Скитникът арменец 57
1970 година. 12 Януари. Понеделник. Лондон. Аерогара “Хитроу”. 13,48 часа по Гринвич.
“Гринуич или Гренич (на английски: Greenwich [ˈɡrɛnɪdʒ, – tʃ; ˈɡrɪnɪdʒ, -tʃ]) е квартал (бивш самостоятелен град) и административен район (боро) на Лондон на южния бряг на река Темза.
Той е световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от крал Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина." (Из Уилкипедия.)
Самолетът на авиокомпания “Балкан”-ТУ104 каца на централното летище на Британската столица. Сред пътниците има 12 млади, елегантни мъже, на възраст около 30 години. Между тези млади мъже е и вашият познат “скитникът арменец”. Групата привлича вниманието на служителите на летището, както и на малобройните посрещачи. Сред посрещачите са няколко служители на Търговското представителство на НРБ, начело с търговският представител Мориц Асса, дошли да посрещнат специализантите от Всесъюзната Академия по външна търговия-Москва, СССР. Групата е дошла да усъвършества английския език, който са изучавали три години.
Съгласно програмата на това изключително престижно учебно заведение, западен език или арабски се изучава по 3 часа всеки ден, пет дни в седмицата, в продължение на трите години специализация. Съгласно учебната програма, след 5-тия семестър се полага дву месечен стаж по езика в съответната страна.
В моя випуск 1967-1970 г. бяхме 22 специализанти, 12 от които изучавахме английски. 2-3 учеха немски, двама испански, а останалите френски. В нашия випуск нямаше изучаващи арабски. От Министерството ме уговаряха да изучавам арабски, тъй като вече знаех много добре френски език. Но аз отказах, настоявайки да уча английски. Може би сбърках.
Бяхме посрещнати от самият Търговски представител Мориц Асса, бивш генерален директор на “Булгарплодекспорт” и други сътрудници на Търговското, дошли с няколко коли за да ни съпроводят до хотела, където ни бяха резервирали стаи. Между сътрудниците имаше и един симпатичен, пълничък мъж на име Христо Христов, който след това, дълги години беше Министър на външна търговия, до промените през 1989 година.
Не си спомням името на хотела, но помня прекрасно къде се намираше. Една широка улица отделяше сградата на този хотел от прочутият лондонски Хайд Парк.
Настанихме се в хотела, който беше недалеч от сградата на Търговското представителство на НРБ.
По време на пребиваването ни в Лондон, за нас щеше да се грижи другаря Христо Христов, стоковед в Търговското. Той ни придружаваше както при служебните посещения на борси, банки и търговски компании, така и при туристическите мероприятия, организирани от Търговското за нас.
На следващата сутрин, в Търговското, бяхме приети от Търговския представител. Естествено на срещата присъстваше и Христо Христов. Нашето пребиваване в Англия имаше две цели, основното беше да усъвършенстваме езика, и да се запознаем с дейноста на едно Българско търговско представителство в страна като Англия.
За първото беше важно общуването ни с местни хора. Трябваше да живеем сред англичани, да разговаряме с тях и да практикуваме ежедневно езика на Шекспир и Чърчил, да усвоим говоримия език, който се различава доста от езика на учебниците. Така е при всички езици, защото в говоримия-домашен или уличен език, има не малко жаргонни и диалектни думи и изрази. Така е и в българския, така е с френския, не прави изключение и английския.
Мориц Асса беше не само много опитен търговец, но и умен и опитен в живота човек. Разбираше, че ако живеем всички заедно в хотел, ще се движим заедно, ще си говорим на български, и усъвършенстването на английския няма да се осъществи. Предложи да ни намерят стаи в английски семейства, за да се потопим напълно в английския език, и колкото е възможно по-малко да общуваме помежду си и с българи в Лондон.
Чрез бизнес партньори и познати, местни хора, това беше осъществено.
Моят случай беше доста по-особен. Преди 2-3 години, във Варна беше дошла на почивка една арменка от Лондон. Гадарине, или на английски Катрин, беше от Техеран, Иран. Преселила се в Лондон, купила си малка, собствена къща и работила като секретарка в някаква компания. Беше “стара госпожица” на около 50-55 год.
През 1967 или 1968 год. дошла на почивка в България и случайно се запознала с моя тъст.
Бай Сетрак имаше свойството да се запознава с всички арменци дошли на почивка във Варна. Как го правеше не знам и до днес, но ги откриваше като по чудо. Казвах му, че е нещо като арменски консул във Варна.
Той ми даде адреса и телефона на Катрин и само след ден два в хотела, бях вече наел стая у Катрин. Настаних се на новия си адрес в Лондон. Естествено не помня улицата и номера, но беше на десетина минути от метро станция “Саутфилдс”, предпоследна спирка преди Уинбилдън, познат с тенис турнирите, на които редовно участва и нашето момче Григор Димитров. Най-успешният български тенисист и страхотен “сваляч”.
Другият начин да усъвършенстваме езика беше записване на курсове по английски за чужденци. Препоръчаха ми “Уест Лондон Коледж”, филиал на Оксфордския университет, за чужденци изучаващи английски. Така попаднах при мисис Ричмънд, моята първа учителка по английски- истинска англичанка от Лондон. До тогава английски ми бяха преподавали само рускини - Людмила Николаевна Бондарева, Нинел Алексеевна Несторова и Мария Ивановна.
След кратко събеседване, определиха нивото ми и ме включиха в една група. Само след 3-4 дни мисис Ричмънд реши, че моето ниво е по-високо и ме прикрепиха в друга група. Тук също не се задържах дълго. Не повече от седмица и отново ме изпратиха в друга група, по-напреднали. Тайната беше в голямата разлика между познанията ми по граматика и говорните ми навици. Докато граматиката владеех доста добре, то нямах говорна практика и при първото събеседване не показах особено знания и бях прикрепен към група почти начинаещи. Нали затова Търговския ни представител пое риска да ни изпрати в английски семейства, за да говорим английски с истински англичани. Да, ама не! С г-ца Катрин си говорехме на арменски, беше ми по-лесно. През ден решавахме, че трябва да говорим само на англиски, но само след час-два пак преминавахме на арменски.
Поради голямата влага, студът се чувства доста осезателно. Особено в тези малки панелни къщички наредени като пасти “Мон Блан” една до друга, абсолютно еднакви. Панелното строителство не е откритие на социализма. В Англия е съществувало многооооооо отдавна, Може би от началото на 20-ти век, а може би и преди това. Въпреки дебелия пухен юрган, на втората вечер замръзнах от студ. Оплаках се на хазайката, че няма отопление и мръзна. Тя вежливо отвори един шкаф и ми посочи един апарат, нещо като касичка, тук трябвало да пускам монети за да ми е топло. Тази стая беше за квартиранти и отоплението не влизаше в наема.
Преди да ви разведа из Лондон, ще ви разкажа за моят бит, за къщата на г-ца Катрин, за улицата и квартала. Не знам дали ще ви е интересно, но има комични моменти които може би ще ви накарат да се усмихнете, а може би и да се посмеете.
За отоплението вече ви казах. Трябваше непрекъснато да пускам по 10 шилинга в касичката за да се включи електрическата печка, та леденият въздух малко да се отвърне.
Катрин ме научи да играя “рами”, игра на карти, много разпространена в Близкия Изток, особено сред арменци и евреи. Играе се с пари. Естествено първите дни губех, и Катрин беше щастлива и ме канеше на вечеря. Готвеше вкусно-арменска кухня и бях доволен. След няколко дни загуби, усвоих играта “рами” и започнах редовно да печеля, което никак не се харесваше на моята хазайка. Започна да се оплаква, че редовно я обирам(играехме на много малки суми- пенита и шилинги.) Аз я успокоявах, че като си замина, ще намери парите си в касичката на отоплението.
Един след обед, връщайки се у дома, заварвам госпожицата пред пишущата машина да пише писма. Питам я какви са тези писма.
Каза, че пишела писма до всички съседи, да ги предупреди, че този петък от 17 до 19 часа, щяла да има гости, и да се извини за евентуален шум над нормалния. Традиции и норми на поведение, непознати на нашите ширини.
Друга вечер я заварвам бясна, седнала пак на пишущата машина и удря по клавишите на допотопния “Ремингтон” с всичка сила. “Катрин, какво се е случило”,-питам обезпокоен.
Дала палтото си от изкуствен мех на химическо чистене и те го обезобразили. Пишеше оплакване. След няколко дни получи отговор, фирмата отричаше да е виновна. Последва ново, още по-остро писмо, но пак безрезултатно.
- Катрин да отидем в магазина, да поговорим на място, може да има по-добър резултат,-предложих аз и тя се съгласи.
На следващият ден, взехме палтото и се отзовахме в магазина за химическо чистене. Бях я предупредил да мълчи. В магазина имаше няколко клиента. Сложих палтото пред служителя, и с висок глас попитах до кога ще разкарват сестра ми, след като са унищожили палтото й от некомпететност. Поисках веднага да го платят. Служителят ме гледаше онемял. Повторих искането почти викайки. Всички клиенти ме гледаха с затаен дъх, като местеха погледите си от мен към служителя и обратно. Отзад излезе друг мъж, явно някакъв шеф и попита какво става? Казах му, че са унищожили палтото и искаме незабавно да го платят. Междувременно 1-2 клиенти бяха напуснали магазина. Той каза, че няма проблеми, извини се и нареди на другия да плати исканата от клиентката сума. Катрин беше шашната от моите действия и страшно доволна от резултата. “ Тук не е прието да се постъпва така, каза тя.” Ами, пиши писма и чакай от умрел писмо, -й казах смеейки се.” Друго си е при капитализма. Треперят да не загубят един клиент. А скандал пред клиенти е изключително лоша реклама за магазина. А в държавен магазин, хич не им пука за клиента. Заплатата си е заплата. За съжаление този манталитет все още господства у нас, макар магазините вече да са частни.
Близо до станцията на метро “Саутфилдс” имаше малка бакалничка, която страшно ми напомняше за бакалницата на чичо Евлоги на кьошето на ул. Братя Миладинови и ул. Пордим. (Тогава не знаех, че братята са македонци. Защо ли в столицата на българия са кръщавали улици на македонци? Навярно като Гладстон и Джеймс Баучер.)
Собственика на тази бакалничка, всеки ден продаваше домашна шунка, още топла я купувах след обяд. Едва ли е правил повече от 4-5 килограма на ден. Незабравим вкус вече 54 години от последната ми покупка. Същото е и със сиренето “чедър” продавано в същото квартално дюкянче.
До къщата на г-ца Катрин имаше някакъв квартален клуб. Всяка събота вечер, там се организираха танцови партита. Хората от махалата идваха със семействата си да пият бира и потанцуват. Към 10 или 11 часа всички се разотиваха и настъпваще пълна тишина в квартала до следващата събота.
Всяка сутрин хазайката ми приготовлява закуска, като в хотел закуската бе включена в наема. Яйца с бекон и домат на тиган, кафе с мляко и нещо ново за мене-царевични люспи( корн флекс) с мляко и захар. Обикнах ги много и до сега често ги ям на закуска.
Катрин готви вкусно и понякога ме кани на вечеря. Кухнята е арменска и ям с удоволствие. През деня съм на училище или на мероприятие по програмата за нашия стаж в Лондон.
В групата са моите близки приятели от групата по английски в Академията- Емил Нецов, Орлин Милев, Констатин Гецов, и старите дружки Кръстю Кръстев, Генчо Узунов и Петър Чубар, по-късно прекръстил се на Николов.
През свободното време се разхождахме из центъра на Лондон, често ходехме до офиса на БГА “Балкан” и на “ Балкантурист” които имаха общ офис в центъра на града. Ако не ме лъже паметта, офисът им беше на известната улица “Оксфорд стрит”. На две крачки от “Пикадили циркус”, с прочутата реклама на Кока-Кола, която беше огромна и светеше ден и нощ. Много ни забавляваха двуетажните червени автобуси на градския транспорт.
Емил, по прякор “мюзера” ни беше проглушил ушите с разкази за лондонското метро, където миришело на пури. Той никога не беше идвал тук преди това, но имаше роднини в Лондон и вероятно твърденията му се базираха на техни разкази.
Лондонският метрополитен е първият в света подземен влак на парна тяга. Рождената му дата е 9-ти Януари 1863 година. Дължината на тунела е 5 км. и половина . 40 хиляди лондончани се нареждат на опашка за да се повозят на първото подземно влакче.
(следва)
© Крикор Асланян Всички права запазени