

Директно влизам в темата “Търбухът на Париж”.

Цяла седмица участвах активно в “бизнеса” на Гули и Забел, имам преки, много интерсни  впечатления и преживявания. За мен беше изключително интересно и курс по “пазарна икономика”. Нещо като подготвителен стаж за бъдещата ми дейност в България, когато вече имаше частен бизнес и аз, без да му мисля много,  се хвърлих в него.

Работният ден на Гули започваше половин час след полунощ. Моят също.

Всички в къщи спяха. В 12,30 Забел, Гули и аз ставахме. Забел ни правеше по едно кафе и си лягаше. Ние с Гули се качвахме на камионетката и се отправяхме към центъра на Париж.

“Les Halles”- Халите( отдавна вече не съществува) е цял един квартал, точно срещу Лувъра. Тук е борсата за всичко що се яде- плодове, зеленчуци, месо и колбаси, риби и морски деликатеси, сирена и всички млечни произведения. Хранителни продукти от цял свят. Думата “няма” тук не съществува.

Историята на парижките Хали се крие някъде в началото на 12-ти век( 1137 година), по време на царуването на Людвик 6-ти. Той определя мястото където парижани ще пазаруват храната си. С всеки изминат век, този пазар се разширява и развива за да се превърне през 19-ти век в “търбухът на Париж”. И съществува до 1969 година, когато тържището е изнесено извън границите на Париж.

През деня “Халите” са тих, спокоен, почти мъртав квартал. Няма жива душа. Никога няма да ти мине през ума, че след няколко часа, ту ще ври и кипи живот. Ще стане невъобразимо оживено и шумно, ще нахлуят стотици ТИР-ове, камиони и камиончета, кварталът ще се пука по шевовете си, хиляди търговци-продавачи и купувачи и не малко зяпачи и туристи ще нахлуят в квартала и само за часове, Халите ще се превърнат в най-старото, най- интересното, най-шумното, и най, най, най невероятното кътче на Планетата.

Всяка вечер,  тук отварят врати десетки кафенета, кръчми, ресторанти и барове. Някои от тях може би съществуват от времето когато градът се е казвал “Летиция”.  Имената  “ Pied de cochon” (Свинското краче), на “Le chien qui fume” ( пушещото куче) са влезли в историята на града и са атракции наравно с кулата построена от инжинер Густав Айфел, от Триумфалната арка издигната по случай победите на Наполеон Бонапарт, от Дваореца “Лувър” превърнал се в художествена галерия номер едно в света. “Халите” конкурират и “Мулен руж” и Монмартър, като атракция и “парижска атмосфера”.

Пристигахме в Халите някъде към 1 и половина след полунощ. Хиляди хора по тесните улички, по кафенетата, ресторантите и баровете. Хиляди търговци на едро предлагащи стоките си. Всеки в своя сектор, който е специализиран- плодове, зеленчуци, меса и птици, сирена, млечни продукти. Рибите са отделно, както и съседите предлагащи морски дарове. Няма зеленчук, плод, месо, колбас или риба, която тук да не се намира независимо от това дали идва от Азия, Япония,  африканските страни, бразилските джунгли или от канадските ескимоси. Тук има абсолютно всичко.

Правим първа обиколка на сектора плодове и зеленчуци. Какво се предлага, какви са цените и най-важното от кои стоки има много и от кои предлагането не е в голями количества. Стоките от които няма голями количества, купуваме веднага и товарим на камионетката.  Естествено не минава без дълги пазарлъци, пляскане по дланите, театрални финтове “тръгвам си” и т.н. Стоките които се предлагат от много търговци ще почакат. Към сутринта цените им ще паднат сериозно. Продавачи са главно производители или вносители. Има и посредници, но те се знаят от професионалистите и са избягвани, освен при дефицит на тази стока. След първия тур, който е чисто разузнавателен, се отправяме към бара където се събират прители и познати на Гули. Всички пият по чаша червено и играят някаква игра с голями зарове. Струва ми се, че се казваше 4-21, или нещо подобно. Нито разбрах как се играеше, нито ме интерсуваше. Гледах на ляво и на дясно, слушах жива френска реч и попивах, попивах истинския жив френски език. Език който нямаше нищо общо с френския преподаван в Университета. Имаше много думи които не разбирах отначало, тъй като във  всекидневния говорим френски език има много думи от жаргона, има синтактически деформации, необясними съкращения, думи не значещи нищо и всичко. Като българската дума  “таковото”, която може да замести която и да е дума. С една дума не е френския език,  който аз учех. Мадлен се смееше на моя френски и казваше, че говоря като Виктор Юго и Балзак. Но понеже бързо усвоявам новостите, за кратко време разгадах тайните на техния френски и започнах да го ползвам успешно. Както, по време на евакуацията през 1944 година бях научил шопския, като майчин език и после имах сериозни проблеми в училище.

В “Халите” идват и много туристи, главно млади хора от САЩ и Англия, случва се да се напият и стават голями”дженкове”. Една вечер се появи някаква пияна девица, чисто гола и виковете и освиркванията продължиха дълго.

Но ние бяхме дошли за стока и след първото турне следваше второ и трето. Така до сутринта, до  към 5-5 и половина. Натоварили камионетката със плодове и зеленчуци към 6- 6,30 се връщахме у дома, взимахме братовчедка ми с нас и тръгвахме за пазара.

Пазарите не бяха в съседство с квартала където т живеехме. Пътувахме по 30-40 минути до съответния квартален пазар. Париж  е голям  и разстоянията също. Обикновено пристигахме на пазара към 7 часа, и веднага започвахме да редим стоката върху сергията. Всяка ябълка и круша се лъскаше с вълнено парцалче и се подреждаше красиво в щайгите или направо на сергията. Гули не продаваше картофи. Казваше, че е голяма хамалогия, а печалба малка. Въобще той беше добър търговец. От него съм научил много. Той наблягаше повече на плодовете- праскови, ябълки, круши, банани, пъпеши и дини. Доматите бяха основна стока от зеленчуците. Другите, честно казано не помня.

В 7 и 30, след като завършим с подреждането на сергията, ние с Забел отивахме да закусваме в близкото кафене. Кафе с или без мляко и кроасан. Още не бях чувал за капучино и не знам дали във Франция е било познато. И до ден днешен това е любимата ми закуска-кроасан с кафе или капучо( както му казват италианците). Връщахме се на сергията и тогава Гули отиваше да закусва.

Точно в 8 часа идваха първите клиенти и започвахме. Пиша и се усмихвам, даже ми е смешно като си спомня моите първи стъпки в частната търговия на парижските пазари. По стар български обичай, от време на време “удрях” в кантара. Нещо нормално са българската социалистическа търговия. Да, ама не и във Франция. Братовчедката забелязала и ми се скара сериозно. “Ще ни изгониш клиентите,-каза тя”  Така не се прави. Напротив, когато тегликата се успокои на точното тегло, добавяш още едно плодче   или доматче “екстра”.

Французите са с голямо самочуствие, много капризни и страшно стиснати. Голями “скръдзи” както казваме софиянци. За тях всяко “су”  е пари. За една стотинка ще отиде на другия край на пазара, само и само да не даде тази стотинка. Нищо, че ще изхаби подметки за 1 франк.

Най ми бяха интересни когато купуваха пъпеши. Идва и казва “моля дайте ми пъпеш за трима души за утре” или пъпеш за двама за след 4 дни. Значи му избираш пъпеш по големина и степен на зрялост.  При всички случаи той хабер си няма какво иска, но се прави на голям “познавач”. Ето тук проличава добрия търговец-продавач. Сериозен, прехвърляш артистично няколко пъпеша( всичките са еднакви по зрялост), “избираш” точно това което иска той или тя, и авторитетно му го  премерваш и даваш. Той вижда, че не му даваш първия попаднал пред погледа ти, “избирал си специално за него”, той е щастлив, че е попаднал на добрия търговец и не бърка. Хахахахаха.

Когато идваше купувач за диня, Гули ги отправяше към мен с думите” моят братовчед е от България, специалист по дини, специално пристигнал за сезоан”, той ще ви избере най-хубавата. Избирах и продавах. Оплаквания нямаше и пак идваха при мен.

Един ден, Гули забеляза, че щайгите праскови изхвърчат една след друга. Много купуваха. Каза ми да отида да видя има ли много да продават праскови и на каква цена. Набързо обиколих пазара, имаше само един да продава праскови и цената му беше по-висока от нашата, макар качеството на нашите да беше по-високо. Докладвах на “боса” и той довърши шайгата на сергията и праскови вече нямахме. Минаха 5-6 минути и отново на сергията ни се появиха праскови, но други, “от по-високо качество” и естествено с чувствително по-висока цена. Ето, това е търговец. А не “плод-зеленчук”-държавно предприятие!

Подобна история имаше и с домати, друг ден на друг пазар. Доматите ни не “вървяха”, мущерии много малко. Гули пак ме изпрати да направя “маркетингово проучване”. Имаше много домати и всички продаваха на нашата цена. Гули незабвно свали цената с 5 сантима и доматите ни полетяха. Домата е капризна стока и трябва да се продаде на деня, иначе “фирата” ще е голяма. Така, че с гордост мога да твърдя, че съм парижски зарзаватчия.

Но трябва честно да призная и случаи когато са ме минавали и то жестоко. Ето един такъв случай, само че не във Франция, а на нашето родно Черноморие, във Варна. Годината е  някъде края  на 50-те. Както всяко лято сме на курорт с моите прекрасни приятели Серчо и Гаро Мектупчиян, които имат леля във Варна и всяко лято й гостуват за месец-два. Този ден излизаме  със Серчо от плажа и там възрастна селянка продава някакви сливи, тип едри джанки. Решаваме да купим, ама по-евтино и  за целта се правиме на чужденци. Говориме на развален български и бабата  ни каза цена двойна от тази на която продаваше. Започнахме пазарлък. Да, обаче бабата не отстъпва и извади страхотен аргумент. “Абе хора, -каза бабата, вие сте поарчили сума пари за път до България сега се пазарите за 50 стотинки, я си купете па да ви е арно. Много са убави, ще видите. Нямаше как платихме и взехме сливите. Наистина бяха много вкусни, но платихме ги двойно. “Голями тарикати сме, няма съмнение! Софийски гяволи”!!

Е това беше една интермедия извън френската тема, ама е поучителна.

Часът е 13,30. Всичко е натоварено в камионетката. Тримата сме седнали в широката кабина и потегляме за  дома. Обядваме и лягаме да спим. Към седем часа Гули става, отива до арменското кафене на улица “Дефанс”, пие кафе с приятели от махалата, или поиграва петанк (игра с тежки стоманени топки) и в 8-8 и 30 си ляга, за да стане отново в полунощ и пак на път към “търбуха на Париж”.

Радост и веселие. Свобода и изобилие от стоки. Капитализъм! Няма работно време, няма  платена годишна отпуска, няма карти за почивка от профкомитета. Да, има и пари, но на каква цена?!? (следва)