Някак си ми се иска да живея в скромно малко градче, не село, градче. Тихо през деня, но все пак красиво и живо вечерно време. Понякога, например в сряда - пазарен ден, градът да сияе, бабите да се "бият" на пазара за зеленчуци и плодове, а вечерта да е смирена, да пеят само светлините около ненатовареното пътче минаващо през центъра, където щурците плетат своите истории.
Някак си не изпитвам желание да съм заобиколена с фалшиви хора, двулични, ежедневието ми да е препълнено с драми и проблеми, криминалните проявления в големия град и шума да ме преследва, да дишам мръсен въздух, да пия отровна вода, която е много "полезна", да се прибирам скапана от атмосферата и тежината на въздуха в панелка, която те ограничава до краен предел, да се возя в градски транспорт и да ме бутат ядосани хора.
Някак си искам малко, но истински приятели, стойностни хора с опит зад гърба си, отново някои измъчени и уморени, но от тежък труд по полето, от работа, която им доставя удоволствие, защото внуците обичат ябълки, искам души, а не тела да ме обкръжават, искам да живея в малко градче, където хората са сплотени, помагат си, споделят мъката и радостта си.
Някак си рано сутрин не искам да бързам, а сред природата, планините да пия топъл "Старопланински чай", да вдишвам свежестта в белите си дробове, далече от цигарения дим и мръсния въздух, да се наслаждавам на птичките и баладите им, да пиша, да чета и слушам успокояваща, релаксираща музика, да танцувам и пея в синхрон.
Някак си искам почивка. Дори да е ден или три, седмица или месец дори. Повече не искам. Ще ми домъчнее за Народен театър "Иван Вазов", автобус номер 204, нахалните и груби граждани с бръчки от гняв и омраза, задръстванията и псуващите шофьори. Моля се само за малко спокойствие, малко разнообразие, тишина, душевна промивка, глътка нов живот, да се опомня за какво живея, какви са ми целите, на къде отивам, да оценя какво имаме ние българите, хората - природа, медитация, да се почувствам нов човек, наново.
Някак си ми се иска да живея в скромно малко градче. За ден или три дори. Колко малко искам, нали?
© Евгения Всички права запазени